АНТОЛОГИЯ „ХАСКОВО”
С излизането на Антология „Хасково”, 2015, има с какво да се гордеем. Защото, и аз, без да искам, бях попаднала в лапите на провинциалния синдром на ниско или прекалено високо самочувствие, на нереална самооценка.
С целия максимализъм, който ми е присъщ, мога да заявя с чиста съвест, че представените творби - стихове, разкази, сатирични произведения са на национално и на международно ниво.
Хасково отново защити репутцията си на четящ, пишещ град, на литературна столица!
Защото, ако перифразираме мъничко Вълко Марашев с неговото стихотворение “Една усмивка ми е столица”, което е посветено на Георги Константинов и с което Вълко влиза в поетичен диалог: „Една усмивка ни е столица, едничко царство - листът бял.” Защото тук дъждът чака утрешния ден.
И нищо, че сме безсилни “да излекуваме хилядите рани”, ние знаем от стиха на Христо Лалев че „Поезията се пише със мастило, / но прозата житейска - с черна кърпи”. Защото, както в стиха на Митко Ламбов „Нищо не остана… освен човешките въпроси на сърцето.”
Защото ние знаем ,че Любовта е готова на всичко, дори да последва любимия в ада. Знаем това от стиховете на Диана Тенева и Стойка Мариновска.
Защото, както Ваня Миклович, живеем влюбени във всичко. Защото „Стихията/ е проба за живот /и достоверност.”, както пише Ели Видева.
Защото, заедно с Кина Михайлова, сме живи и когато ни тъпчат пак растем.
Не беше търсено, не беше очаквано, но се получи - тази антология се превърна в един химн на живота. На живота в неговата пъстрота и многообразие, с уханието на сутрешния хляб, с дъждовните магистрали, с хаоса,но и с детските усмивки, с раните…
Животът, в който човекът с ваяните от труд ръце, в прекрасното стихотворение на Петър Марев, се учи да гали.
Животът, в който заедно с Нина Момчилова все още съмваме, все още сме живи.
Дори в пълното с безкраен трагизъм стихотворение на Росица Станева където обикновеният човек е доведен до бездната на отчаянието от смъртта, бедността и безнадеждността, и там дъждът търкулва своите монети. Дори и там животът продължава.
И се присъединяваме към стиха - молитва на Ясен Калайджиев: „Поне деца да не умират, Боже.”
Дори героят на прозаика Иван Митев се провиква: „Хубаво нещо е животаааа!” И бърза да се оправдае, че се е напил. Но, нали във виното е истината…
И сатирикът Драгомир Мирчев с тъжните си размисли се опитва да осмисли живота и хората по свой начин. Неговите прозрения за политиците, за съдбата на нацията ни, за предателството, за така и недочаканото светло бъдеще хващат за гърлото. Но и това е Животът…
Хасково с неподправена автентичност присъства в разказите на Тилко Тилев и Милка Стоянова. В стихотворението на Хубен Стефанов дори се появява хасковска улица с емблематичното име „Освобождение”.
Но Хасково присъства в тази антология не само като топонимия. Хасково присъства в особеното, живо и топло, активно светоусещане на неговите автори.
Хасковлии имат много недостатъци. Но не могат да бъдат упрекнати в липса на активно отношение към живота. Като истински чеда на своя град авторите ловят пулса на Живота във всичко - в радостта, в болката, във философското осмисляне на света, в който живеем. И ярко и талантливо проявяват своите чувства, любови , омрази, сънища, мечти.
Отдадено е предпочитание на по-класическите форми на белия и римуван стих. Впечатлява модерният начин на изказ в стиховете на Митко Ламбов, Ясен Калайджиев, Хубен Стефанов. Но е доста по-силна тенденцията за директно послание на стиха, което, в никакъв случай не е посочено като недостатък. Просто, когато се градят мостове, трябват ясни послания…
И ми се иска да завърша с един стих на Златка Митева, който мисля, че е изключително емблематичен за този сборник и за неговото звучене:
„И, стъпил тъй, във нищото, залостен,
от пясъка ронлив иззидай замък.
И със сърце от кремъче по-остро
сечи искри. Или звезди. И пламък.”
На добър час на Антологията „Хасково”, и нека искри, звезди и пламък, изсечени от сърцето, да я съпътстват.
