Петър Ванчев

(Под редакцията на академик Софроний Врачански)

Аз, грешникът сред човеците, родих ся във вилает Ханскьой от отца Тимон и матери Милка по Петров ден, хиляда деветстотин петдесет и пет годин след рождението на Господа Иисуса Христа. Матери моя Милка много ся изтормозила при моето рождество, щото съм ся родил с дясна рука свита в лакъти, голям зор тя търпяла, дорде съм се изпружил на светло.

После всички хекими ся собрали и взели нещо да си хортуват. А тя ся умислила, дали съм у ред и ако не съм - къде ми е кусура? Ама аз кусур съм нямал и кажи-речи съм бил съвършен. Но онез хекими цъкали с език и ся чудили, щото съм ся родил в плацентна пелена, наречена по народному „риза” или „ризница”.

В тоже „риза” се е появил и Наполен Бонапарт, с който сме съпартийци по рождение земно. У българския вилает има още двама поети, съпартийци с Наполеон. Един из них е варненецът Валери Станков, а сербез-наполеонка беше и поетесата Ваня Петкова, коя накрая искаше да хване един „Калашник” и с него „да щрака-да щрака” в Народното събрание, ама „Калашник” не й се даде - светла й памет!

Отец Николай, дядо мой по бащина линия, положил първо мое име Петър, а други мои имена дошли после - Дудук Тракийски, Питър Пол и Петер Ван.

Скоро матери моя Милка и отец Тимон оставили меня на праматери Латка у село Джафарче и отпрашили на гурбет в Мадан. Аз съм расъл сред кози, овци, прахоляк и всемирен кудкудяк селски. Затуй и до сих пор врещя като коза, блея по овчи и кудкудякам стихотворно.

Като пойдох на учение юношеско, голямо прилежание и остроумие имах. Скоро изучих ся просто чтение и совериш на Ханскьой гимназия. Тогаз ма проболи и първи стихотворни трели, та прописал в ямб и хорей и много мъдрост добил у хасковския кръжок „Младост”!

После ме взеха аскер в Ески Заара шест месеца, а подир туй бях заточен в Сеймен Търново във робство военно. Кога отминаха осемнайсет месеца още, освободихся от Сеймен и пойдох на Филипопол във Филипополския университет при литературния владика Огнян Сапарев. Там срещнах много сепаратисти - Добомир Тонев, Веселин Сариев (Тях - Бог да ги прости!) И още: Тодор Чонов, Ели Видева, Мина Карагьозова, Христо Нанев, Минко Танев, Тоня Трайкова ….

С них щурмувах всякакви литературни бастилии. Най-първо филипополската дружина превзе Шуменското плато и оттам едни тръгнаха за служби и Награди държавни, а други - за дисидентски резил. На мене много разгневил ся владиката Огнян Сапарев и сам станал Огнян Напарен, щото аз прощъпулникът прост, написах ей тия слова неразумни:

„Мое прехвалено време,
и ти имаш своя срам.
Защо не опази Пеньо Пенев,
а после превърна го в храм?
След години на Трайчо Костов
прекръстваш улици и булеварди,
а изпрати в земята му костите
и ги грачеха ботеви гарвани.
Кой уби с думи Христо Банковски,
в поезията тоя Бенковски къде е?
Ти преиздаваш басните на Михайловски,
за да ни кажеш, че правилно блеем…
Мое прехвалено време -
мелница на атеизма,
знай - не всичките трупове
са стъпала към комунизма!”

От тези мои „стъпала към комунизма” владика Огнян , се ядоса и ма отписа от графата „филипополски надежди” и ма причисли към „тъмните студентски субекти”. Ама аз не съм знаел, че съм толкова тъмен, за да си прочета Досието в Държавна сигурност, но други хора са го чели черно на бяло…

Все пак си мисля, че не е зле човек да си има и Старовремско Досие, защото иначе КАК щеше да се съхрани онуй „Прехвалено време” и да прерасне в „Педерастко …” - което бе срамното заглавие на Първата ми книга, одрана и бастисана във в-к„Пулс” от един чер арап и низък роб „чието име /аз/не ща да спомена, от страх мойта песен да не оскверня..”

„Демокрация, та демокрация!” - ревна по едно време цялата българска нация. И ни ашладисаха на „зелено” с такъв калем, че да се чудиш и маеш… Дървото стана голямо, а плодове няма. Затова народът все гледа в портрета на министър-председателя и шепне: „Господи, помилуй! Господи, помилуй!”

Но „Портрета от стената” загадъчно мълчи и не казва дали ще ни помилва или не. А онези, които не си шепнат Господнята днешна молитва, са се преориентирали към спасителното черковнославянско „Алилуя!” Шепнат „Алилуя”, на когото трябва и добре поминуват.

„А как поминува един летописец, взел пример от великия Софроний?” - ще попитате вие. И аз ще ви кажа. Преди да достигнем до безславната вg-„перестройка”, все се намираше по някоя пара в джоба народен, обезпечена „със злато и всички активи на банката”. Тъй пишеше тогава и на Онзи лев с Паметника на Шипка. Сега дори на „стоте” лева това не го пише. Там очите на Алеко аха-аха да заплачат, защото влезем ли в Шенген и Щастливецът от банкнотите ще изчезне….

„О, премъдри, мой татко! - рече ми веднъж по-малкият син: - Схемата ти е нещо сгрешена!” - И замина на чист въздух в Швейцария.

Големият син пък отсече: - Старите жаби да си стоят в старата локва, а новите - в Новата! И сам цопна в софийското блато - да си търси Късмета.

А аз къде да го търся? Държавата преди двайсет и пет години се отказа от мен, но дума не дава аз да се откажа от нея. И ми прави живота все „по-честит” с нови данъци, такси и глоби …

Затова - ща не ща, рекох: хайде пак при говедата и прахоляка селски. Но понеже от дете намразих говедарската миризма, а - жена ми (кокона градска) не понася никакъв прахоляк, изнесох се сам на края на света български, сред пустотата житейска - със стотина кошера пчели и тъй поминувам.

Девет месеца в годината съм пчелар и три месеца съм писател. Затова ми казват „Пчеларят-писател”. Аз искам да стане обратното, ама не става. Но понякога си мисля, че ако Станислав Стратиев не бе в „Сатирата” сигурно нямаше да ги има ни „Сако от велур”, нито „Рейс”, нито толкова други „стани-славни” пиеси. А при мен времето започна да лети по-бързо от рояците с пчели напролет.

Досега наяве аз посях само три неща в литературната нива: „Цвете Армонда…” в Интернет, една „Приказна вселена” в театъра и една „Песен за Хасково” . Но в Последната безсмъртието е една трета по протокол… Останалото е за Стефан Диомов и Ели Видева… О, неразумни юроде! ТЕ двайсет години работа в тоя град не ти дават, ти безсмъртие искаш…

През същото това време аз сигурно съм произвел два ТИР-а с мед и не съм забогатял, защото „схемата е сгрешена”. Но тя е сгрешена не само за мен, а за цяла България. И докато цяла България не го разбере - все тъй НЕ ще да ни бъде.

Сега си мисля дали смирено и аз да кажа: „Господи, помилуй! Господи, помилуй!” Или с рогатите да припявам: „Многая лета! Многая лета!” - на рогатата демокрация.

Литературен грешник: Петър ВАНЧЕВ