ОТЕЧЕСТВО ЛЮБЕЗНО
Из новата книга на автора „Среща с Пушкин” (2015)
ОТЕЧЕСТВО ЛЮБЕЗНО
Почти по Вазов
*
Отечество любезно, безгласно ли си ти?
Как щедро се раздават днес твойте красоти -
морето и небето, картините омайни
и въздуха ни вземат - явно и потайно;
тук - весели долини, там - планини гиганти
купуват и продават вещи спекуланти.
Отечество любезно! Отечество прекрасно!
Полека ще изчезнеш - на всички ни е ясно.
**
Коя земя от теб - по-пъстра, по-богата,
ей тъй любезно раздава си благата;
хляб и свила, рози, плодове, нектар -
полагат ги грижовно пред някакъв Олтар
и кланят се смирено, пред трона му на Запад.
И всеки гледа Горе как да се налапа -
министри, министерши, банкери, тарикати,
а Долу е народът със мижави заплати…
***
Отечество любезно, Отечество безгласно!
У мен за тебе няма песни сладкогласни,
защото днеска - подир сто години още
пак дядо Вазов пита с нетленните си мощи:
„Но КОЙ ЛИ ТЕ прилично оценява?”
Отечество любезно със мащеха държава!
ДО СЛЕДВАЩАТА СВОБОДА
На Нова година, на масата ваша
сложете една допълнителна чаша!
Налейте във нея от старото вино,
вдигнете „наздраве” за всички роднини.
И пожелайте любов на съседката,
която самотна си хапе подметките!
И пожелайте късмет на съседа,
който под вежди във джоба ви гледа.
О, нека с една допълнителна чаша
на „екс” да изпием отровата наша.
Отровата наша лекарство да стане
и да зараснат най-лютите рани.
Че време е вече, време е вече
светът лицемерен да бъде отречен!
Надигат се вкупом милион пролетарии,
единствено спи пролетарска България.
Но време е вече и тя да запее:
„На крак, о, парии презрени!
На крак, о, роби на труда!”
Поне докато изтрезнеем
до следващата свобода!
ОЦЕЛЯВАНЕ
Държавата я управляват патриоти.
ШЕСТ месеца откак съм безработен
и никой ПЕТ пари не дава
как в мен човекът оцелява.
Във Бюрото за безработни
отивам сутрин неохотно.
Чета ОБЯВИ за: зидари,
за келнери и говедари,
за медсестри и сервитьорки,
за секси мъж със едър морков,
за дърводобив във Канада,
но работа не ми се пада!
Държавата я управляват идиоти!
СТО месеца, откак съм безработен.
И както Чарли Чаплин сам
подметките варени ще си ям.
А вие ще умирате от смях,
затуй, че с Чаплин оцелях.
ВРЕМЕННО БЕЗСМЪРТЕН
Аз знам, че ако хвърля топа,
най-близките ще ме намразят.
Лихвари вкъщи ще потропат
и банка - валяк ще ги гази!
Какво е кредит - десет „бoна”,
да вземеш, а да върнеш двойно?
Жена ми ситни сълзи рони,
но казвам й:
„Бъди спокойна!
Написал съм бестселър, мила,
и трябва малко време само…
Кинжален поглед в мене впила,
тя сърцехълца: „Туй е драма!”
Настръхват моите роднини
и моят заем им не дава мира.
Затуй през следващите сто години
аз нямам право да умирам!
КЪМ БЪДНОТО
Поет ли е - не трябва да се храни.
Затуй го оставете безработен!
Да ближе социалните си рани
и да си мисли, че е втори Ботев!
Наместо хляб - дарете го със вино,
че виното кръвта е на Иисус.
За да милее той за своята родина
и сам да се превърне в неин трус!
На този свят - превърнат в блато,
да пресуши столетните лъжи.
След туй да го разстрелят многократно
и в Бъдното да продължи!
БАЩИНА РАНА
Замина в Швейцария Малкият син,
Големия също го няма.
И кой ли ще стъпи на моя пчелин
сред селската пустош голяма?
Затуй си говоря с пчелите, когато
ме жилят за греховете,
или танцуват в нектарено лято
и кацат от цвете на цвете.
Понякога срещам една костенурка
да спира, от нещо смутена.
Тя често край мен се замаяна щура
посред тревата зелена.
Съзирам и дивата котка, която
се стрелна за миг и изчезна,
какво ли й има, че хукна припряна
край Смока, на припек полегнал.
Ах, Смока, Големият смок!
Светът от него се шашка,
пред мен се изправя - не смок, ами Бог,
двуметров камшик със опашка.
„Ей, кротко! - му казвам: - Момче,
акъла ми чак ще изкараш!
Виж, слънцето змейско пече ли, пече -
сякаш земята е скара.”
А той си разплита камшика-кълбо
и погва полските мишки…
Тогава си мисля само едно
с наивна, дълбока въздишка.
Тогава си мисля, че нашият Бог
самотен е с бащина рана…
Затуй ще помоля Големия смок
трети мой син да ми стане.
БЕЛОТА
Побеляват ми веждите, побелява косата
и по всичко изглежда ме превзе Белотата.
Бели облаци Горе в мисълта ми пътуват
и престанах да споря, моят глас да се чува.
И започнах отново да говоря със Господ:
за пшеничното слово сред вселенския троскот,
за суховея в душата и леда във очите.
Като риба се мятам сред въртопа на дните…
Ала Господ се смее на наивника в мене
и ме Бял вятър ветрее в Петото измерение…
Побеляват ми веждите, побелява косата
и по всичко изглежда почерня ми душата.
БЯЛА ИКОНА
Майчице моя, още не тръгвай!
Онзи свят не е място за тебе.
Този свят земен ни толкова лъга,
ала ти си ми вечно потребна!
Твоите ягоди кой ли ще гледа -
капки рубини в лехата зелена?
Майчице моя, лицето ти бледо
бяла икона стана за мене!
Толкоз години то ми сияе
в светлите нощи, в тъмните дни.
Господ отваря портите в Рая,
ала при мене ти остани.
Нека целуна челото ти само,
твоите сребърно-бели коси.
майчице моя, още е рано -
роса по росата за тебе роси!
КРАЛИ МАРКО ПРОГОВАРЯ
На Магдалена, Стефан и Камелия
След толкова отминали години
аз бавно се превръщам в костенурка…
Ръждясва сабята ми дамаскиня
и конят Шарколия не препуска.
Затуй вилнее Черният Арап
над деветте синджира с гневни роби.
Ала гневът им е затлачен трап
и в сляпа улица ни води.
Раздор подир раздор!
Отдавна
забравен е заветът на Кубрат.
Умира ни духът безславно
в един съдбовен кръговрат.
От българската ни робия
децата бягат на гурбет
и лъжат ни на вересия,
че още сме народ с късмет.
Какъв късмет - синджир прокоба
синджирът ни е гербов знак!
О, Господи!
Дари в една утроба
безстрашен български юнак!
И щом се на крака изправи,
да грабне сабята ми най-подир.
И както Нему подобава
да скъса робския синджир!
