БЕЛИ ПОСВЕЩЕНИЯ
ПРОДЪЛЖЕНИЕ
Къде отиват нашите момчета?
Какви са тия паузи в сърцето?
Защо не закрещя, не заболя?
Дъждът тежи в шинелите им мокри,
а те вървят - така нелепо горди.
А някога и нас така валя.
Животът най-банално се повтаря.
И как след всичко да му имаш вяра -
след белега наминалото, как?
Бащите ни стояха умълчани
и не очи ни гледаха, а рани -
как удряхме с нелепа гордост крак.
Сега са при бащите си - в земята.
Децата ни целуват знамената
и отминават в есенния дим.
Къде отиват нашите момчета?
Дъждът мълчи над кости и над клетви.
А ние всъщност, накъде вървим?
Подобно живи статуи, жените
примигват мълчаливо от сълзите,
пресъхнали през младите им дни.
Момичета, къде ги бяхте скрили?
Момичета, къде вървите, мили?
Къде отиват нашите жени?
Защо се лутат неспокойно още
на пръсти пред безплодните ни нощи?
Защо извръщат погледи назад?
Там побеляват в самота леглата,
там между нас и тях тежи стената
на нашия безплътен занаят.
Навярно вече е въпрос на честност
от тоя мокър есенен оркестър
да ги отмъкнем в някой тъмен вход
и между две целувки да признаем,
че и сега - като преди - не знаем
къде отива нашия живот.
ЕПОПЕЯ
На Атанас Иванов
Денят е изживян на крак.
Площадът е като варосан
и стъпките ми в тоя сняг
отчитат всеки миг по опис.
Снегът е още млад и див -
примлясква под нозете с похот,
щом декларирам, че съм жив,
като че ли това е доход.
Площадът вече не е сам -
разгонват унеса ми вреден
и думкат с тенджери насам
под звуците на
„Бой последен…”
Прелюдиите са дотук.
Започва митингът: трамбоват,
размахват прът
със сърп и чук
току пред Рождество Христово.
Настръхвам, а ми става жал -
народец, кряска и се дърпа,
а е дошъл на тоя хал
такъв - окаян и опърпан.
И тъпче моя сняг с крака
доколективната му личност.
И ме затъпква ей-така,
без злоба,
но категорично.
Изпусна пара. Пошумя.
Покъса нерви и плакати.
И си отиде у дома,
защото тази нощ бе свята.
Снегът все още е горещ
след мимолетната ни драма.
Изправям се - да пална свещ
там, дето снощи беше храма.
БАЛАДА 1913
Хайде ставайте, рицари мои, че славата чака!
Да заколим петлите, да стегнем навуща - и в път,
докато без гръклян долу хърка предателски мрака,
докато боговете им горе нажертвени спят!
Че отново върлува безумното диво гъмжило
и размахва желязо, и гази поля и гори;
че земята ни пак като бито дете се е свила,
че опасан в синджири и дим хлябът днешен гори.
Налетяха, натрупаха мъки, сираци и сажди,
закопитиха нагло
из нашите свети места -
сякаш в тая земя само чесън и баби се раждат…
Ще е страшен денят, но ще е справедлива нощта.
Покрай нашите Вардари, Струми, Марици, Огости -
дето грабиха, биха и клаха без жалост поред -
да засеем земята догоре с проклетите кости
на крале, балдуини, султани и всякаква смет!
Хайде, рицари мои, нарамете копралите гордо,
разтворете земята, в която легендите спят!
Няма вече позор след най-висшето звание - „Одрин”.
А подир Булаир няма вече изобщо и смърт.
ДЪБРАВА
На Георги Урумов
Вътре в капана на зимата, в тия дъбрави
слиза от Еледжик вълчият вятър на пръсти -
шушне из шумата, ситите преспи разравя,
киска се в ниското:
„Къссс-но е, къссссс-но е… къссссссно…”
Няма пейзажи, от днешния по-безутешни.
Шипката само на завета плахо припламне,
само неволята, вейнала дрипава дрешка,
викне-надвикне се нейде с нехайната памет.
Кой да се трогне след всичките тия навеи?
Кой да си спомни, че пееха старите песни
как връхлетяват - хазари, авари, ромеи…
Костите как си забравят
на преспи - на преспи?
От пепелта им как никнели тия баири,
жълъдът как се е вкопчил и тръгнал нагоре.
Вятърът как се е втурнал надолу - да дири
памет и милост за всички погубени хора.
Кой да запее и кой ли пък вече да слуша?
Днешните песни вонят на ракия и тлъсто,
живите пак са се хванали гуша за гуша -
псуват на майка и Господ, и дявол, и тъща.
И сред зурни пощръклели и дрън на дайрета
долу селата безлюдни се свиват сиротно:
бяга България - все по бедняшки гурбети,
все по чужбини, та някак да скърпи живота.
Бяга.
И все по слугинства, и все на колене.
А на юнашките епоси много им здраве!
Време е - тръгвайте, жълъди мои зелени!
Вътре в капана на зимата, в тия дъбрави…
МИМОХОДОМ
На Любен Тасин
Земя, желязна от железници,
земя - до кокала опоскана,
кроена в бели понеделници
и в черни петъци тропосвана,
възславяна и поругавана,
събирана и пак разкъсвана…
След всяко ново разораване
в нивята ти поникват кръстове.
Пак те цитират като библия
и патетично - навръх постите -
ти обещават изобилия
между шпалир от млади просяци.
И с пръсти, криви като косери,
след историческото ровене
бърникат в дупките по костите
и търсят пътя към оловото…
Народът се е свил в черупката,
мълчи и се озърта стреснато.
И през куршумените дупки
брои евангелските текстове.
МЪЖКА ЗАДУШНИЦА
В памет на родителите ми
Вятърът рони облачни пити
горе в небесните пасбища.
Мокри и рехави капят трохите
из гробищата на Пазарджик.
Хлипат в мъглата мъки и разкази.
Само душата ми няма,
свила се като
спаружена праскова,
зъзне край празната яма.
Свърши се.
Слязохте.
Вашите пътища
бяха урок по умиране.
Другото вече са дати без бъдеще -
изваждане и събиране.
Другото вече е пламъче, люшнато
в млякото на мъглата -
кръст в тая кишава
Мъжка Задушница,
жадна за вино прелято;
жълтата четина на стърнищата,
черни от врани унили…
И ние, вече изгубени в нищото,
преди да сме се родили.
КОНЦЕРТ
На Стефан Попов
Накокошинена, издула бузите,
жива останала наполовина,
бившата градска духова музика
права сред парка довършва Химна.
Каква патетика!
Колко поезия!
Снегът наваля на едри хапки -
пльосва се мокро върху диезите,
подхвърля бели грошове в шапките.
Народ.
Угрижен ситни през преспите.
Не ще да чува.
Не ще да знае
за тия хубости, за тия прелести,
за новината, че тук е раят.
И отминава с тежки чепици.
Здрач на парцали висне по клоните.
А долу вече шуми Марица -
някак нещастно шуми, подгонено.
Но ето - призивно къмто тераските,
къмто дюшеците - гръмва тогава:
„Стани, стани, юнак балкански!…”
Лежи юнакът.
Не ще да става.
Тръгват си - тъпанът, тромпетът, тубата,
шапката, пълна с горчиви мъдрости.
И чезнат в мрака, в снега - загубени
за целокупно спящото българство.
