Митрополит Иларион

(Беседи на Доростолския митрополит Иларион през годините.)

Опрощаване

Колко различни и често противоречиви са човешките интереси! И ако не беше опрощението и взаимните отстъпки, хората щяха да бъдат в постоянна вражда. А следствията на последната са страшни. Враждата прогонва любовта, дава място на злобата. Разпаля огъня на отмъщението. Всява омраза. Сдружава се с клеветата. Служи си с лъжа и не подбира думите за да очерни противника – безогледно осъжда. Ненавижда и доброто у другите – черни, петни и всичко върши, за да задоволи своята мъст.
Да се пазим от враждата! И – в името на Христовата любов – да прощаваме на тия, които враждуват против нас.
Как ще ругаем тоя, когото Бог почита! Как ще проклинаме тоя, когото Бог благославя! Как ще мразим тоя, когото Бог обича!
Нека не мислим, че опрощението ще принизи нашето достойнство. То е добродетел, и то голяма добродетел, която издига човека и го приближава до Бога.
Ние сме братя помежду си – чеда на един небесен Отец и затова помежду ни трябва да има оная духовна връзка, която органически трябва да съществува между рождени братя и членове на едно семейство. Първата заповед в Закона е – да възлюбиш Бога от всичкото си сърце и от всичката си душа. И ап. Йоан Богослов казва: “Който каже “любя Бога, а мразя брата си” – лъжец е, защото който не люби брата си, когото е видял, как може да люби Бога, Когото не е видял?” И ние имаме от него тая заповед: “Който люби Бога, да люби и брата си” (4:20-21).
Да прощаваме – това е наш дълг и свидетелство, че имаме любов към Бога и към другите. И опрощението трябва да бъде искрено, сърдечно – от душа, не привидно – само на думи. Трябва да се забрави причината за недоразумението или свадата и да не се и напомня. За Бога е важно вътрешното – душевното разположение, то се поставя и като условие молитвата да бъде чута. Затова Господ Иисус Христос казва: “И тъй, ако принасяш дара си на жертвеника, и там си спомниш, че брат ти има нещо против тебе, остави дара си там, пред жертвеника, и иди първом се примири с брата си, и тогава дойди и принеси дара си” (Мат.5:23-24).
Всеки съзнава ценността на тая добродетел, но колко лукаво е човешкото сърце! Човекът иска да му се прости, а сам трудно прощава. А е заповядано да обичаме не само ближния си, а и враговете. “Невъзможно е иначе да се спасим – казва св. Макарий Египетски – освен чрез ближния, защото е заповядано – простете и ще ви се прости.” Господ казва: “Ако простите на човеците прегрешенията им и вашият Небесен Отец ще прости вам прегрешенията ви” (Мат.6:24).
В Господнята молитва “Отче наш” се казва: “и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си…” Мярка за нашето опрощение е опрощението, което ние ще покажем към другите. Думите на Христа са ясни: ако простите, ще ви се прости.
Ще каже някой – как да простя и да обичам този, който ме мрази и враждува против мене?
Враждата цели победа. Но по-голяма победа носи опрощението. Затуй, да не враждуваме! Ако пък искаме да враждуваме – да враждуваме не против човека, а против злото в него. Против злото пък се враждува не като отвръщаме на злото със зло. Да не забравяме, че и оня, който ни мрази, е наш брат, създание на Бога, носи Божий образ, изкупен е от греха с цената на Христовата кръв и е призован за вечно спасение. Защо тогава ще го осъждаме, кълнем и злословим? Да не мислим какво той прави за нас, а какво ние трябва да правим за него и какво ни заповядва Христовият закон.
Никога да не забравяме, че най-голямата победа е да победиш себе си – да победим своето честолюбие, а не врага. Огънят с огън не се гаси. Злото със зло не се побеждава. Гневът с гняв не се изтребва. “Ако обикнете ония, които вас обичат, каква вам награда? Не правят ли същото и митарите?”
Да не забравяме, че любовта е над всичко.
Да не оставаме във вражда помежду си, последната е враг на обществото. Враждуват ли родителите – враждуват и децата. Враждуват ли началниците – враждуват и техните подчинени. И тъй омразата расте и руши всеки културен напредък.
Всички, даже тия, които са изпълнени със злоба, са снизходителни към болните, съжаляват ги и не ги осъждат, заради нещастието готови са да им простят. Това е много добро, но защо да не проявяват снизхождение и когато са в добро здравословно състояние? Нали тогава по-добре ще оценят доброто отношение?
Този, който враждува, вреди на себе си, както и пчелата си причинява смъртна вреда, като отплаща с живота си, кога ужили някого. Защо с жилото на враждата да вредим на душата си и да убиваме в нея всичко благородно?
Ще възрази някой: Тежко ме е оскърбил, как да му простя? Ти си човек, грешник, не прощаваш, а искаш Бог, Който е вечна правда и непостижимо величие, да бъде снизходителен към теб! Но помисли какво е твоето оскърбление в сравнение с това, което е претърпял Христос? Тебе още не са те заплювали, не са ти удряли плесници, с тръни не са те увенчавали, за присмех не са те обличали в багреница, на кръст не са те разпъвали. А Христос е претърпял това за мен, за теб и за всички, и на Своите врагове от кръста раздавал любов и опрощение!
Ще отговори някой: Добре, да се помирим, но той е виновен, той трябва да иска прошка. Вярно е, виновният би трябвало пръв да поиска прошка. Но ако той още не е дошъл до това съзнание – да иска прошка – трябва ли ние да си останем във вражда? Да не забравяме, че много по-голяма проява на християнска любов ще покаже тоя, който пръв подаде ръка за опрощение, независимо дали е виновен или не.
Да изповядваме дълга си – и ние искаме прошка. Да туряме точка на миналото. Ако пък трябва да дирим вина, да я дирим в себе си. Без повод, без причини, никой няма да се озлоби против нас. Да подадем ръката си! Ако ни се откаже, не сме виновни, че ближният ни си остава в злоба. Ап. Павел казва: “Ако е възможно, доколкото зависи от вас, бъдете в мир с всички човеци. Не отмъщавайте за себе си, възлюбени, а дайте място на Божия гняв. Защото, писано е: “Отмъщението е Мое. Аз ще отмъстя – казва Господ.” И тъй, ако врагът ти е гладен, нахрани го, ако е жаден, напой го, защото, вършейки това, ти ще отрупаш жар на главата си. Не се оставяй да те надвие зло, но надвивай злото с добро.” (Рим. 12:18-21).
Да не отлагаме опрощението. Слънчевият залез не бива да ни остави на гняв.
Да прощаваме, защото не знаем какво ще ни сполети в следния ден. Бог ни е обещал Своята милост, но не и утрешния ден.
Да прощаваме и се помиряваме: да не раздухваме огъня между враждуващите! Господ е обещал велика награда, чест и достойнство на миротворците. Те ще се нарекат “синове Божии” (Мат.5:9).
Ала да помиряваш враждуващите се иска умение и такт и, най-вече, любов, която и подсказва как да се постъпва в известен случай.
Един благочестив подвижник се заселил в Скитската пустиня в Египет с разрешение на местния игумен. Отначало живял добре. Но скоро единството се нарушило. При новодошлия почнали да идват много хора, за да слушат словата и назиданията му. Игуменът, като завидял на това, изпратил един млад послушник да каже на подвижника, че той е само гост – трябва да освободи килията и да си иде. Послушникът отишъл, поклонил се на монаха и казал:
- Моят старец ме прати да видя, как сте със здравето?
- Кажи му да се помоли за мен, защото съм малко болен.
Като се завърнал послушникът казал, че гостът си е намерил килия на друго място и скоро ще си отиде. След време игуменът пак пратил послушника да го предупреди, че ако той не напусне, ще бъде изгонен насила. Послушникът отишъл и казал:
- Моят отец, като разбра, че сте болен, пак ме изпрати да Ви навестя.
- Кажете му, че с неговите молитви вече съм здрав – отвърнал монахът.
Послушникът като се завърнал, предал на стареца, че пустинникът моли да му се позволи да остане още една неделя. Минало неделя, а той не напущал килията. Тогава игуменът се ядосал и станал да иде сам да го изгони. Това като разбрал, послушникът го изпреварил и отишъл преди него при монаха и му казал, че игуменът иде да го кани да обед. Пустинникът, без да подозира нищо лошо, се зарадвал на това внимание, излязъл да посрещне игумена и с усмивка извикал:
- О, любезний брате в Христа, защо си правиш този труд. Аз сам ще дойда при тебе.
Победен от тая сърдечност, игуменът забравил злобата, братски го прегърнал и го завел на трапезата си. И после, като разбрал, как послушникът е предавал думите му, зарадвал се, че се е избавил от падение и казал на младия миротворец:
- Отсега, ти си мой наставник, а аз съм твой ученик, защото чрез твоето умение нашите думи се спасиха.
- Да помиряваме и ние със същия такт враждуващите наши близки и, за да бъдем щастливи в отношенията си с другите, да помним и се съобразяваме със следните правила:
Да не завиждаме на доброто у другите.
Да не оскърбяваме никого с лошото си настроение.
Да не противоречим.
Да не спорим напразно и да не нарушаваме братския съюз.
Да не причиняваме никому никаква мъка и неприятност.
Да не се сърдим и да не пазим лоши спомени.
Да се радваме на успеха на другите и да проявяваме интерес към добрите им занимания.
Да бъдем отстъпчиви, за да запазим мира с другите.
С благи думи, със съвет, с помощ да облекчаваме трудностите на другите.
Да се грижим за тяхното добруване и да им бъдем предани, за да спечелим доверието им.
Към по-големите и по-авторитетни лица да проявяваме послушание: да се подчиняваме на съветите и внушенията им.
Да имаме почитание към родители, учители и ръководители.

1960 г.