„ВЕЧНА ЖАЖДА”
(епични стихове за свободата)
Официалните ни празници тъжно си приличат. Малко духова музика. Напомпана реч в стил „ала бала”, служебни венци. Шкембести солдати и унил трикольор над рехава тълпа. Сбрана за приказки, докато чака безплатна бира и кукиш на клечка. От смисъла на тържествата е изхвърлена почти цялата национална героика. Историческото величие, родило важната дата.
В учебниците не греят подвизите на поколения, жежко ковани в името на България. Оставам с впечатление, че щатните организатори на възпоменанията за Шипка, Съединението, Гергьовден, Батак, Тутраканската епопея и пр., гузно се оглеждат. Да не изскочи случайно от храстите някой лют европейски комисар.
Питащ, мрачно смръщен, кой от Брюксел е разрешил да възраждаме и тачим паметта на дедите. Барутните им знамена, пожълтелите снимки, паметниците. Нима не сме доволни от унизителната бедност, апатията, човешкото обезличаване? Навсякъде кънти сива тишина…
С такива мисли разлиствах новата книга на Павлина Павлова - „Вечна жажда”, с подзаглавие „Епични стихове за свободата”. Дело на издателска къща „Р.А. ПОЛИ-Н”, София, 2015 г. Като съм убеден, че тя е стон за морално пробуждане от пиянството на цял един народ. Продължило, като рекорд на Гинес, вече четвърт век. Да, площадите се тресяха от „демократичен” рев. Никой не вярваше, че хлябът ще е кът, а чуждестранните приятели - обирджии.
Дойде време за равносметка, обществена и лична. Върху нея, като хоризонт на съвестта, моделира Павлина своите наблюдения, разсъждения, изводи. Далеч от всяка плакатност и локумени формулировки. Тематичен епицентър в лиричния сборник е България - реална митологема от историческа слава, достойни люде и бъдно настояще. По-черно от изгрева, в който обезверената тълпа хуква след хлебния мираж и мимолетните си щения. Физическото оцеляване стана култ, а достойнството на личността - празна работа.
Държавата се гърчи в руините на бивши градове и села. Изпод тях, сякаш от сгризани вени, младостта изтича към разни краища на света. Апокалиптична картина, от която планетата не се интересува. Защото цялата й плът е осеяна с пламъци. В тях людете трябва да опазят достойнството на народа си, ако желаят.
Ако разбират, че без духовната нишка на приемствеността, втъкана в конкретни дела и ясни идеали, всяко начинание е мъртвородено. Впрочем, съществува ли все още България и ще я познаят ли Аспарух, Симеон Велики, Паисий, Левски, дядо Йоцо… ние? Трябва ли да възкръсва целият патриотичен пантеон, запратен с ритник в ъгъла на забравата? Не. Май не трябва - късно е. Защото:
Свободата се превърна в куха фраза.
Губехме достойнство, вяра, чест, морал.
С нищетата вред покълваше омраза…
Някой каузата чиста бе продал.
И като деца, изгубени в гората,
обвиняваме се, хленчим, молим Бог…
Стига вече! Не платихме ли цената
по сценария, убийствено жесток?
„Време за промени”
Книгата на Павлина е безкраен къс от време, в което битува феноменът Личност. Той е привидно с балкански одежди. Но с начин на мислене, надхвърлящ регионалното и тривиалното. На банализираното правило, изведено от каноничното русло на народопсихологията. Вярно - лирическият архетип носи историческа достоверност. Иначе не може и да бъде. На разум, съхранил нявгашни герои, постъпки, идеали. Върху му авторката съгражда двупосочен модел на нацията в перспектива. Единият - да вегетира в измамно тиха безметежност.
Разкъсваща, като нелечимо раково образование, сърцевината на гражданската й пирамида. Без значими приоритети и хоругви, под които да трасира пътя си в следващия век. Без харизматични водачи, увличащи биологичния поток след пламенната мисъл, красивата идея, мамещата саможертва. И оттук - да мре в безсловна анонимност пред портите на вечността. Другият е роден в бунтовен тътен. В кипяща непримиримост с действителността. Тя трябва да бъде непременно променена. Посветена на Създателя духовно, а с разум - на възвишените човешки потреби. Преди всичко - на обичта към изконно родното.
Проверено в трусове, превратности и горолом от прекършени съдби. На християнско мъченичество. Разчистващо прегради пред обществената хармония, взаимното доверие и мир. Само така цивилизацията, доколкото й е отредено да съществува на разноликата Земя, ще може да се преражда и кърми идни поколения.
Загърбили навеки атавизма, жаждата за братоубийство, измамните регалии на неограничената власт. Тези прозрения на Павлина изцяло отговарят на необходимостта България да смъкне от себе си дрипите на шареното нашенско „благополучие”. На сиромашка радост, че уж крачи с най-развитите страни равнопоставено и достойно. Жестока заблуда. И дрезгава песен на сирени, влачещи разбитата държавна гемия към дълбините.
Кой ще ни събуди - нима политиците? Или собствената ни съвест, гузно надничаща от миша дупка? Разбира се - не! Единствено творецът, майсторът на словото е онзи хулен от ситите търбуси проповедник, тръгнал да оправя света. Да нарече доброто и злото с истинските им имена и да изгори в сблъсъка между тях. А иначе сега:
Нереално е всичко. И дъжд заваля,
за да скрие сълзите горчиви.
Милиони ги няма, макар без война.
Завладяна от ярост и малко вина,
виждам, майко Българийо, ти си отиваш -
не след битки достойни, след подли прийоми.
Драматична съдба чака моя народ…
Всичко бавно потъва в забрава…
След хиляда и триста години възход -
на опашката крета безславно…
„Пътуване из България в ХХІ-ви век”
Стиховете във „Вечна жажда” и огненият плам на авторката логично напомнят знаменитата картина на Йожен Дьолакроа „Свободата води народа”. В България мястото й ревниво пазят дарованията на Андрей Андреев, Георги Константинов, Матей Шопкин, Драгомир Шопов, Георги Драмбозов. Звънят в редовете на Трендафил Василев, Ивайло Балабанов, Боян Ангелов, Атанас Капралов, Георги Ангелов…
И разбира се - Павлина Павлова. Всички автори не можем да изредим. Но родината има своя достойна литературна кохорта, с която да се гордее. Творци, презрели копанята на странни общества и потайни „благодетели”.
Останали при родовите си корени и паметта на дедите. И издигащи високо иконата на вярата, че страната ни вечно ще я има. Че ще се отърси от неизброимите внуци на Киряк Стефчов и кир Михалаки и ще върви напред, напред, напред… В безсмъртие, с което благословено е орисана.
Много са достойнствата в книгата на Павлина Павлова. Ярки и правдиви - кодираните по редовете й послания. Тя трябва да бъде прочетена и осмислена с жаравата на сърцето. Ще завърша с цитат от стихотворението „Разговор с Васил Левски” : „Ти, Апостоле, ни завеща безценната си обич към България”. Така е.
Често, обаче, в печата се появяват, особено при тържествени случаи, всякакви патриотарски лицемерия - обръщения от сорта на: “Речи, Апостоле, защо днес сме така зле?” Или: „Оле-ле-й, Дяконе, стани да видиш докъде я докарахме!” Или: „Ах, ах, Левски, поведи ни отново с твоите чисти и свети идеали…” Псевдооткровения на евтини демагози, целящи хитричко да се докарат пред наивната публика.
Единственото, за което моля светеца от Карлово е, гръмко да ни зашлеви по мазните бузи. Защото отдавна е посочил верния път. Казал е какво да правим и как да борим собствената си проклетия. Ние, сякаш напук, сринахме родината.
Време е да се покаем. В името на историческия и социален оптимизъм да не бъдем вече зрящи слепци. Как? Като проверим в съвестта си какви сме по народност. Като си припомним книгите на споменатите по-горе творци. Като разгърнем и епичните стихове в новата книга на Павлина Павлова. Може пък още да обичаме България, а?..
