ДЕТЕ
І.
Аз знам, че ти се тук роди
из бездната на дните минали,
където в ласка незастинала
една жена над тебе бди.
Когато ти изви ръце
към нея, кротко тя приведена
затопли пръстите ти ледени
с кръвта на своето сърце.
От падналата светлина
усети слънчев мед по клепките,
и неспокойно те затрепкаха,
до днес живели в тъмнина.
И ти разтвори за живот
очите си, тъй както тръпките
на пролетта разпуква стъпката
и цъфна бялото дърво.
Какво нашепна в оня миг
на нея? Обич ли, проклятие?
Но в майчините й обятия
заглъхна тъмния ти вик.
Притихна. В падналия мрак
едничко кроткото ти дишане
напомня, че след туй затишие
ти с вик ще се пробудиш пак.
ІІ.
Стоя пред теб не миг, а часове,
и все не мога още да повярвам,
че вечерта за сън не ме зове,
че утрото тъй бодър ме заварва.
В очите ти се взирам с поглед плах,
и искам нивга в тях да не открия
това, което нося като грях
и в себе си не мога да прикрия.
Ти идваш с много обич този ден,
която от сърцето ми ограби.
Но ще простиш ли някога на мен,
че те създадох любящо и слабо?
Когато утре острия си зъб
животът в теб тъй яростно забие
и в погледа ти падне тежка скръб
и като старо вино те опие,
не ще ли ме проклинаш ти, че аз
наместо длани, любящи и топли;
и този като извор бистър глас,
пред който спират укори и вопли,
не те дарих с измамното сърце
и с ноктите на хищната вълчица,
която дебне подло свойта цел -
с помътени от тъмна кръв зеници.
ІІІ.
Аз знам: ще минат бързо дните ми,
ще падне в погледа ми мрак,
макар че нивга по косите ми
не е валял до днеска сняг.
Но не скърбя затуй, че бурята
ще ме откърши като цвят.
След мене зная, че лазурите
по-ясно тук ще заблестят.
Едничко само ти учудено
ще ме потърсиш, знам, с очи
и в твоето сърце пробудено
скръбта дълбока ще мълчи.
Без болка ще отмина в пътя си,
защото вече ясно знам,
че в твоята душа закътана
ще бъде светъл моя храм.
в. „Литературен глас”, г. 13., 13.11.1940 г.
