Георги Н. Николов

Странно е колко имена на българи, оставили писмени следи за престоя си в далечни краища на планетата, сме забравили. За възхитата имот емблематични географски забележителности. За екзотични страни и народи. За неволнически години в заточение на ползу роду, или в посока Божи гроб. Или, по думите на „аржентинеца” Борис Шивачев -да пребродят света с отворени очи.Завещали са ни любопитни пътеписи, кратки фрагменти в пожълтели списания, художествена епистола. Но от праха на забравата излизат още и още. Цветно допълващи представата на дедите ни за онова, що се крие оттатък морето. През планини, гори и, разбира се, в предварителните ни представи…

Това впечатление се допълва от темата за водопада Ниагара и по-конкретно: за писаното по нея от български автори „рано” - някъде до 50-те г. на ХХ в. С тези редове не претендирам за изчерпателност колко въобще са те.

Но ще се спра върху откъслека „Ниагарский Водопад”, отпечатан в списанието-месечник „Христианский свят”. Издание на Методистката епископална мисия в Свищов, 1892 г., кн. 5. Текстът не е подписан. Изказвам човешката си благодарност на пастор Бедрос Алтунян - председател на Арменските евангелски църкви в България, който направи справка в старите архиви, за да стане ясен авторът - Стефан Томов, също пастор.

Той е роден през 1850 в Котел, където добива началното си образование. Продължава го последователно в английския колеж „Сейнт Джулиън” на остров Малта и в Цариград - Робърт колеж. Известно време, по препоръка на Петко Славейков, учителства в Ямбол. Но през 1874 г. е вече в Америка, а от началото на следващата - студент в Богословския университет „ДРЮ” в град Медисън, щат Ню Джърси.  От септември 1877 г. до декември 1878 г. работи като проповедник в методистка църква в Гилбертон, щат Пенсилвания, след което се връща у нас.

Доктор по богословие, Стефан Томов е пастор в различни градове до смъртта си през 1939 г. в София. Несъмнено, през „американския период” от живота си посещава и Ниагара. За да си припомни в споменатия „Христианский свят”:

„Първо-то впечатление не беше съвсем равно с умственния образ, когото наше-то младежко въображение беше образувало. Но като стоехме на страшния бряг и гледахме в дълбочина-та долу, или като ся вгледахме в дива-та борба на пеняща-та ся водна масса, която ся вижда да бърза с не съпротивима съдба в страшно-то си потъвание в мъглява-та голяма дълбочина чувство-то на неизмерима сила стана така живо, щото ние ся виждаше да стоеме самото присътствие на Всесилнаго! За векове този могуществен водопад е подигнал гласът си в свидетелство за големина-та на сила-та на природа-та и е привличал множество посетители от всяка страна. Като едно зрелище на величественна красота, то е послужило на по високи-те человечески нужди и е давало преизобилно задоволство на безбройните си посетители”.

Бъдещият пастор и масон, обаче, е съвременник на динамично столетие и отлично разбира това. В отлитащите страници на ХІХ век навлизат важни технически достижения. А те, от своя страна, променят индустриалния облик на Америка. И в творбата си съвсем логично авторът споделя:

„Инжинери и научни мъжие са пресметнали суммата на механическата сила, която ся прахосва тука, но само в най скоро време те са ся сериозно завзели да уползотворат поне една малка част, от пет-те милиона конски сили, и то е само от как Електричество-то ся е развило като един способ за разнасяние сила, че то ся е счело като практично да ся искара едно такова предприятие. Едва сега едно начало е успешно станало и преди идуща-та зима сто хиляди конски сили ще ся уползотворат за подкарвание разни фабрики, находящи се на близо, и за осветление градове на по големи растояния. Всичко това и много повече ще ся усъществи без ни най малко да ся намали днешна-та хубост на прочутия водопад”.

В този ред на мисли Томов напомня на читателите си, че следващата 1893 г., се организира Всемирно изложение и който българин отиде, непременно да посети природния феномен Ниагара.

Защото е „един от най велики-те примери на сила-та на природа-та и человеческа-та способност да впряга величественни енергии, за да извърши свои-те смели предприятия”.

Именно това е видял и чудесният Алеко Константинов, за да го обезсмърти в творбата си „До Чикаго и назад”. Ще го последва, но много по-късно бъдещият проф. Генчо Пирьов и т.н. Аз пък си мисля, че в простичките, безхитростни редове на Стефан Томов продължава да живее дълбоката способност на човека да усеща околния свят. Да разбира неопитомената му същност и да го вплита в ореола на Създателя - от една страна. От друга - да проумее хода на цивилизацията и да открои символиката им в крехко равновесие.

А забравата сякаш е неотменна част от народопсихологията ни. В качеството си на наивник любопитно питам - колко българи са прекосили прохода Чилкут в разгара на Златната треска? Колко са били люшкани по палубите на китоловни кораби, размахвайки харпун към Моби Дик? Кой е първият нашенец във френския Чуждестранен легион? Кой е първият български пастор на Черния континент? Кой, кой е… и откъде е? Как му е името и какво добро е дал на човеците около него? А още - докато я има България, ще видим ли издадена книга за Първите първи, прославили достойно родината ни? Всеки във възходящото си поприще така, че завистно да ги забравим и загърбим?..

И още една тема, която съвременният читател не познава добре: за присъствието на нашите мисионери в различни кътчета на света. Като например Данаил Руевски на Хавайските острови. За духовното им присъствие сред местните люде и за спомена, оставили след себе си с дела и напътствия.

Факт е, че никой от тях не се е отрекъл от българската си принадлежност.  Никой, за разлика от отделни „свети” отци у нас, не е колекционирал маркови часовници и скъпи коли. Имали са възможност за охолно съществуване, но са предпочели скромността. И пак така скромно и ненатрапчиво написаното от тях допълва историята на българската литература. Шепа изтляло битие в хода на безсмъртното време, което би трябвало да познаваме и ценим…