Георги Н. Николов 

Понякога се питам, колкото и да е странно: защо за стойностните произведения трябва да се пишат рецензии? Каква е тук ролята на литературния критик? Бил той равностоен събеседник на твореца, платен негов хвалител, или обикновен буквоядец. Още повече, щом самата книга пее с цветна полифоничност в душата на читателя…

Такава книга, според мен, е новата стихосбирка на Анита Коларова „Тъй, както се жарта разравя”, издателство „Авангард принт”, Русе, 2015 г. И е една от малкото, за които, в скромната ми практика, съм изпитвал желание да цитирам почти всички заглавия, включени там. Още повече, че лириката не трябва да се преразказва - тя сама се онагледява чрез дарованието на своя създател.

Под перото на Анита безкрайната житейската материя, вълнуваща съзнанието й, е поднесена във воала на многослойно философско сфумато. Чиято тематична перспектива няма граници и хоризонти. А фонът, привидно делничен и реалистичен, се основава върху вълнението на редица поколения за смисъла на човешкото съществуване. За идеята на Създателя да ни пръсне в угарите на земята като зърната на жито и на плевели.

Имащи общо небе и слънце, но различно място в сърцето на сеяча. Словата на авторката моделират именно силуета на мислещата плът. Вграждат му интелектуалния код за добро и зло. За праведност и греховност. За право на прошка от подобните нему, или за анатема. Понякога е подвластен на изкушения, мимолетни страсти и лъкатушни полети на мисълта.

Едновременно е духовно извисена и всеотдайна личност. Отговорна пред историята и пред обществото и рядко самокритична. Лирическият герой на Коларова е езически светец. Крачещ по друма на неясната си орис без стон, хленч и молба за съчувствие.

Наш водител през сивата броеница на дните. Който в дима от пустота и безсмислие винаги открива нов светъл лъч. За глътка горчив оптимизъм и сили към храма на зазоряващото се „утре”. Можем да го докоснем и да го последваме. Можем да не се съгласим с нравствения му кодекс и да се разминем във времето. Но никога, каквото и да се случва, не ще изкрещим на тълпата: „Разпни го!” Защото се възхищаваме от несломимата му същност:

Аз не всмуквам през сламка живота.
Не простирам сърце на шезлонг.
Хващам прекия път към Голгота -
щом е Кръстът
за бедните трон.

И гори в нестинарските нощи
моят бързо разпадащ се бит.
Но от мене остава все още
въглен жив
с пепел жарка покрит.           „Пуснете на воля духа”

Много са темите, родени от Анита Коларова в пленера на новата й стихосбирка. Етични, морално-полемични, социални, интимни, те се сливат във философски камък - дар на извисения интелект. В еднаква степен диалогично контактуващ с Огъня и Водата, с Въздуха и Земята. Обединява ги човекът, напуснал космичните селения.

Изгонен от Едем и разпалващ бунтовен мир в съзнанието на съвременника. Като през отреденото му време кове и спомени за скъпи неща и ликове, преди необратимо да напусне биологичната си матрица.

Да, спомените заемат обширно място в новата книга на Анита. Сред тях, нещо рядко срещано в наши дни, са контурите на исторически събития и патриотични за българската история моменти. Елегично звънят поетичните й размисли за някогашния бит на предците.

Прелял в съвремието, сякаш да изтлее под напора на чужди формули за стойност и национална идентичност. Пеятв гамата на импресионистичното възприятие стиховете за красотата на природата и за емблематични наши градове. Но всички тези теми, като тревожни потоци, се вливат един в друг. Превръщат се в обща река на гнева.

На укора и на пиетата за нерадата участ на България. За страданията на обикновените хора, пъплещи в пределите й. За обречеността на т.н. „малък човек”, превърнат в уплашено за оцеляването си животинче: без достойнство, без патриотична гордост и идеали. И без надежда, че нещо ще се промени. С тези творби Коларова подсеща читателя за „правото” му да обича страната си. За задължението му да я брани и да я дари с вечен живот върху картата на света.

Така тя го изтръгва от блатото на летаргията, в която е дърво без корен. И дава нови лирични измерения за понятието „патриотизъм” в ХХІ в. Подсещайки ни на висок глас, че смисълът му никога не се променя. А хората, потъпкали в калта историческата си памет, са нищожни подобия на Ахасвер, бродещи без цел, посока и ясни надежди. Казано е: „Болгарино, знай своя род и език!” Днес в „Тъй, както се жарта разравя”, Анита отново ни го припомня:

За всички ли светът е тъй суров?
Защо беднякът няма чест и глас?
От Бога ли е всяка земна власт?
А Бог наистина ли е Любов?

Страната ни къде е в този свят?
С прокъсан флаг и избеляла чест,
във името на нечий интерес
забравила за снопа на Кубрат?

Кому и за какво такава дан?
Вълкът не сменя нрава си престорен.
България изтръгва се от корен!
Крепи я само старият Балкан.        „Ако повярваме, че сме народ”

Поезията на Анита Коларова, във всички нейни тематични ракурси, е изтъкана от завладяваща човечност. Тя обича хорското множество в цялата му разноликост и несъвършенство. Увенчава го с невидима красота и го въздига над билото на безкрайните проблеми. Във всеки вижда искрица индивидуалност, правеща го по-различен и по свой си начин - носител на мъничък свят от лични тайни и копнежи.

Едновременно го вгражда в мечтите си за обществена хармония и доброта. Над всичко в творчеството си Анита поставя духовното начало, без което човешкият род е обречен. То намира широко място и в стиховете, посветени на редица емблематични поети и на поезията изобщо. На женската си същност - едновременно жрица на целомъдрения грях и кухненска мадона. Икона от плът и кръв, отдадена на семейството, на децата и родителите. И на човека до нея, даряван цял живот с топлата изповедност на любовта.

Тези достойнства в творчеството на Коларова са подчертавани неведнъж и аз не ще се повтарям. Но искам да отбележа дълбоката й мъдрост. Проникновението, с което възприема и осмисля грубата материя на делника, за да я превърне в песен. Защото отдавна е прозряла цялата неумолима, непреодолима и безсърдечна преходност на земните ни дела. Именно тя е втори, скрит, неразгадан декор в цялата книга.

Подсказващ с присъствието си на олющената сцена, че всички наши начинания са с вкуса на обреченост и забрава. Покъртителни са думите за предстоящата раздяла с всичко скъпо, зримо и желано. С настъпващата старост. Която ще отвори пред нас дверите на небитието, обвити с тъжен аромат. И със здраво стиснатата ръка на обичания човек, останал верен до последния стон и въздишка. Сред смразяващо топлата прегръдка на отвъдното битие:

Тръгнали много отдавна,
двама към нея вървим.
Тя е дълбока и бавна.
Вие се тя като дим.

Нейното име е Лета.
Гибел, забрава и смърт.
Гарван един бързолетен
слиза над нашия път.

Вече е близо реката,
тъй както идният ден.
Всичко, което ти искам:
дишай, издишай - до мен!     „Всичко, което ти искам”

Неведнъж четох, по-вярно: разтварях се в дълбините на стихосбирката. И когато сега трябва да напиша финални думи за достойнствата й, не искам. Както не искам страниците й да свършват. Всеки, разгърнал сборника „Тъй, както се жарта разравя”, ще разбере защо.

Анита, дарявай ни още и още ярка поезия. Искри от светлина, достъпни за нас, обикновените човеци. Книгата ще бъде разбрана и оценена и ако прекрачи географските предели на България. Шепа изворна красота, кипяща в обич, красота и мир. Тя не трябва да пресъхва. Знам, че няма да го стори. Рисувай безкрайни чудеса над белия лист, приятелко Анита…