Мина Карагьозова

Една яростна, брутално натуралистична, пълна със смъртна болка, гняв и надежда поезия. Стихове, които изследват смъртта на духа, вонята на разложението, трагичната участ на пророка да види в реалността кошмара на своите пророчества, трагичната участ на поета, който се ражда дамгосан сред племето на подлеците. Лирическият Аз с всички сили се стреми да стигне дъното на ада, където наградата в шампионата по трупове е главата на „нашия Творец // С очи изцъклени”, където светът е огромен нужник, където Свободата е разгул на пълчищата плъхове, а Славата е пияна ялова курва… Да стигне дъното и да се оттласне нагоре, макар с куршум в челото, към своя, истински свят – света на духа и на Бога. Това е книга за болката на падналия ангел, който е загубил достъпа до Божията Любов и Светлина. Неговият вик от бездната.
Да си Божи пратеник, чийто подвиг и саможертва са напразни, да ти е останал единствено позорът, че си жив сред всеобщата духовна смърт, да изтръгнеш яростно сърцето си и да го праснеш в Божията мутра… Гневът ти да реве и ръмжи като мечка из Балкана в търсене на ангел, който да го укроти… Всеки болезнен стих на тази книга сякаш е вик на отчаяние, безнадежден въпрос: „Как допускаш всичко това, Господи?!”
Да, разумът знае, че се намираме във време на първоначално натрупване на капитала, когато девалвират всички морални норми. Да, информираните хора знаят, че се намираме в края на епохата Кали Юга, в края на инволюционния път на човечеството, когато следващият етап е пътят нагоре – еволюцията, достигането на нови духовни измерения. Разумът знае, но сърцето на твореца, сърцето на човека се разкъсва от болка заради болката и нещастията на света.
Творецът почти винаги е шампион на загубени каузи, защото той е на този свят по погрешка, тук е да изкупва вини и да страда, че мракът залива божествената искрица светлина, която е понесъл към хората. И от която те нямат нужда, защото тя осветява позора им. Това, което може да спаси племето ни от изчезване е новото възкресение на Христос, но този път на Балкана… Т.е. едно ново възкресение на Христос в душите на хората, а не апокалиптично Второ пришествие.
Но, напук на отчаянието и неописуемата болка на разрухата, пътят е ясен – нагоре, към върха “до спирката на вечността, / където // целуват се земята и небето.” В едно се сливат две тенденции от предишни книги на същия автор. Жаждата за любов и хармония – “Аз пия до дъно, / готов да похарча // и сто милиона // за капка любов.” /„Голота”/ – се слива с отчаянието от доста успешния опит за самоубийство на Земята – „Любов, // подай им знак, // че се самоубиват!” /„Нежен скитник”/. Сливането става на една по-висока кота – избухването на живота в „мистичната родина на духа”. Раздвоението на човека, подобието Божие “издънило с корем земята, // глава търкулнало из космоса” търси изход в тайнствения код на творчеството, където светът се замесва за бъдещия му живот.
“Дамгосан” е книга за екстремни чувства и ситуации, на ръба на живота и смъртта, на ръба на унижението и възвисяването, на ръба на летежа и потъването в мръсотията, на ръба на дишането и задушаването, ако щете. Защото дишането, животът, понякога се оказват несъвместими с извисяването на духа, което е основният смисъл на човешкото съществуване. – „Заменям кислород срещу крила!”
Лайттемата за Любовта като спасение прескача вариативно от книга в книга. Но, докато в “Голота” и “Нежен скитник” от любовните стихове струи нежност и светлина, в „Дамгосан” любовната тема звучи изключително драматично, като антитеза на смъртта. “Умирам за капка надежда! // Умирам за глътка живот!” Стихотворението “Пътуване към друго време” пък е на границата на естетиката на шаржа. Малкото любовни стихове са заразени от общия тъмен фон на книгата. И, все пак, любовта е “хепиендът” на целия кошмар на позора и всеобщата гибел и разруха, кошмарът на тоталната загуба на вяра, на осъзнаването престъпността на мисията, довела до такава апокалиптична картина. “И сливам устни с мойта обич светла, // за да родим човеци, // вместо мишки.”
Това е книга за мисията на поета да удари барабана, за да събуди на “доброто кълна”. Това е и биене на камбаната за българския народ и за неговия дух. “Съдбата ти ме подлудява,// народе мой.” Развенчаването на митовете, смъкването на маските е много болезнено, но неизбежно. Сърцето на българския лъв е книжно, надгробният паметник е “портрет на дявол върху муле”, българският войник, който би трябвало да защити родината, всъщност плаща за новото звание на един плужек. Емиграцията не е спасение от бедността, а рязане на живото тяло на родината.
И, все пак, ведно с измъчената душа на твореца, любовта, светлината и тихата саможертва се издигат над планините от мръсотия и предателства. Безименният воин не е водил преговори дали трябва да умре и какво би получил за това. Той просто е изпълнил дълга си и пръстта го е погълнала, без спомен, без гроб, без слава… “Пръст, // лакома като смъртта. // Пръст, // за която днес загина. // Пръст от безкрая на света // с цвят, // вкус // и мирис на родина.”
Поезията на “Дамгосан” е не само драматична със своите взривни поанти, със своите на моменти ужасяващо пластични и въздействащи образи и метафори. Тя има и една интересна особеност – родее се с епоса и драмата. Почти всяко стихотворение съдържа в себе си история или драматична миниатюра с концентрирани в малък обем пролог, завръзка, кулминация, развръзка и, понякога, даже епилог. Тази своеобразна драматургичност на стиховете, полъх на която се усеща и в предишните книги на този автор, в тази стихосбирка е особено ярка, силна и художествено оправдана.
И, макар и почти неуловимо, се усеща и присъствието на „играещия човек”. Само че, в съзвучие с драматичната атмосфера на книгата, става дума за „…асът от смъртния номер // на цирка, // наречен живот.” Актьорът от сапунката, която също е животът, пък все по-унесено се вглежда в некролозите. Със своето художествено присъствие смъртта прави тези стихове изключително жизнени, защото по закона за полярностите тя не би могла да съществува без живота.
Но, все пак, истината, дори жестока, дори мрачна и ужасяваща, стои над всичко! Над възможността да бъде криво разбрана тази книга и дори над възможността да не бъде разбрана въобще. Над възможността яростта да събуди ответна ярост, хули, жестоки нападки, осмиване.
Защото само преминал през пречистващата сила на истината, падналият ангел (какъвто е не само всеки творец, но навярно и всеки човек) може да намери сили да се устреми нагоре към Любовта и Бога. И да стигне „до спирката на вечността, / където / целуват се земята и небето.”
Създадена е една книга с почти сюрреалистично звучене, която съвместява привидно несъвместими идеи, образи, метафори. Книга за преодоляването на гнева, отвращението, болката, омразата, дори на смъртта. За висините на човешкия дух, способен да променя абсурдния свят, в който живеем. И дори да го създава отново.

Атанас Капралов, „Дамгосан”, Стихове, Български писател, София, 2006