НИЕ ДВЕТЕ С АНИ ИЛИ ЗА БЪЛГАРСКАТА ИНТЕГРАЦИЯ
Синчето ми поема за Америка. Достатъчно голямо, за да вземе решение. И достатъчно младо, за да си спомня как млякото и памперсите за малкия му брат си бяха житейски подвиг за семейството…
Синчето ми не успя да се интегрира в родното общество, макар да е интелигентно и правилно възпитано. И поема към Америка.
В ръката си стиска ръката на своето момиче. Достатъчно голямо, за да вземе своето решение. И достатъчно младо, за да си спомня, че най-далечната дестинация в живота му е Добрич - Варна. И момичето на сина ми е интелигентно и правилно възпитано… и не успя да се интегрира в родното общество. И поема към Америка.
И ето ги, моето момче и неговото момиче (вече семейство) на Терминал 2. Изпълнени с надежда. Погледите им се помрачават единствено от вида на двете майки, натъжени въпреки неумолимата логика на случващото се и някак странно смалени. Примирени.
Едва ли има нещо по-зловещо от вида на две майки, изгубени и изплашени като деца на Терминал 2.
Ние двете с Ани плачем. (Е, аз като инструктирана „мъжка” майка се държа „по-мъжки” - чак до мига, в който виждам любимото гръбче.)
Ние двете с Ани плачем. Като на гробище. Защото Терминал 2 е националното ни гробище. С един натоварен график на денонощно повтарящ се ритуал. (А честото повторение има привкус на баналност и вълнува все по-малко.) Изпращаме децата си, за да живеят нормално, като ги погребваме за България.
Ние двете с Ани мислим модерно. И разбираме. Но сърцата ни са по майчински старомодни. И плачем. На гробището на България. Единственото гробище, на което човек не може да дойде с цвете и да запали свещичка с илюзията, че е по-близо до изгубените свидни хора. Гробище единствено на „претупания” конвейерен ритуал. Гробище без утеха… Анонимно. (А как иначе - къде място за 2 милиона паметници?!)
… Ние двете с Ани си изграждаме типичния имигрантско-български динамичен стереотип - живеем единствено с миговете за скайп.
По време на връзката не плача. (Надявам се,че и Ани.) Бръщолевя глупости, понякога с нетипично приповдигнат за мен тон.
Но се тревожа. (Убедена съм, че и Ани.) Притеснявам се, че децата ми трудно се интегрират. (Отново болната тема!) Забравили поне грижата за насъщния, те идеализират всичко българско. Е, вярно е, че голямото се вижда от разстояние, но може ли някой НЕинтегриран да бъде РЕинтегриран? (Не сме дори и „роми”, че някой да помисли и за нас.) Въпросът е риторичен. Нямат бъдеще в България, поне в този живот. Това ми нашепва, не, крещи „модерното” ми мислене.
А старомодното сърце ридае над примерите от историята.
Всички знаем за трагичната съдба на цар Самуил при вида на победената му и унижена войска след битката при Беласица през 1014-та. Знаем и за доблестната смърт на Иван Владислав само 4 години по-късно, след което започва двувековният мрак на византийското робство.
Малцина обаче знаят по-страшното. Още през 1019 г. Мария, съпругата на Иван Владислав, заедно с 12-те си деца, един незаконен син на Самуил, седем деца на Гаврил Радомир и патриарх Дамиан начело на шествие, в което участва Василий ІІ - Българоубиец, отиват в Константинопол. Интегрират се в двора на василевса.
Интегрират се дотолкова, че не след дълго в изворите вече няма сведения за българския произход на тези претопили се в чуждото общество аристократи.
Представям си варианта на подобна пълна интеграция при моите деца… Бъдещите ми внучета ще махват с ръка пред камерата: „Хай, бабоуу!” А като поотраснат (за тези след тях дори не мисля!) ще акцентират или прикриват (в зависимост от характерите си и конюнктурата) „екзотичния” си произход.
Отново се тревожа. Дано се интегрират! Боже мой, а ако се интегрират?…
Объркано майчино сърце… То не знае какво иска. Всъщност знае - иска невъзможното: просто една милувка. (Сигурна съм, че така е и при Ани.)
Довечера съм в скайп. Стискайте ми палци. Безгрижно-приповдигнатото бърборене ми се получава все по-трудно. Това независимо майчино сърце препъва мисълта, осъзнало внезапно, че и малкият ми син е пораснал. Превърнал се е в ръмжащ тийнейджър. Борбен и непримирим. И засега, по моите наблюдения, трудно се интегрира…
… А конвейерът на Терминал 2 работи денонощно…
9.08.2014 г.
В. Търново
