Международен театрален фестивал “Сцена на кръстопът” Пловдив 2015

Денчо Владимиров

Помни се какво беше само допреди две десетилетия на датата Десети септември в България, един от празничните дни, посветени на деветосептемврийската победа и извоюваната свобода за народа от фашистки и капиталистически гнет! През този втори празничен ден навред ставаха срещи с бивши партизани, ятаци, с участници в Отечествената война, с антифашисти, провеждаха се събори, концерти с песни в прослава на падналите герои от антифашистката съпротива.

Кой можеше да предположи и за миг тогава това, което щеше да се случи в Пловдив, градът дал немалко партизани и антифашисти! Градът, който после в течение на няколко десетилетия постоянно се тресеше в разкривания на микро и макро заговори срещу централната партийна власт в София и бе пример на партийна крепост и лоялност към първия партиен и държавен ръководител .

Е, още в първите дни на връхлетялата и България нежна контрареволюция, в Пловдив започнаха да изчезват в нощите от местата си издигнати монументи на антифашисти, откъртваха се и се чупеха мемориални плочи на загинали партизани и ятаци. Започна масово преименуване на улици с имена на загинали за народна свобода и правда бедни честни момчета и момичета.

И помним - постепенно погледите на “демократите” се насочиха и към монумента на обикновения съветски боец Альоша, произнесена му бе смъртна присъда за разрушаване, имената на подписалите се под тази присъда “знатни пловдивчани” предимно с партийно и комсомолско потекло, са известни. Братската могила в града бе занемарена, но не и разрушена.

Дълго време и най-големите мекерета на псевдодемокрацията в града не смееха да издигнат кресливия си глас за поругаване на делото на партизаните и антифашистите в града. Спазваше се известно приличие над паметта на мъртвите герои, на загиналите български антифашисти …

Но ето и това се оказа довреме!

На 10 септември 2015 година пловдивският театър, домакин на деветнадесетото издание на международен театрален фестивал, бе подготвил и изпълни страхотна изненада - откри фестивала с нов, премиерен спектакъл, в който според не един и двама от гледалите представлението, бе подложено на безпардонно окарикатуряване и партизанското движение, и антифашистката борба на българите и историята на една държава, която и децата ще съобразят, че ако не бе съществувала, нямаше кой да спре напора на хитлеристките пълчища по цялата планета. Държавата, то се знае, е СССР!

По подетата от назначения преди време нов щатен драматург на театъра неуспешна, според мен, и спорна и по отношение на теорията на драматургията, линия да се пригаждат за сцена „нашумели” романи, то и тази година пловдивският театър откри новия си сезон с роман, адаптиран за сцена като… комикс!!!

Романът е “Сестри Палавееви”. Не съм чел романа като мнозинството от българите и нямам никакво намерение да изчитам всичко от пълноводния поток на съвременната българска романистика, вмирисана вече и от политическа конюнктура. Поток, който теоритично погледнато, може да носи и доста боклуци и мътилка, нали?

И така на 10 септември 2015, в продължение на час и четиридесет минути на пловдивска сцена, дошлите с празнично настроение хора бяха “развеселявани” с майтапи за партизанското движение, за антифашистката борба, за държавата сломила хитлерофашизма - СССР…

А на финала се извиси и “върхът на сладоледа” в комикса.

Умиращият партизански командир с последни сили даде своя завет за поколенията в лицето на двете безсмъртни в сраженията близначки - той един вид ги призова настоятелно бързо без да губят време да се преустроят и да се присъединят своевременно към напиращите откъм Средиземноморието носещи цивилизация и хуманизъм англоамерикански войски, призова ги патриотично да избягат при тях и така да се спасят.

“Бягайте, деца, спасявайте се! - бе заветът на партизанският командир Медвед, дошъл от СССР за участие в българската антифашистка съпротива. Той показваше вярната посока на близначките - бягайте там, на Запад, където по някаква ирония на съдбата вече след толкова демократични метаморфози у нас са фъснали кажи-речи вече три милиона “деца” на България. И тепърва ще трябва демографското ни дередже сега и в бъдеще да се скърпва със спасителен приток от пролазващи и през бодливи гранични огради с куфари и бохчи африканци и араби…

На всички направи впечатление, че на откриването на фестивала тази година не присъстваше неговият баща и създател Стефан Данаилов. Питаха се хората - защо ?

След печалното представление на домакините, окарикатуряващо в пошъл комикс партизанското движение и антифашистката борба, за мнозина навярно вече отговорът е ясен.

Защото Бащата на фестивала, изиграл светли образи на партизани в театъра и киното, едва ли би допуснал да присъства на такова публично издевателство с паметта на загиналите десет хиляди партизани и двадесет хиляди ятаци и още незнаен брой честни хора, борци за свобода и достоен човешки живот. Като партизанката Вела Пеева, чийто име носи град в България, и стотици като нея млади хора със скършени мечти и живот? Някои от тях с отрязани от фашистките изроди глави и гърди…

Ето така абсурдно пловдивският театър като че ли злополучно се “отблагодари” на Стефан Данаилов, който преди деветнадесет години извърши своя граждански и творчески херкулесов подвиг, събирайки под театралния покрив отново да си стиснат ръцете и погледнат в очите хилядите хора на разединения от политическата истерия на 90-те мътни години, град.

Ето така внезапно пловдивският театър като че ли се “отблагодари” на Бащата на фестивала, превърнал Пловдив от подскачаща и ревяща просташка и граблива синя столица в столица на театралното изкуство, със салони, пълнещи се от фестивална публика и с… приходи за пловдивската Мелпомена, приходи, които и без сложни компютърни изчисления е ясно, че са били решаващи за оцеляването на този най-стар театър в България при изредилите се на кормилото му случайни сини комисари - почти ликвидатори, изхвърлили от трупата десетки артисти и сътрудници в разцвета на творческите им сили …

Какво ли го чака още и този български фестивал носещ името “Сцена на кръстопът”?

След такива залитания по течението на политическата конюнктура дали и той самият вече не е на кръстопът?

Или нещо по-лошо?