Радослав Игнатов

Първо в сградата на телевизията, след това приятелите му и най-накрая, всички започнаха да го наричат Коментатора.
Беше запазил фигурата си от бохемското време. Висок, с широки рамене и здрави, мускулести ръце, въпреки значителната дължина на крайниците, той се движеше леко, пъргаво и безшумно.
От пръв поглед не бе хубавец. Имаше грубо, несиметрично лице, с чупен още в детството при сбиване нос, леко килнат наляво. Такива лица хората често малко странно намират за привлекателни. Ръцете му бяха с бяла и гладка кожа, русите косъмчета по опакото на дланите не издаваха напредващите години. Единствено косата му бе докосната от хода на времето. До неотдавна пепеляво руса, с постоянен и плътен отблясък, в последните месеци косата му посивяваше бързо.
Преди, когато срещнеше не много умен човек, той изобщо не си правеше труда да прикрие отегчението си. Още от дете с лекота усвояваше онова, което баща му и приятелите му шеговито наричаха “дарове на познанието”. Както всякое надарено момче, така и той бе приеман с недоброжелателност от връстниците си. Дълги години не направи ни най-малък опит да прикрие чувството си за превъзходство, а по-късно, по време на следването, неприветливостта му към глупаците се превърна в неприязън. Неприязънта премина в открита, доказвана омраза. В телевизията попадна пак поради чувството си за превъзходство. Преди това бе работил в един от най-големите столични ежедневници, но нищо не можа да го задържи там задълго, защото възможностите му за къс период от време надхвърлиха политическото любопитство към страните, с които се занимаваше. В телевизията, след дълги митарства, привикна да прикрива пренебрежението си към посредствените колеги. Но не и към глупаците.
Филмите му имаха невероятен успех, някои от тях спечелиха международни награди и бяха излъчвани във водещи свeтовни телевизионни програми, но към славата той никога не бе имал подчертано влечение, поне към социалното й израждане. Може би точно поради този факт беше попаднал в цялата тази история, в белокаменната сграда на манастир сред дебрите на гора на хиляди километри от собствения му дом. За радост, на път към родината.

… Хубав мъж съм създал!, мислеше Коментатора и се любуваше вдъхновено на стройната фигура на сина си. Смутено, малко посърнало преждевременно, красиво очертано лице; големи зелени очи, пърхави мигли. Когато срещна погледа му, синът му в продължение на двайсетина секунди изучаваше неговото лице по същия начин, както го вършеше той в този момент. Опитваше се да си придаде вид на непринуден човек. После се окопити, засмя се с бисерните си зъби срещу баща си, очите му светнаха с астрални, познати на Коментатора далечни отблясъци.
Всичко от мен, преодоляло времена и пространства, е сбрано тук, в тази манастирска килия, в тази съвсем лекичко прегърбена длъгнеста фигура, в това лице, в тези ръце, в усмивката, погледа, въпросително привдигнатите извити вежди, в цялостната осанка, в гласа…

… Прекрасен и талантлив. Интелигентен. Чаровен. Не беше прекалявал в бащинското си любопитство за личния му живот, но беше дочувал от тук-там - синът му явно водеше значително по-прибран от неговия собствен живот. Напълно умишлено, не му беше помагал в професията - дори в самото начало открито се бе противял срещу избора му. Ченге досега в рода му никога не бе имало. Ала ченгето, двайсет и осемгодишно, генерал-майор, седеше насреща му. Генерал-майор!, усмихна се Коментатора.

… По-голямата част от утрото синът му прекара в планиране на предстоящото им пътуване. Каза няколко думи за обхвата на самолета и видимо беше доволен, че резервоарите и крилете поемаха повече от необходимото за пътуване гориво. След като напуснеха манастира, щяха да се озоват в планински район, познат добре на полковника. Двамата обърнаха внимание на всеки детайл от полета и взаимно се опитваха да успокоят напрегнатите си нерви. После синът му, той и полковникът тръгнаха към мерцедеса, който игуменът им предостави, заедно с личния си шофьор.
- Поразходихме се из деветия кръг на ада - рече игуменът на прощаване. Двамата с Коментатора изостанаха, за да дадат възможност на полковника и сина на Коментатора да се настанят удобно в купето на блестящата срещу слънцето с идеално измитите си повърхности лимузина. - Разходихме се из ада, но не съм сигурен дали разходката е приключила…
- Финалът на действието наближава - поклати глава Коментатора. - Оттатък границата нещата са непредвидими. Иска ми се да не се пролива повече кръв. Съжалявам, че се налага да стигнем до човек от моята черга…
- Внимавай - каза игуменът. - Тези хора са готови на всичко. Те са подли, без да предупреждават изрично, че са такива дори с потрепването на мигла. Алчни са, а това можеш да го отгатнеш едва когато са свършили с теб. Когато са те вече изяли. Силни са, защото всяко едно от действията им е неочаквано. Дръзки са, тъй като не знаят края на действието…
- А краят на действието е? - погледна игумена с усмивка в очите си Коментатора.
- Краят на действието за всички ни е един - отвърна игуменът и уморено поклати глава. - Но ако човек смята, че има права повече от всички останали, и Господ не забелязва това, планетата да е гръмнала много отдавна. Тя не е гръмнала. И няма да гръмне. Това означава, че в движението ни тук, на земята, има някакви правила. Не ги ли спазваш, изпреварваш финала дълго преди да си влязъл в действието. Иначе животът е хубав!… - усмихна се старецът с насълзени очи. - Знаеш ли - сепна се игуменът като от сън. - Баща ми беше много свестен човек. Хич не беше религиозен. Но спазваше правилата и може би точно зарад това имаше безброй врагове. - Откакто го беше видял за пръв път, Коментатора помисли, че игуменът може би наистина е имал баща. - Баща ми имаше много врагове, повечето от тях бяха разюздени, вятърничави, празни люде, хора, които си въобразяваха, че правилата се определят от тях. Всички го изпревариха да се прехвърлят в отвъдното. Беше много горд, че живя дълго след тях. Малко ли е това?…
Коментатора се здрависа за сбогом, после се настани на мястото зад шофьора, което му бяха предоставили полковникът и синът му.

… Пристигнаха на летището. Бяха необходими близо цял час и банкнота от сто долара, за да освободят самолета им, а после още сто, за да им връчат примерен полетен план. Заредиха резервоара на машината, което струваше петстотин долара. Парите плати синът му.
- Ще имаме разпръсната висока облачност на шест километра - съобщи полковникът, след като напусна радиокулата, кацнала като гъба в източния край на пистата за излитане. - Таванът над Черна гора и Сърбия е неограничен. Очаква ни остър вятър откъм опашката със скорост под сто и петдесет километра в час. Едва ли може да бъде по-добре от това…
В самолета синът му продължи с планирането на полета. Нямаше да летят като частни лица. Излетяха при слънчево време и неограничена видимост. Преди да се появи същинската планина, синът му се изкачи на три километра, за да има достатъчна височина за маневри във въздуха. Теренът под очите им ставаше все по-хълмист. Според полковника времето за пътуване трябваше да бъде почти пет часа.

… Мястото, което синът му беше отредил в самолета за него, беше зад креслата на пилотиращите. Когато се умори да се взира приклекнал през прозрачния люк на кабината, Коментатора се излегна, намести тялото си между багажа и се постара да изхвърли от ума си онова, което предполагаше, че ще се случи на варненското пристанище. Даваше си сметка за всичко.
После заспа.

… Варна не ги беше посрещнала дружелюбно.
- Над града има облаци на височина сто метра. Скорост на вятъра двеста и шестдесет, при ъгъл от шест градуса - стресна го глас. Той отвори очи, надигна се и седна по-близо зад облегалките на креслата, в които седяха синът му и плешивият възрастен мъж. - Имайте готовност при двеста и седемдесет да преминем на кацане по прибори - продължи да говори монотонно гласът от земята на чист български език. В гласа се долавяше известна тревога. - Завийте вдясно до нула, девет, нула - обади се внезапно диспечерът след пауза, придружена с пращене. - Следете внимателно векторите за кацане по прибори. Да се надяваме, че всичко ще мине добре!…
Синът му потвърди данните. Диспечерът щеше да го насочва при приземяването. Автопилотът поддържаше самолета на зададената височина.
Синът му се обърна към плешивия възрастен мъж и като се опитваше да изглежда колкото се може по-спокоен, каза:
- Ако обичаш, погледни в каталога за летищата и ми дай системата за сляпо кацане.
Мъжът направи онова, което му бе казал синът на Коментатора. Синът му съобщи на земята онова, което му бе продиктувал плешивия мъж.
- Честотата е едно, нула, нула, точка, едно.
- Спуснете се на две хиляди метра - обади се диспечерът на летището.
Синът му изпадаше в паника. Можеше да го скрие от целия свят, но от собствения си баща, никога: кацането явно щеше да бъде проблематично, при това, доста.
Самолетът започна да се спуска. Синът му набра честотата на системата за кацане по прибори, като наблюдаваше уреда пред себе си.
- Завийте вдясно на две, четири, нула градуса, за да прехванете системата за кацане по прибори - обади се отново диспечерът.
Синът му зададе правилните данни за автопилота. После натисна бутона на автопилота с надпис APPR. Самолетът сви вляво. Бяха насочени по централната линия на пистата и автопилотът все още направляваше самолета.
- Външният маркер е след три километра - каза диспечерът.
Синът му въздъхна, но в следващия момент забеляза, че нещо не е в ред. Той го съобщи на мъжа до себе си. Скоростта на самолета се бе повишила.
- Отпусни лоста за газта - обади се най-сетне плешивия възрастен мъж. - Спусни клапите на крилете на десет градуса и скоростта ни ще намалее още повече. Автопилотът ще изпълни приближаването, но не би могъл да управлява газта…
Синът му изпълни онова, което му бе наредил възрастният човек.
Излязоха от облаците и видяха под себе си пистата - на около километър и половина пред тях.
- Спусни клапите на двадесет градуса. Изключи автопилота и поеми управлението - нареди още веднъж на сина му възрастният човек, после отпусна тила си върху ръба на облегалката на креслото. Седалката проскърца под тежестта на внушителното му тяло.
След малко кацнаха.
- Много скапано го направи - отбеляза възрастният човек, после се обърна назад към Коментатора, намигна му и тримата се разтресоха от жизнерадостен смях.
- Благодаря! - отвърна синът му по някое време, като дълбоко си поемаше въздух. Ризата под якето му бе мокра.
Коментатора се наведе напред и целуна сина си по темето.
- Никога досега не бях кацал на автопилот - пояснил беше смутено синът му.
- Не е грях - обадил се бе от креслото си плешивият мъж. - Младите предпочитат винаги да рискуват. - После мъжът бе продължил: - Но има моменти, когато рискът ги състарява за нула време. Е, не че ги състарява - добавил беше връстникът на Коментатора. - Прави ги просто по-кротки…
Веднага щом стъпиха на бетонната писта, синът му се обади да им докарат кола.

… Не тръгна с полковника и сина си. От тук нататък Коментатора нямаше право да се бърка в тяхната работа. Обядва на една от масите, разположени в дълга редица пред плота на барчето към един от малките частни хотели на крайбрежието. И в тези географски ширини държавата не се беше променила особено. Седнал с лице към салона, той с чувството за безкрайна досада оглеждаше посетителите. Повечето от тях, ако се съдеше по дългите коси и небрежното облекло, гравираха в периферията на пристанищния бизнес, а това означаваше наркотици, проституция, търговия с цигари и дребни китайски стоки. Имаше и бизнесмени от по-старото поколение, които се опитваха да изглеждат шик. Коментатора си поръча печено, изяде порцията с подчертан апетит, изпи една бира, плати на келнера, благодари, после най-ненадейно по мобилния телефон му се обадиха от софийската полиция, той излезе незабелязано през вратата, прекоси фоайето и с бързи крачки се отправи към кея на Товарна гара, където от косовския албанец бе чул, че е акостирал корабът “Мажестик”.

… Нито за полковника, нито за генерала представляваше особена трудност да предположат, че щом като по телефона капитанът на “Мажестик” с такава лекота се съгласи корабът му да бъде проверен от българските власти до последното кътче, плавателният съд щеше да бъде чист във всяко едно отношение.
Когато синът на Коментатора и полковникът освободиха таксито и лично шефът на митницата и трима души, начело с командващия Гранична полиция ги поведоха по кея към мястото, където с дебелото си швартово въже беше привързан “Мажестик”, варненското пристанище плуваше в светлината на яркото следобедно слънце. Плавателният съд се гушеше между два тристахилядитонни контейнеровоза. На бака на кораба имаше малка надстройка, която слизаше на метър и половина към главната палуба, където се намираше квадратният отвор на единствения трюм. Трюмът беше отворен. На най-горния дек бе разположен мостикът, под който очевидно бяха каютите на екипажа и капитана. Главната мачта беше съвсем къса. Най-отзад над кърмата на лодъчната палуба на левия и десния борд бяха закачени две спасителни лодки. Целият корпус на плавателния съд бе плувнал в ръжда. Боята се беше олющила от слънцето и солените пръски на много морета. С двехилядитонната си товаровместимост, нито съвсем стар, нито пък нов, не особено угледен, този кораб притежаваше най-важното качество, което би го направило пренебрегван от граничните и митническите власти по цял свят - анонимен във всяко едно отношение. По моретата плаваха хиляди корабчета от този род, които поддържаха трампови рейсове между Хайфа и Гибралтар, Таджер и Дакар, Монровия и Саймънстаун, Одеса и Варна, Бургас и Истанбул. Всичките си приличаха по това, че не правеха никакво впечатление. Никой не би допуснал, че пренасят нещо друго освен каменни въглища или безобиден дребен товар, и то на не особено дълги разстояния от изходното пристанище.
Седмината мъже се качиха на борда. Насочиха се към кърмата, влязоха в надстройката и стигнаха до корабните каюти. Посрещна ги около четирийсетгодишен мускулест мъж, гол от кръста нагоре. Страните и челото му бяха осеяни с лунички. Мъжът кимна на един от митничарите и обърна грубото си червендалесто лице към полковника. Косата му бе рижава. Явно беше ирландец. Шефът на хората от Гранична полиция и подчинените му се здрависаха с него, после шефът на митницата го представи на полковника и генерала.
- Грег Хариман, първи помощник-капитан - каза един от офицерите на Гранична полиция.
След като недвусмислено доказа познанство с граничните и митническите власти, Грег Хариман се здрависа първо с генерала, после с полковника. Въпреки че на възраст генералът можеше да бъде син на полковника, човекът явно имаше безпогрешен нюх при разпознаване на служебните чинове, дори когато дрехите им бяха цивилни.
- Значи сте дошли да разследвате нашето старо корито? - попита мъжът.
Говореше малко завален английски език. От пръв поглед имаше вид на човек, който винаги е готов да приеме на борда на кораба си не съвсем редовен товар, стига възнаграждението за това да бъде в пропорционални размери на риска, който поема. Озоваха се в машинното отделение. Двигателите на плавателния съд бяха съвсем нови, а това явно даваше възможност за по-високи скорости и голяма подвижност на кораба, отколкото се очакваше от външния вид на съда. Помощник-капитанът веднага долови подозрението в погледа на полковника и от тук нататък вниманието му, граничещо донейде с ухажване, беше изцяло насочено върху него. Полковникът разбираше интереса на моряка към неговата персона. Капитанът на кораба със стопроцентова сигурност беше уведомил помощника си каква бе целта на тяхното посещение, въпреки изричната молба на полковника да не прави това.
Изходното пристанище на “Мажестик” бе Хамбург. Документацията на кораба беше изрядно водена години наред, а товарителницата от последното плаване бе образец на счетоводното дело.
Продължиха обхода. Механикът, който кой знае защо, бе сърбин, се подвизаваше някъде на брега, но те видяха матроса - италиански тийнейджър, който прелистваше някакво списание върху койката на каютата си.
В един момент изневиделица на кърмата се появи Коментатора, приближи полковника и му прошепна нещо, почти опрял лице до ухото му. Полковникът промени изражението на лицето си няколко пъти, после след дълги псувни на родния си език се поинтересува от три неща: дали на борда на плавателния съд има достатъчно площ за още двайсетина души; в трюма има ли място, където да се скрият петнайсетина контейнера с височина два, широчина също два метра, и дълбочина метър и половина, до два - трето: колко възела в час развиват при максимално натоварване двигателите на кораба.
Помощник-капитанът изслуша въпросите с леко присвити очи, но отговори учтиво. Бе ясно, че корабът му не превозва туристи, редовно платили круиза си из водната шир, за да разглеждат звездите над Средиземно и Черно море в продължение на няколко денонощия. Корабът развивал до осемнайсет възела, което беше значителна скорост за мореплаването. Освен това бе странно от Хамбург до българските пристанища да се транспортират товари от кораб с габаритите на “Мажестик”, за каквито го питаше събеседникът. За рейсове от Хамбург до тук обикновено се използваха по-големи плавателни съдове. Истината бе, че едно от предимствата на малкия кораб е, че той може бързо да поеме товара си и само за дни да достави на стотици мили същия този товар. Големите кораби губят време за маневри в пристанищата. Търговците не прибягваха до услугите на съдове от типа на “Мажестик” за разстояние над петстотин мили.
Полковникът заговори отново. Говореше бавно и дълго. Английският му беше перфектен. Това впечатли всички, особено помощник-капитана на кораба.
- До тук вие сте дошли с товар - привърши полковникът. - Къде се намира сега този товар, какъв бе адресатът?
След този въпрос ноздрите на полковника застрашително се издуха.
- Не знам - повдигна вежди мъжът, към когото бе отправен въпроса. - Не ми е в задълженията да зная това…
Отговорът му беше откровена лъжа.
- Какво съдържаха контейнерите на този товар? - не спря да набира инерция полковникът.
- Това също не зная със сигурност… - Тъй като полковникът имаше вид на човек, който всеки момент щеше да фрасне с юмрук събеседника си, помощник-капитанът погледна встрани и дълго време мълча. Намираше се натясно и великолепно го осъзнаваше. - Предполагам, че е някъде навътре в страната…
Полковникът рязко замахна. Главата на помощник-капитана с вид на доморасъл Херкулес клюмна наляво. Полковникът я посрещна с дясно кроше. При вида на светкавичната атака на разбесувалия се полковник никой не посмя да пророни и дума. Полковникът стовари в основата на носа на помощник-капитана прав удар, като предварително го прихвана за гърлото с лявата си ръка. От носа на домакина рукнаха потоци от кръв.
- Слушам?!…
Гласът на полковникът бе недвусмислен.
- От Хамбург до тук докарахме два автовлака - изрече през балоните кървава пяна мъжът. - Официалният товар на единия е строителна техника, на другия - минни съоръжения и компютърно оборудване…
- Така - засмя се със змийска усмивка вкаменилия се до неузнаваемост полковник. - А сетне?
Юмрукът му още веднъж се стовари върху разкървавеното лице на мъжа.
- Накъде трябваше да се отправят камионите? Къде са сега?
- Някъде на северозапад оттук - бе отговорът. - В момента са в трюма…
Поведението на полковника дотолкова изненада повечето от мъжете наоколо, че близо две минути те вцепенени наблюдаваха сцената. После всички вкупом се втурнаха да отдръпнат домакина от тежката фигура на полковника.
- Правата на човека!… - възкликна полковникът, като с отвращение освободи жертвата си от хватката на тежката си ръка. - Зарад парата подобни типове съсипват цели държави!…
После обхвана с шепи лице и се свлече върху гофрираната ламарина на пода.
- Съсипват цели държави!…
След като поседя замислен някое време на бака, полковникът се изправи с отривисто движение. Ставите му изпукаха.
- Хайде - рече късо на родния си език той, и всички го бяха разбрали. Насочиха се към боцманската магазия на кораба. Полковникът със собствените си ръце отвори трите задрайки на люка към вертикалния трап на кърмата и слезе по металната стълба. Помещението беше претъпкано с навити на рола шквартови въжета, провалки, резервни шегели, тежки стоманени молове, рашкети, дървени талпи, кутии боя.
После всички слязоха в трюма. Двата автовлака наистина се намираха там.
- Някой да изкара тези машини оттук - посочи с вдигане на брадичка тежкотоварните махини задъхалият се от резките си движения полковник. После изгледа помощник-капитана със смъртоносните си кафяви очи: - Веднага!
Всички с изключение на генерала се качиха на палубата. Помощник-капитанът спусна платформата на кърмата и след не повече от минута, направо от трюма, към кея се насочи единият от тежките автовлакове. Генералът паркира машината на празния кей, после се върна в трюма за втората. След като и другият камион се озова върху бетонния плац на кея до първия, полковникът поведе колоната от тежко умислени хора обратно към трюма. Елипсовидната гърловина към двойното дъно на кораба беше опасана с дебела бетонена ивица. Циментът видимо бе съвсем прясно излят, а преди броени минути отворът към двойното дъно е бил прикрит от корпуса на едната от двете паркирани от генерала на кея машини.
- Кирка! - разпореди се полковникът.
Един от мъжете мигновено изчезна и след не повече от минута се върна с поръчания от полковника инструмент. Полковникът собственоръчно откърти бетонената препаска. Болтовете под нея бяха над двайсет. Отвиването им бе тежка, изтощителна работа. Нея я свърши помощник-капитанът на кораба. Люкът беше отмахнат. Под очите им се люшна вода. Щом като двойното дъно бе пълно почти догоре с баласт от морска вода, необходим да придаде минималното газене на празния плавателен съд, корабът явно се готвеше да отплава всеки момент.
- Помпите! - продължи да се разпорежда полковникът, сякаш се намираше в собствената си кухня.
Помпите бяха включени.
- Питие! - не промени нито тона, нито октавата съсредоточеният в мислите си полковник и помощник-капитанът се втурна нагоре по стълбата, за да се появи след броени секунди с галон уиски в дясната си ръка.
Беше обречен и го съзнаваше. Въпрос на послушание и пазарлък бе как да спаси собствената си кожа.
Пиха един след друг направо от трилитровата бутилка - бавно и дълго, всеки потънал в собствените си мисли. Пиха, докато нивото на водата под тях не слезе на седемдесет, осемдесет сантиметра от кила и пред очите им не блесна близо деветдесетметровата тръба на евакуационния тунел, пресичащ по дължина целия плавателен съд. Дебелината на тръбата не надвишаваше метър.
После всички се насочиха към носа на кораба, за да отворят водонепроницаемата клинкетна врата на тунела. Отвътре ги лъхна невероятна воня. Детският плач и женските писъци замъглиха съзнанието на полковника, той направи две почти невидими за човешкия поглед движения с крака и тялото на помощник-капитана описа дълга дъга, след което изчезна в квадратния люк на трюма.

… Децата излизат с пълзене от люка, скупчват се едно в друго, плачат и стенат в люлеещо се живо валмо, паметта му не може да проумее със сигурност дали преди да види онова, което беше видял с очите си, е действителност или го е видял с въображението си, дали вече не го познава отнякъде - сломен, изпреварил, а всъщност, закъснял за събитията.
Неподвижни, клепачите му замират, погледът му, лъчист и вглъбен, в един миг се отмества от хората покрай него и потъва в браздите на люлеещата се повърхност на морската шир.
И плачат децата, и викат, и тичат и се навеждат, и изправят гърбина и пак се навеждат, пъстроцветен облак от блъскащи се една в друга изплашени пеперуди, а встрани, няколко млади женски лица; и блеят децата, и плачат, и стенат, и хленчат, и викат, и жените надават писък до небесата, и цялата гледка се стапя в светлината на плоското следобедно слънце, взривило августовския ден. Тъй викаха, тъй плакаха, а е толкова тихо…
Погледът му се навлажнява. Тежък полъх на вятъра разклаща и си играе с кичур коса върху плешивата му глава. Поема си бавно въздух. Никой не се втурва да вика полиция. Подушила мириса на човешко нещастие, на кея се събира тълпа. Хаос от стържещи звуци, тракане, взрив от механични звуци и хълцания се разнасят вдясно от палубата, последвани от дрезгавите вариации в монотонния припев на загряващи мощни двигатели. Единият от тристахилядните контейнеровоза до кораба, на който стоят те, се готви за плаване.
Полковникът втренчено поглежда причинителя на шума, събудил укротените си от изразходената енергия и приспани от алкохола сетива, и чак когато очите му потвърждават онова, което са чули ушите, неуверено и смутено се вглежда в присъстващите на палубата. През цялото време, докато се оформя тази жива картина, шумът от подгряващите машини на съседния кораб продължава да отеква като сигнал за тревога.
После полковникът вади пакет цигари от джоба на ризата си и запалва цигарата. Търси с поглед галона уиски, очите му го откриват, той тръгва с бавна крачка към забравената почти до ръба на трюма бутилка, хвърляща светлинни зайчета към жаркото следобедно слънце. Надига бутилката, пие с безмилостни глътки, оставя внимателно недовършената бутилка на мястото, отдето я бе вдигнал, прикляква, опира длани на дебелата гофрирана ламарина на палубата, повдига крак, след това, другия, и потъва надолу към двойното дъно. След цяла вечност от люка се показва първо главата му, после едрите рамене, след това полковникът премята крак върху палубата, изправя се в цял ръст и отново изглежда мъжете пред себе си един по един. От гърловината на люка след него не се е появил никой. Стои замислен и неподвижен и никой не разбира той ли е мръднал пръв или генералът се е опитал да го изпревари с вика си.
Полковникът с няколко скока се озовава на носа, покатерва се на парапета, изправя се отгоре му, изпъва тяло, балансира за миг с ръце, застива и скача, описвайки широка дъга към задницата на подготвилия се за маневрата преди плаване кораб; тялото му литва във въздуха, образува неразчленимо, опънато и сякаш лишено от крайници цяло и след двайсетина секунди гробно мълчание върху помръдващата синя вода зад кърмата на контейнеровоза, там, където в морската глъбина трябваше да са витлата на кораба, се разстила облак от кръв, осеян с пропукващи се алени въздушни мехури.

… Още преди да отвори очи, знаеше, че му е лошо. С огромни усилия на волята се опита да надигне клепачи. За момент му се стори, че някой ги бе залепил с тиксо, за да не гледа действието на онова, което се случва наоколо. Първо отвори дясното си око. Светът му се стори прекрасен. Дясната му буза беше опряна в нещо твърдо, ръбесто и нажежено до пламване. Не можеше да обърне глава. Изведнъж разбра всичко. Беше припаднал. Най-важното - осъзнал беше защо беше припаднал. Коментатора продължи да наблюдава света.
Хеликоптерът се спусна от ясното синьо небе като божествена колесница. Машината издаваше мощните си пърхащи звуци, кръжейки над пристана. После се приземи. Двигателите спряха монотонното си бучене и единият от страничните люкове се отвори. От люка спуснаха подвижната стълбичка и след малко по нея на кея слязоха трима души. Единият от мъжете беше облечен в бяла престилка и носеше обемиста чанта в дясната си ръка.
Коментатора погледна скупчилите се на палубата мъже около проснатото му в цял ръст тяло. Почувства се като малко дете в краката на гигантските фигури на понесени от вихъра на играта си футболисти. Не това обаче беше неговият проблем. Въпросът бе там, че топката бе в него, а играта трябваше да се ускори с максимално възможните темпове…

… После видя носилката и нещо в ума му подсказа, че носилката е предназначена за него, че погледите на хората съдържат едновременно и нечовешка няма печал, и неприкривано любопитство; синът му притичва край брезентовата носилка, горещината става непоносима, самият той надига някаква огромна бутилка с кафеникава течност, течността се влива и стича в гърлото му, сетне прониква в стомаха - празен обем без всякакво съдържание; той държи навиреното шише, настървените глътки въздух проникват във всяка клетка от тялото му, но тялото му продължава да умира от жажда - олекнало, понесено от недоловимия полъх на въздушните пластове въздух: самотно, неподвижно и хладно; в единствения повик на оловните му очи, очи, които не можеше да отвори.
Той стои, увиснал в простора на следобедното небе, тържествено гледа на изток, на запад, на север и юг, и в тази пълна с удоволствие и трепет тържественост, с която движи главата си, се вижда единствено съжалението, че небето няма повече от четири посоки.
- Хубав ден е днес - казва някакъв глас отвисоко, - а вие как сте?
- Не знам - казва той. - Допускам, че съм добре. А вие?
- Можеше да бъда и по-добре, но кажете ми - нали това е един хубав ден - казва гласът от високото над лицето му.
- Денят е прекрасен наистина. Да не би да мислите, че след малко ще завали?
- Не - казва гласът от високото над лицето му, - когато жена ми роди първото ни дете, едно сладко бебе със съвсем светли косички и ясно сини очи, прелестно малко момиченце, да ви кажа, през целия ден времето бе почти като днес…
- Да - чува той собствения си глас, - когато съпругата ми реши и мен да направи щастлив, дари ме с един ревлив, ревнив малчуган, сладуран с напълно черна коса и черни очи, но едни очи, казвам ви, едни очи, живи като маслинки, светещи срещу теб с умните си проблясъци; в този ден аз бях някъде по света, но и оттам го усещах, а там, и там времето същото като времето днес, слънцето светеше така хубаво, и то през целия ден, няма да го забравя, защото после над града, където бях, през нощта се разрази вихрена буря, бурята ревеше и стенеше, а дъждът плющеше в лицата ни, а аз и моите хора продължихме нанякъде, тъй като знаех, че Господа-Бог ме възнаграждава с момченце, и нямах право да спра. Тогава загина един от колегите ми. Японец - чуваше собствения си глас Коментатора и се чудеше как би могъл да спре да говори. Но, момент - напрегна той мисълта си. Опитваше да си спомни: - Ами да. Дъщеря имах и аз. Същото като вашето сладко бебенце със съвсем светли косички и ясно сини очи, едно малко, прелестно малко момиченце. Не помня вече какво бе станало, но тя изведнъж изчезна от моя живот. Изчезна. Стопи се. Потъна…
Отдолу, някъде от много, много далече, го погледна лицето на дъщеря му. Момиче. Хубаво, бледо, с руси коси. Очите на момичето бяха отворени, чисти, лицето беше застинало, косата тежко се увиваше около шията и прикриваше голите й гърди. Устните на момичето бяха леко разтворени, виждаха се зъбите, цялото тяло на дъщеря му излъчваше отмора и лъчезарно спокойствие.
- Жалко - рече гласът. - Но я размислете: Раждането на дъщеря ми, появата на бял свят на сина ви, раждането и изчезването на дъщеря ви, бурята, това, че сте продължил да вървите напред, смъртта на японеца, - всички тези явления не са откъснати от света, а принадлежат на времето, подредени са в него, свързани са с една пълна с тайни, безкрайно комплицирана координатна система. А синът ви е ангел - проплака отвисоко гласът, - трябва още оттогава да е бил ангел, вижте лицето му.
- Ангел небесен е - чува Коментатора собствения си глас. - Откъде иначе би дошъл? И аз още оттогава си мисля, че би могъл да бъде потомък на някой крал, внук на световно известен поет, далечен племенник на някой светия. Така ми се искаше. А се оказва, че е може би точно онзи, който привидно пази закона с оръжие в ръка, а вкъщи държи под възглавницата си друг пистолет - пистолетът на беззаконието, на бореца за свобода…
- Прочее, може ли да видя вашите документи? - попита без особено любопитство гласът. - Вие наистина сте баща на поет.
Когато бръква във вътрешния си джоб за документи, едрите му пръсти са гальовни, мъдри и сигурни.
- О, Боже - отронва тежка въздишка собственият му глас. - Ами че аз все ги забравям…
- Жалко - рече гласът. - Но дори без документи, смятам, че вашето лице ще бъде наистина ваше…
- Мое ще е разбира се - отронва се от напуканите му устни. - А вие знаете ли, че когато баща ми почина, служителите от старческия дом, където го бях настанил, откраднаха парите му до стотинка; окрадоха му и дрехите, и джобното ножче, само една снимка дето му бяха оставили, бяха сложили снимката на старческите му голи гърди, а на снимката, аз. Аз, със същото лице, което нося до днес и което вие наблюдавате в този момент…
- Парите винаги ще дотрябват на някого - продължи да говори гласът отвисоко. - Парите винаги ще дотрябват, и дрехите, и джобното ножче. А снимката? Снимките на никого не са му изтрябвали. На никого - повтори гласът. - На човека му трябва човекът…
- Човекът ли? - задава въпрос собственият му глас. - Я да вземем да идем да го потърсим…
Гласът от високото не отговаря, а той се изкачва с някакъв асансьор, широк, гърмящ, дрънчащ, тътнещ товарен асансьор, асансьор, пригоден да поеме и носилки с болни, и количка с мръсно бельо, и казани с храна. Асансьорът се управлява от грозна старица с месесто, лунообразно, брадавичесто лице и огромни гърди, които изпълват до пръсване болничния халат. Асансьорът пропуска етажа, на който трябва да слязат, дърпайки някакъв лост, бабичката го връща назад; навеждайки глава, като че ли да поздрави всички болни, той тръгва по коридора и се отправя към някаква стая, където може би трябваше да е майка му. Налагаше си да не поглежда встрани, но виждаше и леглата, покрити със излитяли сиви вълнени одеялца, и нощните шкафчета с питиета, бурканчета от лекарства, с остатъци от храна, със списания и прочитни книжки. Очите му се отместваха от празни и пълни нощни гърнета, прикътани под пружините на леглата, виждаше болни жени на различна възраст, по-често стари, по-рядко на средна възраст и съвсем рядко, млади - със землисти лица, с търпеливи уста и помътен поглед в измъчените очи. Когато стигна в стаята, накъдето се беше запътил, на болничната постеля видя себе си - така дълбоко потънал в своята мъка, страх, надежда, съмнение; забравил всякаква срамежливост. Изпуснал се беше.
Наблюдаваше себе си, докато острата болка отляво го прониза отново. Последното нещо, което усети, бе как нечия длан приклапя очите му, а други ръце премятат на брадата му бинт, за да го пристегнат на зъл възел отгоре на темето.