Интервю на Георги Н. Николов

Атанас Капралов е роден през 1958 г. в Димитровград. Завършил е българска филология в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски”. Бил е главен редактор на в. „Ориент експрес” и директор на ДТ „Апостол Карамитев” - Димитровград, а сега е експерт в Столична библиотека - София. Автор на стихосбирките „Нежен скитник” (1990), „Завръщане в слънцето” (1996), „Голота” (2002), „Дамгосан” (2006), „Жив и свободен” (2012) и на книжката за деца „Цветно чудо”. Носител на националната литературна награда „Димчо Дебелянов” за 2008 г.

- Приятелю, каква е българската поезия днес? На фона на хаоса, в който живеем, отразява ли вярно обществените трусове и смачканите надежди на обикновената личност?

- Литературният живот в България е така фрагментиран на взаимно нетърпящи се приятелски кръгове и групички по интереси, че е мисия невъзможна да се опише в няколко реда. Ежегодно се издават над пет хиляди стихосбирки, от които не повече от петдесет имат някакви художествени достойнства. Само че как да откроиш тези петдесет при липсата на сериозна литературна критика и неясните критерии на книгоиздаване! А нахалството на безброя от графомани е направо христоматийно понятие… Наскоро бях поканен от моя позната на нейната премиера и, както си му е редът, поощрих я накрая с няколко окуражителни приказки пред всички. След мен обаче сама си даде думата някаква вдъхновена възрастна поетеса и ни засипа с дъжд от банални рими. После дойде при мен и най-безцеремонно ми заяви: „Г-не, Вие ме впечатлихте, затова бих желала да ви продам моята стихосбирка. Струва десет лева, нали ще си я купите?” Изгледах напористата авторка изумен и вдигнах рамене: „А защо трябва да си я купя?” „Ами, защото събирам пари за следващата си стихосбирка, за да ощастливя читателите със сегашните си рими. Вие сте духовен човек, ще ме разберете!” - натърти тя. А аз поех дълбоко въздух и й отговорих откровено: „Не, няма да си я купя, г-жо, нека и аз свърша по този начин нещо полезно за българската литература…” Когато обаче излязох от залата, видях няколко души от публиката да държат в ръцете си кичозно оформената книжка на въпросната „поетеса” - не са събрали куража да й откажат. И така дават възможност на шаблонното бездарие да се самовъзпроизвежда…

- Ти си сред малкото автори с ярко гражданско звучене. Защо трошиш дарбата си в ръбовете на уродливи социални явления? Чува ли те някой?

- За жалост болно общество няма как да лансира „здрава” поезия!… Като къртици копаят тунели в съвременната литературна нива и немалко от така наречените постмодернисти. Впрочем, къртици не е най-точното сравнение, защото някои от тях са чести гости на влиятелни медии и с изявите си объркват представите на широката публика за добро и лошо писане. Евентуалният читател трудно би могъл да открие своите тежнения в „творбите” на подобни преекспонирани поети и обръща гръб не само на тях, а и на всички. Което вече е опасно, защото у нас най-доброто в никакъв случай не е медийно най-лансираното. Само четящите тези редове да не си помислят, че имам нещо против модернизма? Опазил ме Бог - притежавам толерантни рецептори и мога да оценя всякакъв вид писане. За мен няма значение дали си авангардист, модернист или привърженик на класиката, важното е да си наистина автентичен талант. Лошото е, че напоследък сме в менгемето на псевдокласическия трафарет и псевдоавангардната претенция и ми е трудно да определя коя от двете злини е по-голяма… Днешната конюнктура изпитва ужас от истински одарените, които умеят да съчетаят традиционното и модерното в творбите си, държейки неравния пулс на своя изстрадал народ. Впрочем, коя ли конюнктура им е отдала навреме заслужената от тях почит?!

- Доволен ли си от себе си и от написаното досега? Имаш ли нещо неизречено, скрито, провокиращо те да си траеш?

- За мен писането на стихове никога не е било самоцелен акт. Водил съм какви ли не битки в досегашния си живот - все в името на някакви благородни каузи. Побеждавал съм, губил съм и в общи линии успях да се съхраня. Мога да се похваля с истински приятели, заслужих си и враговете, за жалост - не от най-достойните! Слаб човек трудно би се справил с изпитанията, през които съм минал. И да не пиша гражданска поезия би означавало да се правя на някой друг Атанас Капралов. Стиховете ми са продължение на това, което съм, а моят характер е далеч от този на приспособленеца. Завиждам на онези автори, които са асоциални и разбират поезията като редене на красиви словосъчетания. Те не минават през тяхното сърце и раждането им не е болезнено. А аз изстрадвам всяка дума и не е ли истинската, я зачертавам, колкото и ефектно да звучи! В доброто стихотворение няма място за компромиси, объркай една единствена думичка и то отива в небитието. „Жетварка пее нейде в полето…” - махаме „нейде” и от гениална, творбата на Ботев автоматично слиза на по-ниско равнище на въздействие. Никога няма да се уморя да пиша социална и гражданска поезия, въпреки че тя винаги е създавала проблеми на своите автори. Преди 10 ноември 1989 г. подобна поезия трудно си пробиваше път у нас, а не един и двама знакови поети заради антиконформистки творби плащаха съответната цена за дързостта си. Самият аз съм бил забраняван в един период, но това не ме пречупи, а по-скоро ме направи още по-уверен в правотата ми. Винаги съм изричал неудобната истина, а не удобната полулъжа! След т. н. „демократични промени”, когато уж дойде лелеяната свобода, космополитите утвърдиха на мода в България някакво хаотично, отвлечено и самоцелно дращене и за истинската поезия официално пак настъпиха черни дни. А тя е харесваната и търсената от хората, тя носи кода на своето време. На многобройните рецитали, в които съм участвал, тази поезия винаги е помитала фалшивите си заместители и е доказвала своето естествено право на живот. За жалост всичко у нас е обърнато с главата надолу и неестественото стана естествено. Наскоро бях на писателски форум в Македония и направих следната ужасяваща констатация. Там се дават много пари, за да се гради „славната” история на тази новосъздадена братска държава. А в моята родината се финансират проекти, които подкопават вярата ни в изконни български ценности и в национални светини. Не сме единствената държава в Европа, управлявана дистанционно отвън, но продажността на голяма част от политическия ни елит в последния четвърт век премина всякакви допустими граници. Ето защо ми е трудно да загърбя бунтарския си дух, а аз съвсем не съм единственият. Убеден съм в здравия разум на мнозинството мои сънародници - той ни е спасявал от чужди посегателства в далеч по-сложни времена. Знам, че има хора, на които преливам кураж с моите творби и затова не виждам причина да предам и тях, и себе си, и Бог. В края на краищата: да бъдеш истински поет не е въздухарско занимание за начесване на егото, а мисия.

- Ако властимащите ти предложат висок пост в замяна на творческо мълчание, ще приемеш, или ще откажеш? И в двата случая - защо?

- Би било повече от ефектно да заявя: „Не се продавам за нищо на света!” Но героичните пози не са ми по вкуса - ако понякога се бунтувам, то е в името на нещо градивно, в името на някоя светла идея. В досегашния си трудов път съм заемал и ръководни постове в сферата на културата, а това не се постига с демонстрация на скандално поведение. Винаги съм предпочитал да върша реални дела и да бъда практически полезен, свикнал съм да нося отговорност за повече хора. Да стоя отстрани и да мърморя безнаказано никога не е било по вкуса ми. Преди време бях председател на комисията по култура и вероизповедания в ОбС на Димитровград и, колкото и нескромно да звучи, някои културни институции бяха съхранени за бъдещето благодарение на усилията ми. Например, художествената галерия беше пред разпарчетосване и оцеля след гражданския протест на творците, които организирах. Договарял съм всеки един глас при решаването на съдбата й на сесия. Градът едва ли днес щеше да има Клуб на дейците на културата, ако не бях се преборил за него с мои съмишленици. Всяка подобна победа в името на обществения интерес, обаче, е постигана и с цената на дребни компромиси от моя страна. Но тези компромиси не са били свързани с някакви лични облаги за персоната ми, така че нямам проблеми със съвестта си. Писането за мен е нещо съдбовно, но в никакъв случай не пренебрегвам възможността да бъда полезен и като ръководител. Сигурно за някои не е толкова просто да носят тези две дини под една мишница, но поне досега съм доказал, че подобно упражнение мен лично не ме затормозява особено. Е, ако трябва да си купя поста с творческо мълчание, както си формулирал въпроса- не, не бих го направил, аз съм доказано принципен човек. Но не мисля, че съдбата би ме изправила тепърва пред подобна дилема. Моя милост през тоталитаризма не се продаде, та сега ли?! Впрочем, колкото повече подготвени и свестни хора заемат ръководни постове у нас, толкова по-големи са шансовете ни да излезем от тинята. Лошото е, че напоследък стана правило да се овластяват почти навсякъде явни недоразумения и при тази обърната пирамида на ценностите резултатът е налице: тук няма обединяващи национални идеали, а повсеместна материална мизерия и духовна нищета…

- Искаш ли да познават поезията ти по света? Какво ще му кажеш? И с какво би те запомнила литературната история?

- Ако лицемерието беше моя отличителна черта, щях най-вероятно да излъжа,че не бих желал да ме знаят по света. Само че аз не съм лицемер, а като всеки нормален автор търся пътища за популяризация на написаното от мен - в България и извън нея. Светът в последните години се отвори и за истинското слово не би трябвало да съществуват граници. Напоследък общувам с творци от други държави, чета с интерес написаното от тях и виждам въздействието на моите текстове върху тях самите.За жалост, при превод поезията губи голям процент от чара си, особено ако е ритмична и метафорична. А и не всеки лирик е лесен за превеждане. Например моята приятелка от Москва Олга Малцева-Арзиани ми е казвала следното: „Има автори на свободен стих, на които за броени минути превеждам по три стихотворения. А когато превеждам твоя творба, понякога и седмица не ми стига, за да съм доволна от превода…” Българската държава днес не подкрепя със субсидии първокласната литература, а най-често средни произведения, изтласкани от конюнктурата на гребена на вълната. Те обикновено се лансират в чужбина, а там рядко някой си прави труда да ги чете. Светът се нуждае от силни и честни послания, които да го зареждат с добра енергия, да връщат вярата му в градивния разум, да събуждат неговите съпротивителни сили срещу гибелните разпадни процеси, а не от ултрамодерните сега досадни главоблъсканици, облъчващи ни с неверие, резигнация и всемирна пустота… Ако саморазрушителните страсти на нашата крехка планета вземат връх, едва ли ще има някакво значение с какво би ме запомнила литературната история. А така ми се иска да провиждам не последната й страница, а нейния близък катарзис и светло продължение!…

- Какво ще пожелаеш на авторите в България? Да избягат от нея и да забравят проблемите? Да забравят честност и откровеност, защото у нас това не се котира? Или да отстояват принципите си, без някога да чуят „браво”…

- Нека припомня какво е казал легендарният всезнайко Настрадин Ходжа: „Тайната на доброто здраве е следната - дръж краката си топли, стомаха си не претоварвай, главата да ти е на сянка и много надълбоко недей да му мислиш!” От което излиза, че истинското писане съвсем не е най-здравословното занимание, защото никога добрите автори не са били плитки драскачи, а дълбоки мислители.Не е моя работа да раздавам съвети на колегите си, всеки е в правото си да направи своя избор. Който е решил да се словообрича, нека първо се запознае в детайли с трудното житие-битие на нашите класици и сам да прецени дали има хал да извърви подобен рисков път. Тук не става дума за шепата галеници на съдбата, дето днес трупат благинки от нищописането си и сервилно обслужват конюнктурата: такива гениални лапачи са осъмвали по трапезите на всяко време и после от тях - ни вест, ни кост! Много трудно някой е способен да ме убеди, че от тарикат или подлец може да се пръкне достоен за уважение поет, защото истинските поети са пратеници на Бога. Ако подобно несъвместимо съчетание един ден все пак стане факт, ще се наложи да констатираме не нещо маловажно, а краят на Словото. И пред нашата цивилизация ще зейне пропаст, която много трудно ще бъде прескочена…

- Пожелай, поете, нещо и на себе си, освен скъпо струващото в родината здраве. Безкраен нравствен и творчески стоицизъм, може би? Или, както казва Пеньо Пенев - „ватенка топла за зимния ден?” Или?..

- Каквото и да си пожелавам на сегашния етап от живота си, ще продължа да бъда този, който съм. Ако принципите, за които съм се борил и писал, един ден напълно се обезценят, значи всичко е било напусто. Не мога да повярвам в подобен абсурд, а и Създателят едва ли би допуснал такава гавра с произведението си - човечеството, изправено сега пред крайно опасно обезумяване… Констатирам с надежда, че аз самият все още не съм загубил нормалния си разсъдък и чувствителност, затова ще продължа с достойнство напред по пътя си. Пък където ме отведе - надявам се не при абсолютното нищо, а при всеобщото просветление!…