Йордан Нанчев

Вече повече от десетилетие поетът и преводачът от унгарски език Генчо Христозов живее и работи извън България. Би могло да се каже, че за литературното опознаване на нашата и на унгарската култура, за укрепването на духовните връзки помежду им чрез художественото слово на двата езика, той е направил повече от всеки друг през последните години. Съвсем наскоро у нас се получи поредното негово двуезично издание – изискано оформен сборник с произведения на унгарския поет Йожеф Ратко (1936-1989).
Книгата е озаглавена „Безкраен сезон”(1) и съдържа избрани фрагменти, стихотворения, поеми и писма, както и отзиви за творчеството на Ратко и посвещения от негови съвременници и приятели. Илюстрациите – графични рисунки и портрети, между които на Атила Йожеф, Ференц Шанта, Бела Барток – са дело на художника Тибор Сабо Берегсаси – добър приятел и искрен почитател на Ратко.
„Безкраен сезон” е първо по рода си издание в самата Унгария и първа среща на българската публика с творчеството на поета Йожеф Ратко, ако изключим отделните преводи на негови стихотворения преди години в списанията „Септември” и „Пламък” и в алманасите „Юг” и „Кръгозор” (Хасково), „Хоризонт” (Стара Загора), „Простори” (Варна)…
Представителният том ни запознава с един уникален талант, който превръща в поезия най-тъжните и безнадеждни страници от своето мъчително детство, неблагодарния труд и лишенията, които понасят бедните селяни, сред които е живял и ще продължи да живее до края на дните си, трагичната саможертва на предците в борбата им за социална справедливост, ориста на родината, възпята от мъртвите поети, сред които са неговите любими учители…
Удивителни по своята непосредствена изказност и завладяваща емоционалност са въвеждащите размисли на поета Ратко, озаглавени „Автобиография” и „Моето отечество: Унгария”. Едва докоснал се до тях читателят вече разбира, че това са мисли и преживявания на творец с изключителна духовна нагласа, на роден поет, чиито лирически състояния се пораждат дори тогава, когато с дълбоко стаена горчивина разказва за обреченото си на мизерия, болести и пиянство многолюдно семейство, за понесената грубост в чуждите къщи, в които е чиракувал, а след това и за „опасната” среда на питомците от домовете за деца, лишени от родителски грижи. През онези ранни години на постоянен недоимък, в които болната му майка лишава себе си от последния залък заради децата, а бащата, подвластен на алкохола, често изяжда и тяхната храна, шепичката слънчогледови семки, изровени изпод замръзналата кал, за което поетът със скръбно умиление ще сподели в един от своите споменни фрагменти, се превръща в истинско щастие.
И все пак може би именно в онези мъчителни дни или далече от родната стряха, поетът по-лесно ще открие и изяви себе си, още по-ясно ще осъзнае всеобщността, суровата неотменимост на страданието и бедността. „Защото бедност има още/ и тука е останала най-много тя.” („Полски селца”).
Няма как, след като е провидял и изстрадал всичко това, осененият с талант да не се превърне в негов певец и изразител, в „глас и съвест” на безименните свои съвременници – „одрипавелите, беззвездни хора”.
„За тях аз всичко съм готов да сторя – /певец и всякакъв слуга – до гроб!” – обречено ще изрече той на финала на споменатото стихотворение. Защото и самият поет е закърмен с тяхното страдание. Йожеф Ратко сякаш до такава степен е обзет от тази тъмна и нелицеприятна страна на живота около себе си, както и от своята нявгашна безпомощност, че това чуждо и свое нещастие се превръща в нещо като лайтмотив на неговото творчество.
Кръстосал надлъж и нашир родината си, той не може да избяга от него, но не престава да търси някакъв изход или спасение. И да го открива в природата, в примерите от историята, дори и в небитието, в невъзможната подкрепа на мъртвите, в дръзкото си общуване със смъртта и отвъдното. Неслучайно две от представителните му творби, включени в сборника са озаглавени „Моите незаконни мъртъвци” и „Моите мъртви мъртъвци”. А темата за смъртта и за преминаването отвъд нея е един от постоянните извори на вдъхновението му.
Освен споменатите две поеми тя е в основата на стихотворения като „Без тях”, „Едносмъртен”, „Над земята ме държат”, „Скитайки”, „Ласло Наги” и още толкова други. На мъртвото новородено братче и на покойната му майка са посветени по едно двустишие, в които обичта и скръбта са пресътворени по неподражаем начин. Струва ми се, че в тях лирическият строй на поета и преводача са достигнали своя най-ярък художествен синхрон и затова си струва поне едното от тях да бъде цитирано изцяло – „Мама”:

„Мама вече е в земята,
гледам върху нея да не стъпя.
Във каква ли живинка тя,
вече преродила се е скъпа?

Лекото й, тъничкото тяло,
що е станало – не знам –
буболече, хлебно зрънце бяло?
Гледам върху тебе да не стъпя, мамо!”

В сборника има и друго стихотворение със същото заглавие, не по-малко завладяващо. Самият поет нарича себе си „родственик” на мъртвите и сякаш от това свое родство с тях той черпи воля и упоритост да живее, да твори и отстоява несломимата си вяра в поезията, в словото, което надживява и увенчава и тежкия труд, и бедността, и неразбирането („Песента ще остане”).
Дори когато е „над всекидневните грижи прегърбен” и му е трудно да вдигне глава, поетът пак ще намери сили „без срам”, като в едноименното си стихотворение, да говори и да защитава истината:

„Знам, че поет съм и знам,
че надеждата ми е призвание,
мога и вярвам твърдо и всеотдайно
в нашето бъдеще диамантено”…

Само че за това бъдеще само поезията не стига. Пък и какво е тя без човещината, без свободата и доброто, без усилието на плодоносния труд, без надеждата, приятелството и любовта. Ето това са все духовните опори в живота на Йожеф Ратко, пред които той „благоговее”. От тях са вдъхновени и стиховете му, които не са нито много на брой, нито пустословни. Всичко казано от него е сякаш точно на мястото си, защото е дълбоко съпреживяно и изстрадано. Нищо повече не може да се добави – като към истината. Само че колцина са тези, които могат да я видят и чуят. Вместо да се поучат и потрудят за победата на тази истина и в живота, мнозина от съвременниците самонадеяно се опитват да „съдят” поета за неговото поведение, за това, че пишел малко.
Всъщност мисията на този своеобразен унгарски поет – „лилипут и великан”, какъвто е финалът на изящната му и мъдра „Песен за Гъливер”, и неповторимата същност на неговото творчество много трудно биха могли да бъдат разбрани от всекиго. Особено от човек, който не го е познавал и не е общувал отблизо с него. И затова едва ли е случайно, че в лицето на Генчо Христозов Йожеф Ратко не само е имал щастието още приживе да открие своя български преводач, но и да се срещне с един наистина сърдечен приятел. Това ясно личи както от писмата, които двамата са си разменяли, така и от изповедния послепис, който по превъзходен начин допълва образа на поета и надявам се да помогне на българския читател още по-ясно да вникне в словото му, по-добре да си обясни онова, което би му прозвучало недотам близко или разбираемо.
Защото стиховете на Йожеф Ратко от „Безкраен сезон” наистина са белязали ярко новата унгарска литература за много повече от онези три десетилетия, през които ги е писал. А вярвам, че в приятелски родствения превод на българския му събрат Генчо Христозов те ще намерят и своето достойно място в пъстроцветния словесен букет на все по-обедняващата от подобни характерни примери съвременна наша поезия и духовност.

(1) РАТКО, Йожеф. Безкраен сезон. Избрани творби. Съст. и прев. от унгарски Генчо Христозов. Галерия Холоши („Стихотворения и картини” №3), Будапеща. 2008 Обратно в текста