О, НЕКА ВСЯКА ДУМА Е ЗНАЧИМА…
***
О, нека всяка дума е значима
като зърно, което ще кълни.
Величие и непреходност има
и в житните, и в морските вълни.
Там нещо мре и нещо все се ражда,
минава сянка, после лъч блести,
замлъква вятър, птица се обажда,
изчезват и възраждат се черти.
И може би в това е същината
и на смъртта, и на живота. Тук
навярно тайно скрита е цената
на скръбния и радостния звук.
И нещо винаги ще те покърти
под вечния небесен похлупак,
че много живи ти изглеждат мъртви,
а много мъртви в теб възкръсват пак.
***
Векът завършва. Ти какво
през неговата половина
постигна? Кошер и дърво
натегваха от медовина.
Напразни битки, щура цел
години много ти отнеха
и трапът в гробищен парцел
(единствено) ти е утеха.
Така е… Ала все пак ти,
от помисли чудати мамен,
ще легнеш в гроба си с мечти
и неумрял съвсем, и пламенен.
И бъдещето - синя глеч -
оттам искри-лъчи ще вземе,
за да се вглежда надалеч -
в бленуваното нявга време.
СЛЕД ДЪЖДОВНАТА НОЩ
Цяла нощ дъждът валя над Видин.
Спря. И от далечните поля
утрото със блясък керемиден
с покривите на града се сля.
Всичко пламна в алена окраска:
улици, дървета и лица.
Бяла чайка весело изкряска,
по брега завикаха деца.
Гълъбите кацаха щастливи.
Кой ли можеше да различи
под лъчите топли и игриви
техните от нашите очи?
Всички бяха пълни с много нежност,
с много кротост, с много чистота
и с една естествена прилежност
крачеха с усмивка в утринта.
БЕЛОГРАДЧИШКИТЕ СКАЛИ
Това е цяло войнство. Стърчат
огромни шлемове и пики.
Безбройна рат поела е на път
за битки славни и велики,
които никога не е узнал
човекът, като мравка дребен.
Земята долу е пиедестал,
над нея е светът им горд, вълшебен.
Те в устрема си все летят, летят
през вихрите на всяко време,
додето пак го победят.
Не може никой да отнеме
величието на вида им строг
и стройната тържествена осанка,
възправена със шемет на възбог,
и тайната на нямата им сянка.
Те нощем през изгрелите звезди
фиксират постоянната далечност.
И моят взор със завист ги следи,
че тяхната съдба е вечност.
***
На Методи Георгиев
О, не изгражданото от ръката
е трайното. То няма своя корен.
Дали е дребно или е огромно,
е все едно - все някога ще рухне
под смилащия зъб на времената…
Единствено божествено-вселенна
е вечната земя. Тя само ражда
живота - и кръвта, и хлорофила.
Тя ражда мирисите и боите,
и формите различни на нещата,
и зрението ни, и сетивата,
с които - чудо! - се самопознава.
Без спиране, без капчица умора
тя с тайнствени и вездесъщи сили
с възторг от нищото създава нещо,
тъй както от нощта изгрява ден…
О, не изгражданото от ръката
е трайното. Все някога ще рухне…
Нетленно си остава в свойта вечност
творението на духа невидим.
ЗЕЛЕНА ЗВЕЗДА
На Атанас Далчев
Ако дървета все възпявам,
дърветата цъфтят у мен.
И падам ли, или успявам,
в тях се вглеждам изумен
от тежкото им постоянство,
от леките им семена,
от завладяното пространство
с корони и зеленина.
Те спират с корени могъщи
рушението на пръстта
и те са веселите къщи
на птиците и песента.
Зеленината ни обгражда
с роса, избила като пот,
и сред зеленото се ражда
и зрее най-добрият плод.
И сигурен съм, че земята,
покрита с ярка резеда,
от другите звезди се смята
за най-зелената звезда.
ЮЛСКИ ДЕН
Дъхти на мента и на мед,
в разгара си е сенокосът.
Понесли пити слънчоглед,
слънца децата сякаш носят.
Небето ври от топлина
и трепка дрехата му синя.
Пазачът свива колена
и реже с ножчето си диня.
От жега потните коне
опашките въртят и ритат.
Сред пламналото ширине
без песни птиците прелитат.
Далечно облаче лети
над зъбера на планините.
Гласът на лятото жужи
с жетварките и със щурците.
И щом припадне вечерта
над хората и плодовете,
развяна от ветрец, жарта
от висините тихи свети.
СБОГОМ
Недей ме пита колко нощи
не съм затварял в сън клепачи
и, наранена, колко още
от бол душата ми ще плаче.
Че мойта младост тук погина
ведно с най-святите скрижали
и в осквернената Родина
за мен едва ли някой жали.
По никоя среднощна доба
всред гъстите тъми враждебни
жестоко ми отваря гроба
смъртта, която все ме дебне.
Но аз мехлем от блага дума
по спусъците ще положа.
Дано да се смекчат по друма
върхът и злобата на ножа.
Дано! Но никаква утеха
човешката ми кръв не кротва.
Със взлом веслата ми отнеха
и аз съм корабът без котва…
Недей ме пита колко нощи
не съм затварял в сън клепачи
и, съкрушена, колко още
от бол душата ми ще плаче.
Но ти ела при мен! - За сбогом
с мечтите в срутената къща
да стъкнем оня топъл огън
и пламъкът да ни прегръща.
ГРОБИЩЕ КРАЙ ГРАНИЦАТА
Родени в Одринско, край Лозенград,
навеки тука са се подслонили
в туй гробище, заело стръмен скат,
под кръстовете сиви и унили.
И ако всеки кръст е наклонен
на юг, то свой насъщен смисъл има,
за да поспре тук някой като мен
и чуе болката им несломима.
Над ралото и спечената пръст
до края си те тука са вървели
и носили са тежкия си кръст
на бежанци, от мъка посивели.
Един копнеж запалвал е у тях
свещеното си пламъче с години -
от толкоз изгоряла светла прах
да възкресят рождените светини.
Да бъдат там, където първи път
света и светлината са познали…
Сега под кръстовете няма плът.
Сега са само кости и парцали.
И въпреки това аз виждам как
до кръста кръст надолу се накланят
и взират се в изгнил домашен праг
и към подпряна до дувар диканя.
И струва ми се - гробищния скат
като лавина тежка ще се срине,
за да се върнат мъртвите назад
при свойте невъзкръснали светини.
ЖАРАВА
На Кирил Момчилов
По дяволите тия грозни кучета
по тротоарите и по градините,
и тия, дето някога ни учеха,
че трябва някъде да се замине.
По дяволите чуждите съседи
и чуждите парфюмни имена.
Дори и стиховете стават бледи,
ако от корен нямат топлина.
Ако светът е гладна магистрала,
еднообразен ще остане той
без своя Тунджа, върбов бряг простряла,
без Петровата нива в южен зной,
без свойто Малко Търново, без своя
забравен из Сакар Тополовград…
Да въздадем правата на завоя,
зад който скрит е мил и пъстър свят.
Да съберем отломка по отломка
порутените къщи и души,
где виното е вкусно като комка
и хлябът като нафора тежи.
Да се завърнем в себе си… и в края
на прадедите с оня дълг свещен,
без който нито ада, нито раят
ще имат смисъл… Зная - иде ден,
когато въглените от жарава,
неугасими, ще стопят прахта
и ще огреят цялата държава,
която ни откърми за света.
