Георги Н. Николов

По книжарниците ни днес читателят ще открие всичко и… нищо. Тук-там, сврени в ъгъла да не пречат, събират прах нашенски класици: някой си Вазов, някой си Вапцаров, че и пък Джагаров!.. На видно място се кипри преводна боза, а до нея -уж родни азбукари.

Които по страниците си, бърчейки липсващи чела, европейски философстват за топлата вода и бабиното си хвърчило. Беседват с космическия разум и разясняват на Адам и Ева ползата от гледането на „Биг Брадър”. Ако, разбира се, лукавата библейска змия не им е още изяла телевизора.

Вярно, злите езици дрънкат, че книгите им щяха да са много по-увлекателни, ако въобще не бяха писани, ала кой ти чува? Услужливо ги заглушава платено-беззъбата критика. Твърдейки, че с тях започва и свършва светът, а който не ги цени, е просто рунтав балкански шантеклер. Само времето гледа невярващо литературния сеир и се заканва да има последната дума…

Да, светът не започва и с новата книга на Трендафил Василев - „Песенен сплит”. Но с нея се диша леко и свободно, в български предели. И речта е българска, и символите, и посланията. Гузно изчервени от късата си памет, с тях се сещаме, че Стара планина е горда и чуваме ромона на бистри реки. По жежки друмища песента на колелетата ни води към бяла лястовица. Не са заглъхнали жътварските песни и ние, разбудени от тежък морален махмурлук, облекчено възкликваме: „Още, още я има България!..”

Иначе, творбата е съградена в четири поетични измерения: „Хухленски легенди”, „Момино”, „Стрък от живота”, „Място за гнезда”. Заедно с допълващия био-библиографски раздел, тя моделира образа на автор, цветно съчетал миналото със съвременността. Черпещ творчески подтик от аналите на историята. Вплетена в баладичния контекст на фолклорното богатство.

На избледняла в паметта на поколенията реалност, стаена в гуслата на безимен разказвач. Част от стиховете са отломки от епос. Кънтящ с трагична красота в орисията на люде, съхранили българското „аз” нине и присно. Дай Боже - и во веки веков. Поетът спомня патриотичното, изконно родното, красивото в битовата ни палитра. С шепа топли стихове „преначертава”, по съвременната скала на нравствеността, пътя на предците сред въртопа на трудни векове.

През робски неволи, лична саможертва и християнски ценности. Сринали тъмни пречки към бъдещето днес… Пее свирка-двоянка, а златно хоро се вие без свършване.

Радостта му топло багри селата на България - ще го има, докато е жива и тя. Докато пази и съхранява националната си идентичност и характер. Чрез традиции, с блага дума към другите народи. И в микрокосмоса от броеница къщи, пръснати нейде из диплите на родината. По дворовете щъкат отрудени човеци и бързат, че ден година храни.

Изглеждат привидно грубовати и еднакви, но всеки е изповедник в свой личен, мъничък храм. Поетът ги рисува синовно и те ни стават още по-близки. И далечни! Защото преселението към града е факт. Зад тълпите, тръгнали към него, тлее глухо запустение: в полето, край стобора и в гробищата със свидни мъртъвци.

Остават само руините от случки, вехти празници и детска глъч. Множат се некролозите, от които разкъсано надничат бивши лица. Да, градът е близо. Веднъж стъпил там, биологичният продукт на социални експерименти трябва да се премоделира. Да живее по друг начин и по новому да мисли, диша и просъществува. Болят спомените, влажни от носталгия и мътни надежди:

Затуй, където в тоя шарен свят да ида
и накъдето и да свърне моята съдба,
аз все ще се завръщам, боя си да видя
тук, в селото ми - шарена торба.
                                                     „Живее селото ми…”

Много са темите, поднесени на читателя в „Песенен сплит” - за любовта и семейството, за войнишките години, за топлината на другарството и за самотата. За хляба - тази непомръкваща икона на честното битие в грапавия зид на обществото. За смисъла на живота и ролята ни в него.

Накъде го тласкаме и знаем ли защо? Стиховете са витражнифилософски пейзажи върху натуралистичния фон на възприятието. Те разглеждат лирическия герой в крехкото равновесие между доброто и злото. Съществуването му в матрицата от време и пространство е ограничено. Не можем ли да сме вечни? Да, можем. С доброто, което сме сторили някому. И чрез кръвта ни в пулса на деца и внуци.

Това послание ни отправя в поредната си книга Трендафил Василев и мисля, че можем да му се доверим. Нейната стойност обаче, ме кара и да се лутам сред рояк въпроси. Защо в българската литература сега темата за селото е сведена до детски спомени? То още съществува, макар обезлюдено в ХХІ в. Лишено от гордостта си на съкровищница за традиции.

Притихнало смутено в безвремието сред бурен и печал.По улиците на което разкривени сенки на бивши хора изпращат поредния събрат във вечността. Къде е съвременната войнска тема? Нали армията ни съществува, макар като чиновници на заплата? Миткането на наемници по чужди краища с „мироопазваща” цел съвсем не олицетворява истинската българска армия. Кой ще брани липсващите ни граници?

А още - болезнено гнои темата за емиграцията - младежка и всякаква. Мирише, та не се трае, „конспиративната” тема за прииждащите у нас неканени гости. За демографската трагедия. За шитата със скъсани конци етническа черга, разпадаща се пред очите ни. За ужасяващата безпомощност на България, превърната в слугиня на безброй господари.

Кога в творците ни ще кипне българската кръв? Вярно, такива факлоносци има, ала са шепа. Другите, лъжещи сами себе си, че са творци и водачи на нацията, защо гледат разрухата от прозореца на Ганковото кафене? Не мога да си отговоря, а и сега не са нужни риторични речи.

Или си български писател, или безродник в сетре втора употреба.

Навреме се събуждай, мъчителю на перото и познай своя род и език! На мен пък, приятелю Василев, покажи истинския път към родината такава, каквато трябва да бъде: свещена и неприкосновена. Всичко друго е от лукаваго, нека сме наясно….

Трендафил Василев - „Песенен сплит”. Избрани стихотворения, изд. „Български писател”, София, 2015 г.