Милена Обретенова

През 1988 г. бях на лагер със средношколци в Цигов чарк край историческия Батак, в Родопите.

Може би причината беше величието на планината. Или сякаш вечните, монументални борове. Или нереално чистият въздух, толкова чист, че беше трудно да го вдишваме. А може би всичко това заедно. Има ли значение?!…

Те малки, а аз все още съвсем млада рецитирахме с патос Стефан Цанев - „Репетиция за едноминутно мълчание”. На фона на съвършената природна красота и чистота се чувствахме омърсени и жалки, че участваме в подобни постановки. А края на стихотворението „Момчета, момичета, никога на колене!” приемахме като призив с много жар, защото поетът казва, че „героите за свободата не са падали на колене.”

Дали ни въздействаше величието на планината? Или ни респектираха вековните борове? Или ни опияняваше прекалено чистият въздух?…

А може би просто все още имахме чувство за човешко достойнство.
В този миг почти чувам шума от засилената мисловна дейност на нечии атавистични мозъци. Още малко и ще подадат сигнал към устите, способни да артикулират не повече от 1000 думи (това им е активният речников запас!) мантрата „Комунистка!” (И нали знаете, че най-силно ще викат тези, които, за разлика от мен, наистина са били такива.)

Нека си викат.

Аз приемам падането на колене. Нережисираното, искреното. Като на Ботев, който, слизайки от „Радецки”, прави именно това. Преклонение и любов към Родината. Макар и атеистка - хардлайнерка, приемам падането на колене пред Бог. Вяра и упование. Обожавам падането на колене пред любимата. Трепет, молба и красива надежда.
Да, падането на колене винаги е драматично.

Падат на колене най-силните и най-слабите.

На колене поставят очакващите под една или друга форма гилотината. На колене поставят единствено непокорните с желанието ако не духът, поне тялото им да бъде по-ниско от това на палачите.

Жалко, но има и друг тип падане на колене. И то е доброволно и по убеждение. Убеждение, че няма друг начин да станеш от нищо нещо, освен ако не стоиш на колене. „Сухите тренировки” започват от училище: да доносничиш за съучениците си в дирекцията; да правиш комплименти на учителката си, а зад гърба ? да ? се смееш за селското облекло. Училището си е училище - учи прилежните дори на раболепие.

Резултатите са по-добри дори от овладяването на науките - децата са „готови за живота”, с позагрубели коленца, научени по-безболезнено да падат на тях отново и отново. Пред малки началници, пред големи началници. Падат на колене дори тогава, когато самите те вече са началници. Защото винаги има някой по-голям от тях.

Отново Стефан Цанев беше писал, че „след 30-та година започват компромисите в името на всички полезни неща.” В днешно време обаче процесите са по-динамични и 30-та година ознаменува висока степен на съвършенство в падането на колене.

Жал ми е за тези хора. Те не падат, те живеят на колене. Вярно е, че благодарение на това никога няма да пият кисело винце като хъшовете в кръчмата на Странджата. Вярно е, че дори и да хапват яхнийка, месцето в нея ще бъде повече от боба. И все пак ми е жал. Неудобно е да си на колене. Боли. Боли дори когато си върху пухкав килим. Боли, защото е противоестествено. Защото функцията на коленете е да облекчават движението.

И мен ме ритаха дълго и методично, за да падна на колене. Престараха се, направо ме сравниха със земята. И се наложи да пълзя в началото… Мисля си все пак, че пълзенето на този, когото почти са унищожили в стремежа си да поставят на колене, е по-достойно. Прескочилият в унижението фазата „на колене” събира всички сили, като прохождащите бебета намира опора и тръгва напред. А избралият позицията „вечно на колене” в живота … единствено ще затлъстява. Ще затлъстява сърцето му, ще затлъстява мозъкът му. И никога не ще разбере влюбения или вярващия. За Ботев да не говорим.

И слава Богу, че Ботев не ни е съвременник. Защото не до Околчица, нямаше да го оставим дори да коленичи пред родната земя.

ИСТИНСКИТЕ падат на колене. Но само понякога.