ПО МЯРКА НА ДУХА
Слово за книгата „Жив и свободен” (стихове) на Атанас Капралов
26 ноември 2012 г., Национален литературен салон „Старинният файтон”
Рядко се случва да срещнеш стихове, изпълнени с толкова напираща, дързостна сила, каквато клокочи в стиховете на Атанас Капралов. Рядко се срещат днес стихове, в които гражданското звучене да надделява над интимните приглушени човешки вопли на автора и които същевременно да остават лирични, високи като поезия, нежни. Защото самата поезия значи нежност. Значи беззащитност. Ако и да е вечна. Поезията се ражда в беззащитността на живота. На предела, където свършва болката и започва нейното преодоляване:
Готов съм всички липси да простя
наоколо…
Но тази ме побърква:
България е вече без мечта
и тутка се като добиче в църква.
От нас излиза не любов,
а дим.
Небето пък е похлупак захлопнат
на тенджера,
в която бавно врим,
за да ни сдъвка някой ден Европа…
Но аз не съм за дъвкане -
горчат
ми костите,
с история пропити.
И дръпва ме спасително
лъчът
на слънцето
там горе -
при дедите…
„Оптимистична елегия за звездите”
„Жив и свободен”. А то ще рече - болка и преодоляване на болката. Животът е болка. Болката е капан. Капанът, независимо дали е капан за мишки или златна клетка винаги предоставя една-единствена възможност - да просъществуваш и да умреш в него. По-точно - да си мъртъв и да умреш в него. Затова и Апостола, дръзнал да буни народа си, е истински жив, макар и увиснал „в небето”, докато народът, който от испокон веков е свободен единствено „да избира синджир за врата си”, т.е. ние - сме живи наужким („Жив”).
Свободният отвоюва от живота другата възможност - да счупи оковите, да разруши стените, да преодолее уюта. Защото робството, както е известно, също е уют. (Затова и някои нарекоха днес турското робство „присъствие” и окачествиха Ботевата саможертва като недалновидност и лудост. Но това е друга тема, макар и в крак с нашата…)
Свободният притежава неимоверна сила - да преодолее страха… Да посочи с пръст… Да грабне сабя… Да заклейми… Да отвори очите на слепците с очи за звездите… Дори и да му коства това живота…
Човек, замесен от тази мая, е и нашият приятел Атанас Капралов. Ето го… На фона на плачещия, „унизен и ничий” Балкан, Балкан „без самодиви, без орли митични” поетът, преодолял философията на роба, преодолял страха, посочва с пръст, бърка в раната, буди, окопитва, отваря очите на хората за небето…
А аз над него,
разлютен и див,
с камбанна ярост
в похлупака удрям:
народе прегладнял,
не яж звезди
звездата е око на твойто утре!…
Едва ли ще ме чуе той,
но знам -
едно дете
ще му посочи с пръсти:
блести,
блести в небето нещо там’…
…А щом блести -
България възкръсва…
„Оптимистична елегия за звездите”
И така е в целия първи лирически цикъл на книгата, който неслучайно е онасловен - „Жив и свободен”.
„Бездарието е фашизъм…” - беше казал някога един поет. Атанас Капралов отива по-нататък и заявява в своя си стил, в своята образна система - бездарието е робство, бездарието „мърша”, мъртвина. О, колко е лош поетът, колко е безкомпромисен към бездарието, колко е симпатично прав в съизмерението си спрямо него:
Всевластното бездарие сънува
трева - над мен,
зад него - вечна диря…
Уви! - то в сляпа дупка ще векува,
а за безкрая
аз съм програмиран.
„Свободен”
Явно всеки талантлив човек сам по себе си, сам за себе си, по неповторим и единствен начин чувства около врата си стягащата мъртва хватка на бездарието. И намира начин да се освободи от нея. Наскоро в Дневниците на Николай Хайтов прочетох нещо, написано на 7 декември 1991 г.:
„Споменах веднъж, че през 1967 година като секретар на СБП попаднах във висшите сфери на Съюза и отблизо видях кое колко пари струва. „Откритията” бяха все нови и тягостни. Текна ми по едно време да ги запиша в Дневника като „хроника на злото”, но реших, че не заслужава. Океан е злото, не се из¬черпва. Като го прекарам през сърцето си, ще ме окаля, ще ме разруши. Ще потъна в отрова и боклук. И реших да не записвам нищо от „калната хроника” на всекидневието.
Сега - 1991 година - наблюдавам същото. Времето - болно. Обществото - наранено, изтича му кръвта. От ляво и от дясно - безобразия, недомислия, пълзяща по „масмедиите” глупост, отровна злоба, отмъстителност и предателство на всяка крачка. За какво да складирам тези отрови? Нищо светло няма, което да заслужава да го положиш на бялата книга. Никаква надежда дори.”
„Непубликуван дневник 1986-1992″
Това също е преодоляване. Атанас Капралов е тръгнал към директен сблъсък. Въпреки риска. А рискът е с две остриета. И въпреки това… Но трябва ли да ни учудва неговата дързост? Та той е поет! Та той е млад! Та той кипи, пулсира, „проветрява” пространството, той зове народа да стъпи „върху врата на своя страх” („Свободен”) и да полети над бездната, освободен…
Лично аз бих се вслушала в гласа на мъдростта и не бих удостоила бездарието с честта да го издигна до белия лист. Макар че ми е симпатична справедливата, безкомпромисна страст, с която Атанас Капралов го унищожава. Защото, както казва той в „По мярка на духа”: „жестоко е да сбъдваш красота”, докато пошлостта умира от завист, и защото „поетът е божествен идиот -/ катери го по светлината рискът”.
* * *
Всеки, който е чел дори невнимателно стиховете от „Жив и свободен”, не може да не е забелязал една особеност на поетиката. Дори бих казала - и това ще е по-точно - една особеност от характера на автора. Има нещо трогателно и величаво във внезапното извисяване, което непрекъснато се случва в поезията на Атанас Капралов. То е като изстрелване. То е като мигновено озоваване от ядрото на земята във висината. Толкова мигновено, че все едно е едновременно битуване и в корена, и в небето.
Това вероятно се получава от неистовото, безпрекословно желание на поета да отвоюва и постигне състоянието „ЖИВ И СВОБОДЕН”. Толкова е силно, толкова е необратимо това желание, че взривява формата, капана, клетката и се изстрелва на мига в небето. И като казвам „небето”, имам предвид не просто висината. Да, онзи спасителен лъч на слънцето в „Оптимистична елегия за звездите” на мига дръпва поета от безрадостната българска действителност направо „там, горе”, но „при дедите”. Защото небето е не само висина. Небето е и пристан за живелите преди нас и отишли си, както е казано в една велика Книга, „по пътя на целия свят” (3 Книга Царства 2:2). Небето е дом. Но дом не за всички, а за праведните, за героите, за мъчениците. Мъртвите приживе и в смъртта си са мъртви. Те просто се разпиляват на прах и си отиват завинаги. Небето е вечността. Небето е безкрайността.
Особено интензивно е предадено това усещане за съединяване, за съсъществуване на пръстта и висината, на делничното и вечното, на отиващото към своя край и безкрайното, на това, което е, и това, което още не се е изявило, в стихотворение от втория лирически цикъл, посветен на любовта и онасловен „Чудото, че си реална”. Тук и се посочва още една от причините да се изстрелва човекът на земята директно в орбита - неустоимото привличане на две души, на които по неведомите Божии закони е съдено да се срещнат. След като ни уверява поетът, че за любовта разстоянията в пространството са нищо; след като ни успява да ни убеди, че и разстоянията във времето се обезсмислят от любовта; след като му вярваме безпрекословно, че любовта помита и разстоянията от планетарен мащаб, измерващи се със светлинни години, той не спира, върви по-нататък:
Не е изключено да съм космически сам -
теб да те няма под никаква форма…
Но тайно
от реброто или сълзата си ще те създам,
майко на мойте деца!
И така - до безкрайност…
„Привличане”
И ние пак му вярваме. Защото какво е за поета безкрайността? Просто отрязък от земно-небесното съществуване на човека, късче от битието-небитие.
Такова разрастване до необятност наблюдаваме и в друг един образ от поезията на Атанас Капралов - образа на дедите, които са се преселили в отвъдното. Или поне такова е усещането. Този образ минава отначало през видимото, зримото, до което поетът се е докосвал, което е обичал, боготворял - майката.
Да си припомним изпълненото с мощна градивна сила стихотворение „Мама бди”, където безсмъртността на майката и майчината любов е предадена в градация, вградена в структурата на самите строфи с онзи невероятен завършек - „защото мама бди за мен отгоре…”, за да се стигне до парадоксалната наглед, но смислово и емоционално защитена поанта: „…защото мама бди/ и на самия Господ вяра носи.” (Носи Му вяра за нейния син, загубил очи за идващото „утре”.) Мощна градация и на съкрушеността. Но и на вярата.
После образът на дедите преминава през спомена на поета за дядовия дом на село. Там дядо му подръпва фас и ръси искрици, а баба му по кафявия гоблен на двора бродира „ту невен,/ ту картоф,/ ту домат” („Дом”). После образът - през общуването с приятелите от отвъдното и от тукашното - постепенно от усещането за род се разраства до усещането за родина. От небето прииждат вечно живите български праведници, герои, мъченици - Пеньо Пенев, Димчо Дебелянов, Тодор Каблешков, Георги Бенковски, Васил Левски. После образът поема в себе си безброя безименни праведници, герои, мъченици за родината и се разширява. И родината става свят, който - чрез паметта на кръвта - прекрачва зад безграничното. Там, където разумът отстъпва, защото не може да проумее това, което е.
***
Всичко в лириката на Атанас Капралов е така мощно, всеобхватно, всеобемно, защото поетът - като човек, като същество, битуващо в триединството на тяло, душа и дух, - говори, така да се каже, „в духа”, от името и в името на духа. И неслучайно третият лирически цикъл на стихосбирката така и е онасловен - „По мярка на духа”.
Знаем какво е тялото. Разшифровали сме какво е душата и дори ни е известно какъв е нейният грамаж. А какво е духът? Уж се досещаме, ала никой не знае. И никой не може да ни обясни. В тези стихове поетът е стъпил на негова територия. И ни открехва познание за него, без да го формулира. Има неща на тоя свят, за които думи няма, а и не са нужни. Има познание на тоя свят, което се предава без езика и езиците.
В българската поезия за първи път се говори така. Трябва да си много смел и много да вярваш в себе си или съвсем безразсъден и абсолютно луд, за да си позволиш такова говорене „в духа”. То ни се внушава по различни начини. От една страна, забележете колко често в книгата се среща самата дума „дух”. Дори едно от хубавите стихотворения е онасловено направо „Духът”. От друга страна, включете всичко, което досега споделих - за разрастването на образите, за безпределните мащаби на видяното, усетеното, доловеното… За да се стигне до чудесната поанта на книгата:
Ще се изстрелям някъде -
ехееееей! -
отвъд звездите…
В мен ще се разсъмне
от истини
и ще звучи:
ЗДРАВЕЙ,
ЖИВОТЕ НОВ,
ПО МЯРКА НА ДУХА МИ!
„По мярка на духа”
А иначе… Иначе поетът все още е тук. Жив и свободен. И все го боли за беззащитните. Все го измъчва несретата на България. Все го гневят подлеците, бездарниците и безропотниците. Все воюва за идеалите. А понякога лети над бездната заедно с хората, с народа си, защото само в този безумен „божествен миг”, без който България би изчезнала, „робът връща свободата си” („Свободен”).
Иначе… Преведен е на много езици. Получил е награди у нас, в Москва, в Париж. Автор е на стихосбирките „Нежен скитник”, „Завръщане в слънцето”, „Голота” и „Дамгосан”. Работил е като управител на „Компакт прес” и „Компакт арт” в София, като директор на Драматичен театър „Апостол Карамитев” и уредник в дом музей „Пеньо Пенев” в родния си град. Завършил е българска филология в ПУ „Паисий Хилендарски”. Роден е в Димитровград на 12 юли 19… Днес представяме стихосбирката му „Жив и свободен”, излязла тази година в издателство „Летера”.
