Тодор Ценков

Ако не беше случайната ни среща в малката задимена кръчмица, никога не щях да разбера на какво дължа явните симпатии, които проявяваше към мене лудият Гунчо. Бях наскоро пристигнал в града, когато разхождайки се по главната улица, направи ми впечатление странното държане на един зле облечен, висок старец. Цялата му глава беше обрасла с бели като сняг коси. 

Вървеше от другата страна на улицата. Още отдалече втренчи поглед в мене. Очите му, големи, черни и дълбоки, ме гледаха строго, а свитите му устни издаваха гняв. Порових мислено в миналото си, да не би отнякъде да познавам тоя човек? Не. Не съм го срещал никога и никъде. Тогава защо ме гледаше така? 

Отминах го, но чувствах, че ме гледа още. Обърнах се, но сега погледът на тоя странен старик беше чудно мек, гальовен, а на устните му беше цъфнала широка усмивка. Щом срещна погледа ми, кимна ми с глава приятелски и отмина бързо нататък.

Оттогава се срещахме често, по няколко пъти на ден. Гледаше все така вторачено, но вече не строго, а някак си нещо, бащински. Още отдалече ми клатеше глава и ми се усмихваше. Бях силно заинтригуван, но въпреки разпитванията ми, не можах да науча нищо повече, освен онова, което ми каза Митю: „Това е нашият Гунчо - малоумен, но добър и кротък човечец. Весели хората по кръчмите. Нещастник. Ех, тя е дълга история…” И толкоз. Като че ли всички се бяха сговорили да не разказват нищо за него.

Една вечер бяхме на чашка с Митю в малката кръчмица на преградието. Въздухът бе станал непоносим от изпарения и дим, и миришеше на печено месо. Край стените бяха наредени дълги пейки, скърцащи при всяко движение на тялото. Масите, покрити с дебел слой мазнини, бяха целите украсени с инициали и цели изречения даже, писани или изрязани с ножче.

Беше празник. Около масите насядали хора. Всички говореха с висок глас, пиеха и пушеха. Безгрижно, сякаш забравили всекидневните си грижи, непосилната борба за хляб, за който мислеха денем и нощем. Безработицата и гладът ги чакаха някъде около вратата на кръчмата. Но сега никой не мислеше за тях.

Изведнъж се понесе из кръчмата весел широк смях и едно „у-у-у”.

Един силен глас прокънтя над другите: „За Гунчо няма ракия. Ха, ха, ха…”

Обърнах се към входа. Беше влязъл същият чудак-старец. Той като че ли не чуваше нищо, само очите му, силно изразителните му очи, хвърляха мълнии.

Изглежда, че беше ме познал, та се упъти направо към нашата маса. Мълчаливо той седна, погледна ме. Погледът му беше кротък, добър, сякаш искаше да ми каже: - ще ме почерпиш ли нещо. Поръчах. Той отпи от ракията и заговори:

„Така ме черпеше моят Ванка… моя добър Ванка!… Ти така много приличаш на него, в очите, във всичко… и така едър, у-у-у - процеди старецът. - също като него… Ти познаваше ли се с Ваньо. Той беше такъв едър, висок, плещест - буйни, къдрави коси, а на лицето му две големи, добри, черни очи и… винаги весела, добра усмивка. Такъв беше моят Ванка…”

Очите на лудия станаха зли: „Едър, силен, целият омазан с масло, и весел, и добър. Нищо. Татко, ще ми каже, ние младите не живееме с вашите разбирания. за нас се откриват нови хоризонти. Човечеството върви напред и ние не можем, не бива да изоставяме нито педя… Така ни говореше нашият син, а аз и майка му го гледахме и му се радвахме, радвахме… такъв умен ми беше той!” 

„Един ден имаше стачка. Дойде си късно, целият изпотен и зачервен. нахвърли се лакомо на яденето и бързо заговори: „Народът се пробужда, татко! Знаят кои са и си искат своето…” Питам го, какво иска народът, а той усмихнат весело, ми отговаря: „Хляб, татко, хляб и свобода!” Пък майка му, бедната, току продума: „Та нали сме свободни, турците отдавна прогонихме”.

- Ех, майко, проста си ти - ще й каже той. - Сега нас ни притискат хора, по-лоши и от турците… Майка му се присвие, па се прекръсти: „Дано всичко Бог на добро обърне!”

А той ще удари по масата така, че чиниите подскачат и ще каже:

- Бог! Това сме ние, работниците!…

Хе, хе!… Такъв беше моят Ванка… Юнак!

Ще дойде празник. Майка му ще му занарежда чисти дрехи да се премени, па току му подхвърли: „Па скоро Ваньо булка да ти нарежда.” А той ще я прегърне, ще я замилва, па ще й каже: „Ех, мамо, булка аз не ще имам. Па ако имам, тя не ще е булка, а другарка…” Чудак беше нашето момче.

… И настанаха лоши дни. Гониха, палиха, убиваха! Прав беше моят Ванка: от турците по-лоши бяха!

Подгониха го и той забягна. Едни казваха - хайдутин станал, други - в Сръбско отишъл и още какво ли не… Дни и месеци нищо не се чуваше за него. Майка му, клетата, болна легна, а аз току ще й се скарам: „Търпи, старо, не помниш ли и у наше време турчина току се развилнее, па младо и старо хване Балкана, душа да спасява. Лошо беше, но мина. Ще мине и това.” А тя ще изпъшка и толкова.

У-у-у… лошо беше! Денем и нощем, току ще се избумка на вратата и оня, Келеша, ще затършува из къщата, като разбойник. А дворът пълен с хора. Щиковете им лъщят на месечината като звезди - остри и жестоки. 

- Къде сте скрили оня разбойник? - ще подхване. А аз ще му кажа: „Защо ви е? Какво лошо ви е сторил?” И той ще ме изгледа кръвнишки и ще запопържа. Звяр! Познаваш ли го кучето?

… Една нощ… Страшна нощ беше. Балкана гърмеше и беснееше. Бил ли в такава нощ тука? Дървесата се огъват до земята и дъжд се лее като из ведро. Някой налегна бравата и се строполи на прага отвън. Бабичката се уплаши: „Недей, казва, отваря, духове скитат в такива нощи.” Отворих и пред мене какво да видя - грамада мокра и кална - човек! И кой мислиш беше? Ваньо - същия ти казвам… Но жълт, черен и слаб, като из гроб излязъл.

…. Бабичката като по чудо оздравя. Хе, стар хитрец! „Напали ми, дума, огън, па по-бърже де! Като че ли спиш! Дай, казва, вода! Дай из сандъка дрехите му.”

С мъка го пременихме и настанихме в леглото. Той заспа, а аз и бабичката седнахме до него. Мълчиме и го гледаме, а на сърцето ни е леко, радостно…

Призори изведнъж се избумка на вратата: „Отворете, отворете или ще ви запалим да изгорите като мишки в дупката си” - изрева някой. Познах го: Келеша.

Ванката подскочи като ужилен. Аз изгубих и ума, и дума. „Мамо, тате, казва, дайте да ви прегърна, ха така, като някога. Па сега отвори, не бой се за мене, нищо няма да ми сторят…”

За миг къщата се напълни с хора. Вързаха детето ми и го поведоха, а той едва пристъпя. Поведоха и мене. „Куче побеляло, криеш разбойници, за езика ще те обеся” - крещи Келеша. „Син ми е, казвам, па не е и разбойник”… А той ме удари с приклада, така че политнах. Страшно! От турци по-зли!…

Излязохме на полето и поехме към Балкана. Спряхме. Видиш ли там? Там го изядоха моя Ванка. Силен гърмеж разбуди гората, залюля се и падна. Ни думица - цял в кърви… Изядоха го. Мене ме оставиха. А аз им виках, молих, клех… „И мене, думам, и мене!” Не, пощадиха кучетата. Плаках над трупа му, помагат ли сълзи на мъртъв”.

*

Сякаш разбуден от сън, Гунчо трепна и се опомни. Очите му струеха ужас. Изправи се и завладян от някаква мисъл, се заоглежда.

„Шапки долу! Ванката умря. За вас умря, нещастници, а вие пиете и се веселите като че ли никога нищо не е било. Роби, страхливци, шапки долу” - продължаваше да крещи нещастният старец.

И чудно! Всички хора се подчиниха. По лицата им се четеше мъка и срам. Срам, който само с подвиг се изкупва.

Напрежението в бедния луд беше достигнало до крайния предел. Той се строполи на стола, процеди дълга въздишка и замря в едно неподвижно състояние.

Само дишането му, хрипкаво и често, нарушаваше настъпилата тишина. После допи наведнъж ракията си и втренчи поглед в мене. В големите кротки очи гореше безкрайната скръб на бащата по изгубеното чедо.

Кимна ми с глава и тръгна към вратата, клатушкайки се, като от време на време изпускаше с хрипкавия си глас своето „у-у-у…”

Доста време се измина, откакто лудия излезе. Изведнъж Митю, следвайки някаква своя мисъл, забравил се, ми каза: „Когато дядо Гунчо се завърна, през оня ден в града, от къщата му беше останало куп тлееща жар. Бабичката беше изгоряла. Страшно - с мъка промърмори Митю - страшно! И никой не иска, не може да си спомни без болка за Ванката, за бабичката и тоя клет старец…

Много дни се изминаха, откакто чух разказа на лудия, но една мисъл ме преследва настойчиво и сега:

- Луд ли беше всъщност дядо Гунчо?

„Дума”, 1930 г.