АТЛАНТИДА
АТЛАНТИДА
И с мен ще стане, както стана с Атлантида,
макар хилядолетия преди Христа -
не по изпитания метод ще си ида,
а ще ме глътне свръхкосмична паст.
Потрябваха ни седем хиляди години
да търсим дирята на този континент…
А колко време ще ни е необходимо
за дирята на някакъв поет?…
Когато в мрака Атлантида е потъвала,
тогава българите тръгнали на път -
да стигнат тук, на моста с четирите лъва -
един мой стих барем да прочетат.
Сега мълчат си важно - важно историците,
проблемът „Атлантида” сякаш е табу.
След време ще мълчат за мене и критиците -
не бях ни толкоз талантлив, ни толкоз луд.
Да кажат нещичко, дори да ме обидят,
че този стих бил остарял или предвзет…
Щом българинът е връстник на Атлантида,
за тях съм древен български поет!
РИМСКИ ЕТЮД
Обкръжен съм от четири палави внучета
и сиамец ленив ми преде на гръдта,
ама пак се надявам на сгодния случай -
да раздухаме въгленче сред пепелта.
Само двамата с теб, както казват му „готино”,
а играта - любовна, в камината - жар,
и кепенците - пуснати, хлопнати - портите,
и събужда се в мен позадрямал мъжкар.
Добър ден, Клеопатра, египетско-българска!…
Марк Антоний отдавна погреба ти в мен,
вместо Марк идва Цезарят в сребърна възраст -
остарял, помъдрял и от теб съживен.
Взвод дечица и внуци на Цезар, излизайте!
Кон ви давам, доспехи и рицарска мощ,
обикаляйте целия Рим чак до изгрева,
оставете ни просто сами тази нощ…
Призори, подир късните мигове медени,
ще ви чакат виновно край римския път:
татко Цезар - мъжът до етюда последен,
Клеопатра - жената, красива до смърт.
НА МУЗАТА, ПРЕДУПРЕДИТЕЛНО
Как си представяш оня черен миг,
когато мен изобщо ще ме няма?
Почти благоразумен и почти велик -
ще ме измъкнеш ли сама от ямата?
От ямата Забрава - тъмна паст,
която неминуемо ме дебне…
Бях с инвалидизирания стар Пегас,
а полетяхме като за последно.
Как ще изпълниш своя дълг свещен -
да издадеш поне едно „Събрано”?
Не е възможно всичко да сбереш от мен,
защото е нехайно разпиляно.
Но затова си Муза, разбери,
с теб вдъхновение ми свети в мрака -
поне, което е в компютър, събери …
Аз съм зает… Смъртта отвън да чака!
МОЕТО БЪДЕЩО СТИХОТВОРЕНИЕ
Ще бъде и от горски фавън по-неудържимо,
ще спи и с деветте в картината на Тинторето…
Засято в пролетта ми, ще се пръкне в зимата -
в най-бялата последна зима на Поета.
Ще бъде по-зелено от девойчето на Лорка -
цветче, отронено от вишна в майчина градина,
жени ще утешава с „Чайлд Харолд” на Лорда,
ще блудства в мрака със „Разблудната царкиня”.
Ще бъде в чета с Яворов над буките възнесено,
ще падне после в двора с вишните на Дебелянов,
ще смесва „кънтри” с „болотнъе” руски песни,
но пак пред облачето бяло ще се кланя…
Ще бъде неочаквано, почти като прозрение,
макар заченато в най-тъмното житейско блато…
Все още чакам пред родилното на Шейново,
че само то ще ми опази ДНК-то.
ПАМЕТНИКЪТ НА ЦАР САМУИЛ
На Александър Хайтов
Аз се завърнах сред софийски двори! -
там, дето съм черкуван в Божия олтар,
не казах нищо, с поглед проговорих,
аз съм нещастен българин… И Цар.
Аз се завърнах в късата ви памет! -
ще ви пронизвам дълго с бащински очи,
ще ви предам пак българското знаме
и мъката, която в мен горчи.
Аз се завърнах в бедната родина! -
към нея цели десет века дирих брод,
за да ви светя и с очи, и с име,
за да прогледне моят сляп народ.
