Елена Грозданова

Всеки българин изпада в умиление, щом види прелестите на Родопите. Най-голямото богатство на Родопа планина обаче си остават родопчаните, съхранили в душите си божествените ценности, хуманния си бит и култура. Никой завоевател не е успял да покори душата и човечността на хората, живеещи в Родопите. Никой не е успял да промени скромността, трудолюбието, отзивчивостта и човеколюбието в характера на родопчанина. Духът на Родопа планина е преживял какви ли не мастити властелини, но е съхранил богатството си, най-ценното, душата на Родопите… Родопчаните.
Родопчанинът си личи отдалеч. Той ще те посрещне, ще те нагости, ще ти каже блага дума, ще ти помогне при нужда. Просто така - заради доброто си сърце. Загърбените от забързаното ни и объркано общество ценности като трудолюбие, състрадание, вяра, чест и достойнство се четат в образа на родопчанина, който с труда си е съграждал живота на семейството си.
Това откриваме и в творбите на Иван Д. Христов - дълбока човечност и нравственост, които са въплъщение на авторовата личност. И ако сега Иван Христов е гражданин на Пловдив, в творбите му говори добралъшкия син, закърмен със силата и чистотата на планината. Тези творби идват да ни покажат, че спасението е в хората, в човечността и разума.
„Родопски апостоли” (1993) е озаглавил дебютната си книга Иван Христов. Още там писателят показва, че е привличан от познанието за човека, от сложните взаимовръзки между духовното и материалното, от всекидневните радости и болки, но и от високите идеали и ценности. С дебютната си книга авторът заявява своето присъствие в българската литература.
Шест години по-късно Иван Христов прибавя нова книга към творческите си постижения - „Литературни пристрастия ” (критика, ИК „Светулка-44″, София, 1999). През 2003 г. излиза новият му сборник с разкази „Кръстен знак” (ИК „Светулка-44″, София), а след седем години пауза се появява и критическият му труд „Територии на духа” (ИПК „Екобелан”, Асеновград, 2010). Според Петър Анастасов още с „Кръстен знак” авторът „намира себе си”.
„Изпитание” (ИПК „Екобелан”, Асеновград, 2012) е огледало на душата на родопското село. Сборникът с разкази разкрива концепцията на автора за структуриране на едно книжно тяло, събрало и подредило в себе си истории, които изграждат един цялостен художествен организъм, дишащ и внушаващ чрез една мрежа от гласове своето кредо. Пестеливо и без гръмки обобщения, с усет към детайла, съчетан с елегантна простота, е изведен художественият замисъл на книгата - да разкрие националната характерология и нравственост, да съхрани родовата памет. Намерението на автора в „Изпитание” е да пресъздаде историческите събития като внуши достоверност; в същия момент в крак с времето си Иван Христов чрез стилизация се стреми към митологизация на изображението. Наставничеството на Николай Хайтов, който приживе се изказва ласкаво в поддържаната кореспонденция между двамата земляци, несъмнено оказва благотворно влияние и стимулира Иван Христов да продължава да работи неуморно на литературното поле.
Едно от достойнствата на тази книга е умелото съчетаване на документално-автентичното с фикцията. Повествованието е затворено в определен регион - Родопите, а в сюжета са вплетени народни обичаи, исторически легенди и суеверия, които приближават наратива до митологичната проза. Фолклорните вставки, предимно от народни песни правят книгата близка до нашето възприятие на света.
Трябва да отбележим обаче, че тези характеристики, отнесени към “Изпитание”, приближават книгата на Христов до наратива от 60-те години - и по специално до сборниците „Диви разкази” на Николай Хайтов, „Родихме се змейове” на Йордан Вълчев, „Приказки за мен и за вас” на Георги Марковски и други. Иван Христов бяга от така често срещаните в художествения контекст на нашето време нарцистични монолози на автори, които се вливат в своя герой-повествовател. В „Изпитание” Иван Христов е сякаш извън времето. Съсредоточен е в събития, които въпреки своята отдалеченост от съвремието, със своите поуки успяват да внушат у читателя вяра в човека. Още един урок, който учителят преподава, този път чрез творбите си.
Бихме могли да разглеждаме книгата на Иван Христов „Изпитание” в контекста на регионалния литературен процес, но това би било несправедливо спрямо най-характерната й черта, а именно-вписването й в модела на митологичната проза. Повествованието е в духовно-приключенски дух, с лек привкус на носталгия към възрожденската епоха, когато ценностите са били значими и истински, а личностите - непримирими и отстояващи себе си.
Петър Анастасов определя книгата като отражение на „меката родопска доброта на нейния автор”. „Зад традиционния на пръв поглед подход към разработването на познати теми и сюжети се крие неповторимия код на един самобитен автор, който се придържа към историческата правда, националната характерология и високата човешка нравственост” (Анастасов, 2012). Като друго достойнство на книгата Анастасов вижда това, че „авторът не се бои от дидактиката, която е заложена в същината на отделните истории, защото това е дидактика, произхождаща от перипетиите на националната съдба, от извора на народната мъдрост” (Анастасов, 2012).
Борислав Василев обръща внимание на авторовата личност и на мисията на твореца - „да дава опора и надежда в историята, настоящето и бъдещето на българите, да защитава националната ни ценност” (Василев, 2012).
В книгата си „Зърна от истината”, посветена на българските писатели, които в творчеството си разработват сюжети, свързани с българите мохамедани, Васил Колевски отделя заслужено място на Иван Христов и „Изпитание”. Своето място намира Иван Христов и в книгата „Литературният Пловдив от XIX век до наши дни”, която авторът Владимир Янев „определя като своеобразен енциклопедичен пътеводител по „пътищата на духовното”.
Критическата рецепция на „Изпитание” определя сборника с разкази като книга, която притежава свой собствен морал и човещина. Дванадесет разказа структурират тялото на книгата. Три от тях откриваме в дебютната творба на Иван Христов „Родопски апостоли” - „Живот”, „Манол Макрелата”, „Милуш”.
В „Изпитание” виждаме и още „Вълчанова люлка”, „Кръстен знак”, „Църквата”, „Паролата”, „Орлово проклятие”. Останалите четири разказа - „Изгнаник”, „Съдба”, „Изпитание” и „Бежанец” затварят композиционната рамка на книгата и разкриват авторовото намерение да остане верен на себе си, превръщайки чутото и видяното в художествени частици, в които се оглеждат човешките ценности.
Текстовете насочват към съдържанието на книгата. Заглавието на сборника е автоцитатно - дублира заглавието на разказа „Изпитание”. Изборът на заглавието е аргументирано като лайтмотив на цялата книга - способността да се различава добро и зло не винаги е лесна задача и може да се превърне в тежко изпитание. Трезвата морална и естетическа оценка на действителността, правилният избор, са умение, което се придобива с цената на това да превъзмогнеш себе си и да отвориш света си за другите. За езика на книгата е характерно използването на оригинални и необичайни метафори и сравнения. Успешно се съчетават ритмиката на речевата и писмената модалност на наратива, на остарели и диалектни думи и изрази. Различните типове изказ в разказите целят реалното отразяване на характерното за регионалната литература сладкодумие и в същото време търсят излъчването на историко-реалистично внушение.
Не само легендите, но и Родопският край винаги ще има с какво да впечатлява и да вдъхновява онези, които имат таланта да изливат благоговението си в думи. Образът на Родопите играе ролята на самостоятелен герой в разказите от „Изпитание”. Пред очите на читателя израстват „планинските грамади” и „високите планински върхове”, разнася се аромата на „боровите клони” и „росната трева”. В планината откриваме пастирите, изпитващи истинска любов към легендарната Родопа, към песента на чановете, която „залива като вълна нивите и ливадите” („Милуш”). Планината е родното място, където те чакат любимите хора: „Беше късна есен. Наоколо гората - прошарена. От буките се ронеха есенни листа като сълзи и падаха на посърналата край пътя трева. Стигна билото на планината, коленичи на високия превал и целуна земята. Стоил не можеше да се нагледа на познатите, скъпи места”. („Изгнаник”)
Планината е сакрално място, тя е символ на мощния дъб, приютил орловото гнездо, на Вълчановата люлка, където една майка се разделя завинаги със сина си, на поповата чешма, която напомня, че „животът тече като вода и връщане назад няма”. („Съдба”)
Опозицията свое-чуждо е важен елемент в системата от образи чрез която една нация се изгражда като такава. Самите образи на националната идентичност са втъкани в една по-сложна система от сюжети, в корените на която стоят общи архетипи, изграждащи националната митология. В сборника тази опозиция е представена с оценъчна безапелационност, но се разкрива и вътрешното усложняване на аксиологическото изговаряне на другия. „Художествените превъплъщения са изведени от родопския епос, не за да заклеймят ожесточението на властелина, а за да възкресят величието на жертвата” (Анастасов, 2012).
В разказа „Манол Макрелата” на принципа на контраста са изградени образите на Манол и Салих ага. На дребния и нервен ага е противопоставен снажният и спокоен българин: „Салих ага се показа на прозореца и загледа с наслаждение застиналия пред страшно зейналата урва Манол. Той отместваше от време на време кавала и пееше. Пролетният вятър ровеше косите му, люлееше сянката му и разнасяше песента”. В тази битка между свое и чуждо побеждава родното, българското, побеждават духовните добродетели, които укротяват жестокостта на поробителя. Напрежението в отношенията на покорители и покорени се усилва в още по-голяма степен от насилието, а това води до създаването на нови митове. Пример за това как кървавият живот под ятагана на поробителя се превръща в легенда откриваме в разказите „Вълчанова люлка” и „Кръстен знак”. Чутите от автора човешки изповеди или почерпени от фолклора мотиви са превърнати в белетристични късове памет.
Твърдението, че българското се съхранява през вековете на чуждото владичество благодарение на вярата, е прието като абсолютна истина. В българския фолклор различните народи са обрисувани със специфичните си характеристики, така както ги е видял народният певец и разказвач. Но дори и тук разделителната линия минава основно по религиозната принадлежност. Православието е „българската вяра”, ислямът е „турската вяра”. По тази причина българското е свързано не с българския език, а с православието. В този смисъл приемането на исляма за тогавашния българин означавало и промяна в етничността. Това е причината поп Стою от разказа „Съдба” да не се пречупи пред настояването на Рустем бей да коленичи и да му целуне ръка. Поп Стою е символ на православието, но в него са въплътени и характерните за българина черти - той е „здрав и широкоплещест”, „с едра снага” и щръкнали вежди, които „се чернеят като лястовичи криле”. Мотивът за вярата е заложен и в разказа „Църквата”, където аз-повествованието цели по-голяма достоверност и дори документалност на историята. Това чувство за историчност е умело съчетано с легендарното, с мита, който се пренася устно през поколенията.
Психологическите проблеми и нравствени конфликти са поднесени в регистъра на идеите за милостта и примирението, за способността да прощаваш, за справедливото наказание. Мотивът за нравственото възмездие е разработен в „Орлово проклятие”. Разказът предизвиква размисъл за дълбоките връзки между човека и природата и за това как всяко нарушаване на хармонията води след себе си тежки последствия. Писателят не се стреми целенасочено да натрапва поуки, да поучава. С премерено чувство за мярка, с вътрешна разногласовост и разслоеност на езика обобщенията идват логично. Темпорално разказите обхващат един сравнително дълъг период от време - от епохата на турско владичество до близкото минало. Някои от разказите не могат да бъдат точно вместени в определена епоха, но си остават част от тъканта на книгата, вписвайки се тематично и идейно в цялостния замисъл.
Героите от „Изпитание” не са идеализирани, напротив, техният живот е представен така, както са го живели в действителност - суров, несигурен, болезнен. Всяка история разкрива различна съдба и различна човешка реакция. Тежка е съдбата на Стайко от разказа „Бежанец”. Търсещ свободата, той намира само мъка и неволя. Тази история няма щастлив край. Такъв е и истинският живот - той не е приказка, а борба. Разказите „Живот” и „Паролата” ни пренасят в по-близкото минало - в годините на края на Втората световна война. Повествованието обаче няма за цел да възпроизведе историческите събития, а надниква в душите на героите, за да открие техните морални ценности.
Фигурата на разказвача в „Изпитание” претърпява трансформации в отделните разкази. Статутът на героя-разказвач е амбивалентен - функционира и като разказвач (в „Изгнаник”, „Манол Макрелата”, „Съдба”, „Кръстен знак”, „Изпитание”, „Милуш”, „Бежанец”), и като пълноценен персонаж от собствения си разказ (във „Вълчанова люлка”, „Църквата”, „Живот”, „Паролата”). Фигурата на разказвача се разполага по целия спектър между гласа на героя-разказвач и авторовия мета-глас. Аз-повествованието търси внушението за реалистичност, за свидетелски дискурс.
В „Изпитание” Иван Христов изгражда един свят пълен с жилави българи, чиито морал и етика стоят над дребните домогвания за власт и печалбарство. Това е един колективен образ на онези хора от българския народ, които въпреки всичката мъка и страдание са се съхранили чисти и неопорочени. Потомците на тези герои са някъде там - в Родопите. Те ни гледат с очите на местния зевзек, говорят ни с благите думи на трудовия човек, посрещат ни с гостоприемството на родопския стопанин, благославят ни с кръстния знак на попа в селската църква. Пред читателите стои трудната задача да преминат изпитанието и сравнявайки мирогледа си с този на родопчанина, да почерпят от неговата мъдрост и човечност.

Литература:

Анастасов, П. (2004). Защо харесвам тази книга. „Родопи” (кн. 1), 101-103.
Анастасов, П. (8 ноември 2012 г.). Със свой художествен свят и нравствено кредо. „Словото днес” (бр. 18), 12.
Василев Б. (2012). Защита на националните ни ценности. „Учителско дело” (бр. 29)
Янев, Вл. (2008). Литературният Пловдив, П-в, 2008, 271.
Чернаев, П. (2011). Грижлив орач в литературната нива. „Новият пулс” (бр. 10).
Георгиева, Ц. (1999). Българска митологична проза. София.
Гинев, Р. (1994). Традицията живее. „Родопи” (кн. 4-5), 37.
Колевски, В. (2015). Зърна от истината, София 2015, 100-101.