Анита Коларова

- Чембак, навит ли си за едно каре довечера?
- Зает съм - отвърна в движение Чембака.
- С цяла каса Радебергер! - опита се да го съблазни наборът.
- Казах, че съм зает, търсете друг за карето! - тросна се инж. Мартин, технократ и въдичар, приятел от детинство. Калин Хайтата подхвърли:
- Да не си забърсал някоя?
- На опера съм. Без да съм длъжен да давам обяснения.
- Опера! - възкликна оня, сякаш Чембака изповяда, че ще се преселва на Марс. - Побърка ли се, бе човек?

Нямаше как да се скрие, че Чембака ходи през вечер на опера. Тогава русенската опера беше в разцвета си. БНР правеше записи на върховни спектакли като „Ловци на бисери”. Години на върхове!

Една балерина му беше взела ума. Имал не една връзка с хубави жени, този път полудя. Добро служебно положение, 28 лазарника, редно беше да се задоми. Солидна къща в широкия център чакаше стопанка, родителите му бяха починали. Бохемски живот - баста! В сънищата си Чембака виждаше малката стопанка на голямата къща единствено руса. Никой не можеше да му избие от главата русия мираж. И го намери.
Компанията се убеди, че балерината я бива, и го заядоха:
- Готина е, ама чак пък да се зажеглиш…
- Не ми се бъркайте! Всяка жаба си знае гьола. Вие - вашия.
- Избройкай я и адио! - рече Върлината.
- От злоба говориш простотии.
- Чуй Чембак, да ти кажем като на приятел - тая ще ти слага рога, то се вижда и от самолет.
- С кого, бе?
- С тия, обутите в чорапогащници…
- Чорапогащниковците са обратни до един, бе, тъпаци - наежи се Мартин.
- Ще видиш „обратни”, ще ти пати главата, ама като не слушаш…
Мартин Чембаков беше проучил как се казва, откъде е, на колко години е. От Видин, 20 - годишна, завършила балет в София. Първи сезон в Русе, живее на квартира.
Вълшебница! В светлината на прожекторите - безплътни ръце, изящни пръсти, пръскащи флуиди, грациозна лебедова шия… Косите й - липов мед - винаги стегнати в малък кок. След представлението пускаше реката им да се стича свободно по раменете й на едри вълни, полюшвани от вятъра. А походката!
Мартин сядаше винаги на първия ред, за да го забележи. Сибила на палци - връх на изящество! Отскокът й - скок на сърна! Аплодираше бурно, ставайки прав. Зрелището го опияняваше. Тъй ожадняваше за любов, че беше готов да я изпие на една глътка. „Да мога в този миг да потъна в нея и да умра!…”
Хвърли й роза, тя я хвана и доближи до нежното си носле, направи бегъл реверанс, но го погледна изразително.
Същата вечер след спектакъла я причака и заговори:
- Казвам се Мартин и съм дипломиран инженер. Отдавна търся начин да се запознаем…
- Сибила - скромно каза тя и подаде ръка, като го погледна свободно и дори дръзко. Тогава видя нефритенозелените й очи и чу гласа й - плътен, нюансиран и много приятен.
Минаха покрай бутик за цветя. Той й предложи и купи ослепително бяло цвете, което тя си избра. Добър знак.
Мартин се бе подготвял за срещата с разучаване „Книга за операта”. Когато тя му позволи да я изпрати, заговори за Чайковски. Приятно я изненада. Тя изобщо не подозираше, че бе хвърлил вече, както опитен въдичар в някой водоем, въдица с лъскава блесна. И захапа. С гальовен глас и хубава външност, с добри обноски, той уцели десятката. Красивата рибка бе уловена, за да я хвърлят скоро, без да подозира, в позлатен, но тесен аквариум, който се заключваше с код. Знаеше го само Чембака.
Тя си отиде щастлива и осъмна в мечти.
А той си мислеше: „Трябва да прочета поне и либретото на „Жизел”.

Подписаха с двама свидетели и толкова. Мартин се поздравяваше с успеха. Тя му създаде уют. Глезеше го. Веднъж седмично ходеше с приятелки на кафе, той - два пъти на карти и в неделя - на риба. Канеха гости и посрещаха. Но Мартин бързо се промени. За опера не говореше вече и дори не искаше да слуша.
Готвеха се да ходят на море. Той подреждаше кутиите си с червеи и попови прасета. Стръв. Сибила внезапно го запита:
- Мили, как разбираш този стих на Иван Пейчев: „Защото всичко край морето е море”?
- Кой Иван Пейчев? Някой от твоите балетисти ли?
- Не позна. Поет! - Тя продължи: „То идва, за да си отиде, отива си, за да се върне пак…”
- Не съм тъй възвишен, що не питаш тях? Сигурно значи, че рибата е риба, а ракът - рак, пясъкът - пясък!
- Само това ли? - запита разочаровано тя. - А аз мисля, че той го е казал може би за чайките, за свободата…
- Не ме занимавай с глупости!
Сибила се почувства не само обидена, но и самотна. Нима го беше загубила като приятел?
След седмица заминаха на море, близо до устието на р. Камчия. На къмпинг с каравана. Мартин беше отначало мил, дори прокарваше пръсти да почисти полепналия пясък по източените й глезени, целуваше я, но все по-рядко. Тя ставаше рано, да посрещне изгрева, да потича по брега. Мартин се излежаваше.
Той се фукаше с такъмите си, с макарите „Мичел” и по цял ден висеше на любимата си скала, взрян във върха на въдицата си. Скучаеща, тя се разхождаше по брега за камъчета и миди, слушаше крясъците на чайките, плуваше, четеше „Черните лебеди” на Богомил Райнов, а вечер пържеше рибата, която поливаха с бира под едрите жълти звезди, които шаваха в небесната кошница като новоизлюпени от квачка пиленца. Понякога закачливата съпруга събираше слънце в огледалцето си и го пращаше право в очите му, то си беше зов за любов. Но взе да го ядосва. Заради „лигавщините” й изтървал „голямо парче кефал”! И откакто се спречкаха за нищо, тя се сепна. На брега на морето ли й бе писано да загуби нещо, което не бе имала? Може би любовта, може би самата себе си? Нямаше слънце на нейния хоризонт, блясъци в нейните дълбини…

- Мартине, да идем довечера до Варна, близо е - рече Сибила една сутрин.
- Какво да правим там, тук ни е хубаво.
- Разбира се, но има една приказка, нали я знаеш - „Да видим свят и светът да види нас.”
- И без света ще минем, малката! Не беше ли написала ти в едно свое стихче, че аз съм твоят свят? - попита той уж нежно, а язвително.
- Но, Марти - удари го тя на молба - трябва да купя нещо от аптеката.
Сред много врънкане все пак надви, но зелените й очи загубиха блясък и цял ден в унижената й глава не спря де се сипе сгорещеният пясък на този диалог. „Може би любовта му към мен отлежава” - се залъгваше влюбената жена - и ще стане по-силна един ден…по-жертвена?
Друг път Сибила се завъртя покрай такъмите на Мартин уж ги разглежда, заумилква се и съобщи, че има план за вечерта:
- Я да чуем?
- Ами можем да идем на ресторант, а после - на бар! - предложи наивно тя.
- Знаеш ли цените на ресторантите?
- Нима ходим всяка вечер?
- Скубачи. Да не говорим за хигиена.
- Поне на дискотека! Как ми се танцува! - протегна се тя и формите й се очертаха под щедро изрязания бански.
- Довечера ще ми потанцуваш в караваната! - изрече султанът.
Това вече беше цинизъм. Обзе я безсилие. Беше ясно - когато се обръщаше към него, срещаше стена.
И ето, че се сбъдна твърдението на приятелите му. Сибила започна да му слага рога. Нощем, когато мъжът й надуеше в караваната мощния си тромбон, тя ставаше на пръсти и излизаше като русалка по месечина. Отиваше на брега на реката, където тя докосва морето. В разливите шепнеха тръстиките. Тънката й нощничка сама се свличаше в краката й, тя се изхлузваше от нея като змия от кожата си, и, останала гола, тръпнеща, влизаше във водата, за да усети с копнежната си утроба как реката се слива с морето. Космосът нахлуваше в нея. Този таен ритуал й помагаше да не се задуши, укрепваше крилете й. После тихо се връщаше и заспиваше до един вече чужд и неподозиращ нищо човек.

На втората година Сибила роди момиче, една малка фея, която кръстиха Дафина.
Дафина растеше бързо и отпуската по майчинство свърши. Дойде майка й да гледа малката. Мартин ядно подхвърляше, че старата трябва да си стои само в стаята. Мислеше, че така укрепва бастилията си, но тя пукаше отвсякъде.
Сибила имаше богат гардероб, сътворен от нейните ръце. Не изоставаше от модата.
В балета я ценяха все повече, защото се раздаваше без остатък. Ала мечтите й навлизаха в сезона на илюзиите.

***
Беше дълбока нощ. Къщата - напълно притихнала. Изписка сойка.
Сибила стоеше безпомощно на вратата и сърцето й биеше до пръсване. Не смееше да диша. Беше се опитала да вкара ключа в ключалката, но отвътре имаше друг ключ, оставен нарочно. Пълнолунието бе наводнило целия двор и тя стърчеше пред вратата като на самотен остров. Нещо прошумоля в краката й. Мисълта, че може да е плъх, я хвърли в ужас. Принуди се да звънне на звънеца, после на мобилния, съвсем тихо и кратко.
Тишина. Плътен облак обви луната с мастилен мрак. Побиха я тръпки.
Звънна още веднъж и тихичко го повика по име:
- Марти, аз съм, отвори ми! - Усети, че той я гледа, скрит зад пердето.
Отсреща светна балкон. Семейство Дебневи се показаха по пижами. Дебнева - с ролки на главата.
- Хей, кой там? Крадец! - изпищя фалцетно Дебнева.
- Аз съм - каза Сибила. - Мъжът ми е заспал, та без да искам ви обезпокоих. Ама вие си лягайте!
Дебневи умираха от кеф, че предстои скандал. И ето, дълга ръка се провря през цепнатината на вратата и издърпа провинената вътре. Не беше си лягал. Навярно бе обикалял около операта. Беше по костюм.
- Колко е часа, уличнице? - изкрещя съпружеският глас тъй високо, че нямаше начин Дебнева да не е чула, а ако не беше, щеше да го чуе на фантазия.
- Мили, не помниш ли, че тази вечер имахме премиера на „Аида”- поясни тя. И гост от Румъния, Йон Рънзеску е тук.
- Какъв ти е на тебе той?
- Никакъв не ми е… гост-режисьор.
- В колко свърши операта?
- Закъснях - сведе глава тя, останахме да се почерпим….
- Да се почерпите - повтори като ехо разгневеният дипломиран инженер. - Къде се… черпихте, блуднице? - продължи инквизиторът.
- Ами в операта бяха сложени маси. Чуй, Мартине, всички останаха, само аз ли трябваше да побегна като Пепеляшка точно в 12 часа?
- А ти за каква се мислиш? Та ти си Пепеляшка? Кои „всички”? - биеше ледената градушка върху нея.
- Как кои? Артистите, балета, приятелките ми…всички.
- Аха - почеса се той - колко приятелки имаш?
- Как колко? Целият състав.
- Изброй ги, да чуя!
- Надя, Соня, Паци, Лена.
- Ето ти един за Надя, за Соня, За Паци…- При последния шамар тя се олюля и падна на земята, а от долната й устна потече кръв. Никога не беше бита от който и да било.
- Не ме бий, моля те, не ме бий - стенеше Сибила.
Вратата на детската се отвори и в рамката застана Дафина. Детето, вече 8-годишно, бе видяло и чуло всичко. То стоеше и гледаше баща си с ужасени очи.
Бе ясно, че Мартин е пиян. Унижена за пръв път като никога, Сибила се вмъкна в детската, превъртя ключа и, прегърнала Дафина, легна в нейното легло. Детето обви с ръце лицето на майка си и трепереше. След като ритна няколко пъти вратата, той се укроти и утихна. Тя поплака безмълвно и като се увери, че Дафина вече спи, от умора се унесе. На сутринта, с натежала глава и ужасено сърце, погледна иззад пердетата и видя, че колата я няма. Беше неделя и пътят му водеше към Дунава.
С подпухнало лице Сибила влезе в кухнята и видя Дафина, седнала до купчина парцали. Детето тихо хълцаше. То вдигна ангелски очи и изгледа майка си с умния си тъжен поглед.
- Виж!
Сибила се взря в купчината и позна собствените си рокли. Всичко бе превърнато в панделки, злобата и ревността, чувството за собственост се бяха вихрили безмерно. Но в този ужасен за всяка жена миг Дафина не чу нито една злобно изтърколила се дума против баща си. Ала Сибила знаеше вече, че бракът й е изтънял и олекнал. Силната жена у нея подсъзнателно щеше да изплете от тези панделки въже, по което да мине над бездната към бъдещето си, където Мартин го нямаше. Това въже щеше да я крепи срещу идещите нови ураганни ветрове.

Той се върна с 10-килограмов сом, повика приятели да го снимат и вечерта ходиха някъде да гуляят. Тя си остана в къщи.
После се разминаваха като непознати няколко дни, но една сутрин Чембака пресрешна жена си с нещо като извинение:
- Знаеш ли?
- !
- Намислил съм…
- ?
- Реших да купя нова кола, ще бъде за тебе, нали имаш книжка?
- Не желая ти да ми купуваш кола - отсече тя, защото не искаше да се унижава и не му вярваше.
- Утре ела да изберем нещо по така. Кой цвят предпочиташ?

Колата беше купена. Детето много се радваше, но когато Сибила искаше да шофира, предупреждаваше от предния ден Мартин. Той й даваше колата, червен полски фиат, с много уговорки и засичаше времето й.

***
Задъхани и потни след трудния екзерсис, балетистите почиваха и се закачаха. Хореографът им даде 15 минути отдих, за да помисли върху концепцията на един балетен откъс. Постановката се раждаше в движение. Запалиха по цигара.
- Какви момичета, а? - каза Руди.
- Какви? - изсмяха се балерините в белите си пачки.
- Всички сте вкусвали от забранения плод!
- Нима се познава? - смееха се грациите.
В това време покрай веселата група мина Асен, новият колега, и докосна с върха на пръстите си Сибила, която го последва зад кулисите. Имаха вече връзка. Пареща, пламтяща и смела.
Беше изпаднала в безтегловност, когато за пръв път обгърна талията й. После я понесе над главата си със силните си мускулести ръце и нозе, а след миг телата им се преплетоха и сляха.
„Лебедово езеро”! Зигфрит и Одета. Стилен дует, лекота и изящество. Тяхното незабравимо па де дьо. Публиката беше взривена. Одета плачеше с радостни сълзи. Всеотдайният Зигфрид бе взел решение да брани любовта им завинаги.
Сега лицето му се надвеси над нейното, телата им прилепнаха в екстаз, очите им се позоваха и тя чу:
- Обичам те!
- Обичам те! - отвърна ехото на щастливия й шепот. Тя задавено произнесе името му.
- Искам те! - светкавицата на това признание порази всяка фибра от младите им тела.
- Но ти си дете!
- Мъж съм и ти го знаеш.
- Имам дете!
- Обичам и детето ти!
Поглед, шепот, стон. Клетва.

Балетистите живееха с малки заплати и се налагаше да работят допълнително по барове или като детски педагози. Месец май бе идеално време за допълнителна печалба по абитуриентските балове. Канеха ги в разни градове. Четири балерини и двама техни колеги имаха готов вариететен номер с много акробатика и фойерверки. Вкъщи тя съобщи, че ще е само с колежки. Мъжете, един от които беше Асен, бяха заминали предния ден. Момичетата тръгнаха в 7,00 с колата на Сибила. Щяха да бъдат с Асен заедно два дни и две нощи. Да отидат на Царевец. Да гледат от канарите завоите на Янтра. Да се държат за ръце, да си говорят мили неща, да се обичат като двойките гълъби, допрели човки, накацали по покривите на старопрестолния град.
Сибила не беше на себе си от щастие. Той я чака! Сега вече знае какво е любов! Срещата е в панорамното кафе, от което се вижда цяло Търново. Бързо, по-бързо. Тази кола е много бавна.
Отбиват ги от магистралата. Ремонт на пътя. Задава се и кантон. Кантонерът още не е спуснал рампата, но ще го стори всеки момент. Ще има да чакат най-малко половин час. Настъпи газта! - викат момичетата и пеят. Тя е хванала здраво волана и се е съсредоточила в пътя, но мисълта й е другаде. Всяка спечелена минута означава една повече с него. И скоростта се усилва безнадеждно.

Действието става със смайваща бързина. Колата се отлепя от жп линията и полита високо над нея, като два пъти се преобръща. Предното стъкло се срива се като пясъчна кула. Нещо горещо и остро срязва Сибила и я изважда от обувките с високи токчета - тя полита като пеперуда, излюпила се от пашкул. Около нея танцуват хиляди блестящи стъкълца. Железа в телата, кръв. С вътрешното си зрение тя успява за види за част от секундата Дафина. После й се мяркат очите на Асен. Когато пада в мрака, в нея не е останала капка живот, но преди това бунтарката вече е усетила как сърцето й лети към свободата и остава завинаги в летеж.

Във фоайето на операта са положени четири ковчега, отрупани с цветя. Опечалените близки и роднини на балерините се прощават с тях след зловещата катастрофа, потресла града. От едната страна на ковчега на Сибила стои и приема съболезнования с някаква шизофренна маска на лицето Мартин Чембаков. Приятели едва го удържат да не връхлети върху другия. Защото другият, който ридае безутешно, е балетистът Асен. Дафина е на село при баба си и изобщо не знае нищо. Но когато научи, няма да прости на баща си никога.
Един ден тя ще стане художничка, ще рисува балерини. На едно от платната й ще бъде запечатан, като вечност и съдба, целият в слънчево-оранжево, високият летеж на Сибила!