КАРАВАНАТА
Представяше се като Мишхолц, а ние му викахме Мишо. Беше някаква дива кръстоска между сирийка и ирландец. Роден в България, отгледан от цигани, а по-късно даден в интернат за деца без родители. Когато се появи сред нас, вече бе пълнолетен, свободен, самостоятелен и ужасно горд. Нямаше жилище, нямаше работа, роднини или приятели.
Нямаше и какво да яде, но не молеше никого за нищо, макар като малък циганите да го бяха учили на просия. С бухналата си оранжева коса, зелени очи, безброй лунички, дълъг врат и криви като на дакел крака, Мишо събираше погледите на всички, където и да отидеше.
Ние се правехме на непукисти, но бяхме сразени от този невъзможен образ. Всяка вечер се събирахме на празното място между блок 21 и блок 25, където си бяхме довлекли открадната от градската градина пейка.
Подпирахме моторите на степенка, слагахме шлемовете върху тях и се перчехме с кожените си рокерски одежди. Пиехме по бира, понякога изпушвахме по цигара, но до крайности не стигахме. Бяхме безработни хаймани, готови на всичко, за да забият някое хубаво момиче.
За съжаление, при нас се мъкнеха главно чалгарки. От четиримата, никой не бе имал сериозна връзка с момиче, а Дидо и Радо дори още не бяха правили любов. И двамата се спукваха да лъжат, как сцепвали от секс тая или оная мадама, но ние не бяхме балами, за да им вярваме.
Беше края на май, когато Мишо цъфна за пръв път при нас. Точно, когато Радо лъготеше за подвизите си с абитуриентката от четвърта гимназия, до нас се приближи Мишо. Вдигна леко длан за поздрав и се загледа в моята „Ямаха”. Не смееше да докосне мотора, макар да личеше, че много му се иска. Радо увисна с измислената си история и за да прикрие някак смущението си, извади пет лева и предложи:
- Пичове, кой ще купи по бира?
Никой от нас не реагира, само Мишо леко повдигна рамене:
- Ако искате, аз ще ви купя!
- Вземи и една за себе си! - уточни Радо - И гледай, да е „Каменица” или „Астика”! Ние друга не пием.
Всяка вечер след това, при нас идваше и Мишо. Разбрахме, че си е спретнал нещо като колиба от фазер сред акациите, отвъд канала. Макар да не обичаше да споделя за себе си, постепенно научихме биографията му. Учудваше ни любопитството му към моторите.
С часове можеше да разпитва, как работят двигателя, скоростите или някоя друга джаджа. Очите му грейваха, когато се случеше да разглобим нещо и особено, когато ремонтирахме моторите си. През деня се шляеше из квартала, събираше пластмасови бутилки, за да си купи нещо за ядене, но изобщо не приличаше на клошар. Върху дънките или тениската му не се забелязваше нито едно петно.
Притежаваше особен, магнетичен чар, с който привличаше всички. Не казваше нищо умно, нито се правеше на интересен като нас, но тъкмо заради него една вечер при нас кацна хубавата Ния. Тя живееше на първия етаж на блок 21, точно над магазинчето при входа. Обикновено ни дразнеше, седнала на един шезлонг на балкона, където с часове си правеше маникюр или педикюр.
Беше красива, но изобщо не ни отразяваше до тогава. Всъщност, правеше се, че не ни забелязва, защото тази вечер дойде, присви очи и се обърна към Мишо:
- Ей, Рижко! Ще ме повозиш ли на мотор?
Мишо и хвърли един зелен поглед и разпери ръце:
- Аз нямам мотор!
- Тогава вземи някой от тези, на приятелите си! - не се отказваше нахалницата.
Мишо се побара по рошавата, оранжева козина на главата и призна:
- Не мога да карам мотор!
- Я, не ме поднасяй! - сбърчи нос момичето. - То е все едно да караш колело!
- Аз и колело не мога да карам.
Този път и ние се опулихме. Изобщо не ни бе минавало през ум, че някой на нашата възраст не може да кара велосипед. Преценяхме, доколко е истина твърдението на приятеля ни, когато Ния предложи:
- А искаш ли да се научиш?
Мишо само повдигна несигурно рамене. Това бе достатъчно за красивата щурачка, да иде до в къщи и след малко да се върне, бутайки велосипед със скорости. Уроците започнаха веднага и по тъмно Мишо въртеше педалите доста прилично.
След тази вечер Ния се залепи за Мишо и стана неразделна част от тайфата ни. Оказа се доста отракана мадама, с характер, по-опасен от нашите. Започна да ни командори, но никой не и се противопоставяше. Всъщност, тя олицетворяваше момичето, за което копнеехме всеки ден.
Обаче късметът се падна на прошляка Мишо, според една от арогантните констатации на баща ми. Не седнах да споря, от една страна, защото той бе ужасен йезуит и не губеше спор, а от друга, защото бе прав.
Всяка вечер, а понякога и през деня, момичето ходеше в колибата сред акациите, където съвсем спокойно правеха секс с Мишо. Те дори не го криеха. Една вечер Ния подхвърли на Митака:
- Що не помолиш вашите, да пуснат Мишо да живее в караваната, поне през зимата?
На паркинга пред съседния блок, бе спряна единствената каравана в квартала. Вечер в нея Митака прибираше „Хонда” - та си. Сега той повдигна вежди и несигурно каза:
- Няма проблем да ги питам, но едва ли ще разрешат!
- Вие и без това не я ползвате, а така Мишо дори ще я поддържа в приличен вид.
- Нямам нищо против! - вдигна ръце отбранително Митака - Само, че си знам хората. Може да изгние на паркинга, но нашите няма да я дадат на Мишо за квартира, дори да си плаща!
Така и стана. Още следващата вечер Митака призна, че почти се скарал с родителите си, заради проклетата каравана. Нито един от родителите му не бил съгласен, бездомния ни приятел да я ползва.
Основният им довод бил, че като били млади, се запознали и заживели в същата тази каравана, в Германия. После там бил заченат и Митака, затова трябвало да пазят скъпата реликва. Това ядоса Ния, но за Мишо бе почти без значение. Той си харесваше колибата в акациевата горичка, защото там не бе длъжник на никого, за нищо.
Юли и август, а с тях и лятото отминаха. В първите дни на септември се връщахме от нос „Калиакра”, където ходихме на пикник. Бяхме си изкарали страхотно. По пътя фучахме с мощните си мотори и както обикновено изпреварвахме безразсъдно всички.
Зад мен се возеше Мишо, а зад Радо - Ния. По пътя задминахме два камиона, движещи се близко един зад друг, но Митака нещо се забави и остана в насрещното платно, срещу един микробус. Чу се свирене на спирачки, глух удар, а след това в нивата се затъркаляха Митака и неговата „Хонда”.
Спряхме и ужасени хукнахме към приятеля ни, който бе жив, но с кървава пяна на устата. Докато се гледахме и набирахме 112, откъм пътя се появи Ния, с двама непознати мъже. Те хванаха внимателно Митака и го качиха на задната седалка на колата си. Ния се сви до него и колата изсвири с гуми, при тръгването.
Ние ги последвахме незабавно, до болницата в Балчик. Когато денят си отиде, с него ни напусна и приятеля ни. Стояхме в коридора пред реанимацията и гледахме с невярващи очи как, покрит с бял чаршав, върху една носилка на колела, към моргата се отправя Митака. Отзад стърчаха само кожените му рокерски кубинки. Не можехме да повярваме, не искахме да приемем нелепата действителност, но бяхме безсилни срещу смъртта.
Само Мишо излезе от транса, който ни бе обхванал и препречи пътя на санитаря, бутащ трупа на приятеля ни. Внимателно надигна чаршава от лицето на Митака, наведе се и го целуна по челото. Като омагьосани, го последвахме и ние. Там се простихме простичко, но истински с приятеля си.
На погребението следващия ден, към нас се присъединиха още стотина рокери с мотори. Аз возех Мишо и по едно време той въздъхна:
- Да можеше сега Митака да види, колко много приятели го уважават!
След няколко дни есента разхвърля из въздуха и по улиците, осланените листа на дърветата. Небето се снижи, потъмня и заваля студен дъжд. Не бяхме се събирали от погребението на нашето място и тази вечер, без да се уговаряме, един по един пристигнахме при пейката.
Чувствахме се ужасно тъпо, чувствахме се виновни и не смеехме да се погледнем в очите. Събрахме по някой лев и както винаги Мишо отиде за бира. Върна се с една бира повече. Сложи я в края на пейката, където обикновено сядаше Митака и каза:
- Момчета, не се вкисвайте! Митака бе готин и сега сигурно е на по-хубаво място от тук.
Отляхме от бирата на земята, пихме по глътка и едва тогава забелязахме, приближилите се неусетно родители на Митака. Баща му бе брадясал и доста отслабнал, а увитата цяла в черно майка ни гледаше с такава мъка, че Ния пристъпи към нея, хвана я, и я сложи да седне на пейката. Жената прегърна момичето и заплака. Тогава бащата извади някакви ключове и запита:
- Нали бяхте приятели с Митко?
- Да! - отвърнахме в един глас всички.
- Тогава ни позволете, да изпълним последната му молба! Той искаше Мишо да се настани в караваната през зимата, но ние не бяхме съгласни. По-късно разбрахме, че сме сгрешили. С майка му молим да ни простите, а ти - обърна се към Мишо - да вземеш ключовете и още днес да се настаниш там!
- Аз …..! - заекна луничавият ни приятел.
- Не ни отказвай, моля те! - сложи ръка на рамото му бащата. - Направо ти я подаряваме, защото знаем, че това щеше да зарадва Митко.
От нея вечер, вече се събирахме в караваната. Оказа се, че Ния рисува страхотно и скоро, от една снимка тя изобрази Митака, седнал на любимия си мотор.
Сложихме картината в ъгъла, край масичката и като сядахме, все едно приятеля ни бе с нас. Искахме, много искахме не картината, а Митака да е в ъгъла помежду ни, с бира в ръка, но нямаше как! И за съжаление, нищо вече не бе същото.
Така продължи до една студена януарска вечер, когато Ния ни съобщи, че ще става майка. Вече два пъти ходила на преглед в болницата и знаела, че през лятото трябва да се роди синчето им. Мишо ни гледаше виновно, поклати глава и промълви:
- Ще го кръстим Митко!
Спогледахме се и усетихме, как някаква невидима сила ни притегля един към друг. С насълзени очи се прегърнахме. Нещо се бе променило и в караваната изведнъж стана по-светло и топло. Вече никой не липсваше от тайфата!
