Христо Черняев

ЗЪБЕРИТЕ НАД РАЗЛОГ

Не тръни, лайкучка и глог,
и не блата от жабуняк.
А мури, ручеи от сняг
и… зъберите над Разлог.

И зъберите ромбоидни
със ослепителен варак
високо над слова обидни,
над зъл приятел и над враг.

Кристалите им милиард
по тях са милиард очи.
И първослънцето на март
по вечния им лоб мълчи.

По зъберите - светла стряха -
веднъж ли с ужас неназван
и облаците се раздраха,
и чуждоплеменната сган.

Там вятърът лъчи мете
и люшка вечерна звезда
и сиво каменно дете
наднича в орлови гнезда.

Там скитах. Лирата ми тиха
сред звучна тишина мечта.
И песните ми не простиха
на подлостта и на злъчта.

Там минзухарите пламтят
по Яворовите следи
и свободата има плът,
в която вечността седи.

Там моят глас неносталгичен
разпръсна хиляди еха
и с билка за любов накичен,
дълбах по камъка леха…

Не тръни, лайкучка и глог,
и не блата от жабуняк.
А мури, ручеи от сняг
и… зъберите над Разлог.

***
Къде живеете, щастливи мигове?
В сълза, която бавно се усмихва?
В сърце, което утре ще разцъфне?
Във ненамерената детелина
и в пътя дълъг, минал покрай нея
и продължаващ да се лута?
Или пък в онази стара стъпка на копито,
засъхнала сред Стара планина?
Или пък зреете в глухарчета
и сте готови да политнете,
преди ръка да ви докосне…

Къде живеете, щастливи мигове?

Елате да стопите първата ми бръчка,
да заличите пътя ми до вас.

ОБЛАЦИ

Обли, плоски, плътни,
с бяла-бяла плът,
с ветрове попътни,
тръгнали на път,
някога лъжовни -
празни мехове,
някога дъждовни -
с мокри смехове,
вие и над мъртви,
и над живи тук
въздуха разкъртвате
с мълниеносен звук
и пръстта сближена е
с живия ви свод,
с вечното движение,
с вечния живот.

КРОТКИ ДЪЖДОВЕ

Не в северните градове,
не над южняшките пазари…
Валяха кротки дъждове
над скатове и над чукари.

Валяха в папрати и мъх,
по сърнешки следи в гората.
Унасяше ни топъл дъх,
дошъл на птици от перата.

От всяка капчица в зори
по ягода бе наедряла
и покрай смърчови кори
разпукваше се гъба бяла.

По залез, също тих, веднъж
поляните порозовяха.
След бавния, безшумен дъжд
с узрели капки ни зовяха.

И пак по стъпки на сърна
в ждрела се трупаше мъглата.
И всичко своя цвят позна
в съцветието на дъгата.