УБИЙСТВОТО ВЪВ ВИЛА „БОР”

Марко Марков

електронна книга         

роман

                                             Всички герои в тази книга са измислени.
                                             Ако все пак разпознаете някого в тях, моля
                                             да се обадите в най-близкото поделение
                                             на МВР. 
                                                                                         Авторът

 Понеделник, 03.00 ч. 

Зад прозореца похлипва дъжд и в мене нахлува свежест. Има нещо странно в тази небесна интервенция спрямо все още беззащитното ми тяло. Усещането превзема най-напред слуха, сетне разтваря по-широко ноздрите, повдига по-високо гърдите и по кожата запълзява упоритото войнство на тръпките: сякаш съм локва, в която с тихо бълбукане валят остри и светли капки. Но не привидната непоследователност на фазите в посегателството е необичайното тук, а това, че прозорецът е затворен и завесите му са плътно долепени една до друга. Факт, който ме изпълва със себеуважение и в същото време ме хвърля в твърде познати подозрения. От което разбирам, че съм вече буден.

По-нататък всичко протича по отдавна и до болка известен сценарий. Напълно съзнателно използвам навика си да се повъргалям в постелята, за да възстановя сънуваното от мен  час или минута преди посещението на дъжда. Усилието ми обаче не дава резултат, въпреки, че се вкопчвам в няколкото останки от съня с усърдието на археолог, решил да върне на човечеството пролежало в земята векове изящно произведение на изкуството - а притежава само две-три отломки от него. Затова се надигам от леглото, шаря с нозе по пода, за да открия чехлите си, а очите ми бавно привикват с тъмнината. Ето, вече съзирам предметите, които ме заобикалят - те са разхвърляни из маломерната ми гарсониера така, че и най-непридирчивият й посетител би се стъписал още на входната врата и би останал там доста дълго: точно толкова, колкото ще му е необходимо да вземе съдбоносното решение дали да наруши с присъствието си откриващия се пред погледа му хаос. Въздъхвам дълбоко, сетне се усмихвам - две взаимно изключващи се реакции, като се има предвид, че първата не е предизвикана от чувство за облекчение.

- Станоев, Станоев! Женска ръка е нужна тук, братле! Топла и грижовна ръка, да подреди и теб, и панелния ти неуют - чувам се да изричам глухо и гузно в себе си. И пак въздъхвам, но този път въздишката ми е диаметрално противоположна като изказ на предходницата си, тя е преизпълнена с великолепието на иронията. При това не е съпроводена с разтягане на устните - в нея се съдържа и усмивката.

Докато вървя към банята с походка на юнга, попаднал за пръв път на палуба и в мен се блъскат поизтърканите ми, старомодни мебели, аз си мисля, че в последно време ние обезценихме усмивката. От ранна утрин до късна вечер я демонстрираме за щяло и нещяло, като я даряваме с болярска щедрост всекиму, независимо дали я заслужава или не. И тя, вместо знак за приятелство и обич, се превръща в бариера, стена, в начин за защита. В такъв случай съвсем закономерно възниква въпросът от какво се защитаваме ние? От самите себе си, разбира се. И от нея - някога чиста, ясна, топла, ослепителна, присъща само на човека.

Тук правя първото си откритие за деня: нито едно животно в този божи свят не се усмихва. Може би защото някакъв яко вграден в него инстинкт му подсказва, че и усмивката е начин за уеднаквяване. А то страшно държи да е единствено и неповторимо. Но защо тогава някои от животните плачат? Отговорът е прост: защото сълзата, както и мъката, от която е избликнала, е винаги различна.

За разлика от стаята, банята ми е почти гола, което пък, въпреки нищожния й терен, я прави просторна. Усещането иде най-вече от огромното правоъгълно огледало, заело по-голямата част от отсрещната стена.То тутакси се вторачва в мен:, действието е смесица от любопитство и нахалство. Какво вижда ли? Мъж на около петдесет, по потник и слип, със смешно тънки крака, с увиснал корем и попревити плещи. Изобщо, в този твърде грубо и пестеливо нахвърлян портрет се съзира нещо торбесто - само съвсем лишеният от въображение не би забелязал в него приликата с кенгуру. Това дотук все още е търпимо, щом отлага в мен последователно леко разочарование, лека досада, лек укор, но не и убедително  оправдание: благоприятната присъда подписвам с леко, познато на всеки движение на ръката. Ужас и паника нахълтват стремително в мен, моментално се справят с настанилото се принудително там крехко спокойствие и започват да унищожават настървено остатъците от душевното ми равновесие: безпристрастното сребърно чудовище е открило главата ми. Картината, без намек за преувеличение, е отчайващо безрадостна. Така може би ще изглежда късче планинска местност след края на наближаващата екологична катастрофа: яйцевиден, гол, бляскаво, наистина съвършено полиран връх, към който се катери рядка, немощна тревица, преминаваща в келяв храсталак. Над върха, сякаш за да засили апокалиптичния характер на пейзажа, безмилостно свети слънцето на силната, стоватова крушка. Е, под него гледат учудено изцъклени две езера, но те са затлачени с грижи и тревоги - и е прекалено смело да се предположи, че някога ще се напълнят с вода…

Следва кратко, ала спасително бягство от поразилата ме действителност. С помощта на самобръсначката възвръщам частица, макар и нищожна, от поруганото си мъжко самочувствие. Намесата на душа в това отношение е далеч по-решителна. Даже забелязвам, че докато водата свирука и сипе нежните си стрели върху тялото ми, бавно, но сигурно възстановявам способността си да мисля. Защо, питам се, човекът се стреми да подчини на волята си всичко, което го заобикаля - и е по-светло и по-достойно от него? Само за да докаже на себе си колко е силен? Едва ли. В този стремеж има нещо отвратително: то е необходимостта да омърсиш, унижиш и унищожиш, за да съществуваш. Ето, водата, най-великото творение, което познавам, какво ли не ни дава тя: чистота, топлина, светлина, ласка - а е нищо повече от прислужница, горката! От опит зная - всяко убийство е самоубийство. И още - човекът е човек дотогава, докато е способен да си задава въпроси. Най-неприемливият отговор е по-добър от несъстоялия се. Няма нищо по-трагично от несъстоялия се човек. А такива по пътя си срещам доста често.

В пренаселената от мен и от хаоса, за който вече стана дума стая, навличам панталоните си и пъхам в тях краищата на сравнително чиста риза. Сетне фотьойлът простенва под стоварените върху му, е, малко под стоте килограма. Разпечатвам нов пакет „Родопи”, вадя цигара, дубльорът на клечката кибрит издава звук, който напомня цъкане с език - и аз вдишвам сладостно първата си порция канцерогенно вещество. Вече не мисля за нищо - обзет съм изцяло от предчувствието, което ме събуди. Което никога, нито веднъж не ме е лъгало. Което винаги е доказвало, че аз съм аз - Станоев, който открива, но не наказва. Наказанието е в самия извършител на престъплението, докато той не бъде разкрит. Докато той повтаря в себе си, че е поправил нещо непоправимо по единствено възможния начин. И е прав. Аз не твърдя нищо. И също съм прав. Но съм на особено мнение. Което, в края на краищата, никой не зачита. Най-малко - съдът…

Свитият пред мен на кравай като домашно коте черничък „Сименс” ще мълчи, знам, до третата изпушена цигара. Стар, стар е той, но на гърба си, току под вилката, има златен герб. Вярвам в гербовете, ако и да са анахронизъм. Всяка вещ, като всеки човек, трябва да издава своята самоличност. Да обвинява - ако не струва, да печели уважение - ако не се нуждае от допълнителни гаранции. Анонимността във всяка своя форма издава безпомощност.

Кутията на „Сименса” е лепена: преди години падна лошо и се счупи. Повиках техник от пощите. Младото момче я повъртя в ръцете си, огледа я оттук - оттам, после огледа и мен - и каза:

- Виж кво, приятел! Такива кутии вече няма. Отдавна ги е хванала липсата. А машинката вътре е бомба - на тебе това ти трябва, това те интересува. Послушай ме: не давай апарата в нашата работилница - ще го опоскат тъй, че няма да му чуеш гласа. А сега се бръкни по-дълбоко, дай петарка за съвета - и ми кажи браво! Иначе и аз, такова, като те гледам какъв си смотаняк, щях да я цапцаросам. Хайде де, още ли ще чакам - времето е пари?…

Докато лепилото съхнеше, преполовихме бутилка „Плиска”. А то:

- Не те знам какво работиш, но другите вместо луканка дават за мезе я сирене, я кашкавал - янлъш хора! Разликата - никаква, реномето - различно. Това исках да знаеш от мен. Човекът е важен, не длъжността!

Кимам с глава в знак на съгласие, сякаш разговорът се води сега - и в същия миг „Сименсът” ми загатва мелодично, но недискретно, че някой има неотложна нужда от мен. Прекрасно зная кой е този някой, затова диалогът е кратък, а моето участие в него - повече от скромно: повтарям като механизъм най-съгласната частица в българския език.

Което съвсем не значи, че съм съгласен със случилото се в последната, привидно спокойна нощ на март. Защото се касае за убийство. 

Същият ден, 03.45 ч. 

Мокрият мрак на улицата ме посреща негостоприемно, дори враждебно. Но аз нямам време да разисквам отношението му към мен, тъй като дежурната кола вече ме чака. Притичвам до нея под ситната мрежа на дъжда и бързо заемам обичайното си място: мястото на смъртника. Колата потегля, аз се настанявам по-удобно на седалката и усещам как настроението ми изведнъж се подобрява. За това има най-малко две причини.

Първата: преди секунди употребих нехайно един израз, който би заставил всяко нормално същество да настръхне: мястото на смъртника. Именно на това място се поставям аз в началото на всяко следствие - и не го напущам до приключването му. Този метод никога не ме е подвеждал. Е, вярно е, той винаги ми е коствал колосални загуби на емоционална енергия: лесно ли е да се превъплътиш в един угаснал вече човек, за да изживееш отново най-сложния, фатален отрязък от неговия живот? Дори само предположението, че може да съществува утвърдителен отговор на този въпрос, ме изпълва с неуважение към себеподобните.

Втората причина за повишеното ми настроение е Драмов. Лейтенант Драмов е зад волана на колата. А това обещава мълчаливо пътуване към местопроизшествието. За мен мълчанието преди срещата със смъртта е изключително важна съставка на следствието. В този час всеки уважаващ се професионал трябва да изхвърли от себе си всичко свое, да се пречисти, за да застане гол като младенец пред фактите.

Колата вече напуща града и се насочва към планината. Чистачките, две шпаги, които се приближават една към друга, но се отдръпват в мига преди да се докоснат, сякаш се боят от съприкосновението, вършат неуморно своята работа. Пътят е добър, насрещно движение няма, тъй че Драмов може да си позволи и по-висока скорост. Старая се да не мисля за това, което ни предстои, но се улавям, че нарушавам правилата на играта. Поглеждам го крадешком: млад е, силен е, реакциите му са отлични. Разбира се, той веднага забелязва вниманието, с което го удостоявам, и се усмихва. Тук везните на съдбата рязко се наклоняват в негова полза: без колебание решавам да му дам инициативата в това следствие. Той ще го води, а аз ще му преча. Защото всяко дело, даже и най-нищожното, е сблъсък на аргументи и контрааргументи. По-нататък се правя на разсеян, впивам поглед напред и си казвам: полезна е работата на чистачките, но е страшно еднообразна, а еднообразието не крие в себе си нито риска на поражението, нито сладостта на победата.

Междувременно изоставяме главния път и двигателят тутакси усеща стръмнината. Оглеждам се. Местността е мрачна, като че нарочно създадена за криминално престъпление. От лявата ни страна звънти речица, там въздухът е по-светъл: водата, като всяка чистота, излъчва сияние. От дясната без подготовка, но и без колебание започва остър скат, пропит от почти прозрачна, бавно движеща се мъгла. По ската се изкачват, съпроводени от едри борове и тънки ели, двадесетина вили. Само една от тях свети с мътна, потръпваща, полюшваща се светлина. Не се иска кой знае каква проницателност, за да се установи, че ни интересува тъкмо тя.

Същият ден, 04.20 ч.

Две стаи, обширен хол и малък офис - това е вила „Бор”, която принадлежи на редакцията на окръжния седмичник и в която сега шета оперативната група криминалисти. От пръв поглед обаче личи, че шетнята ще е кратка: очевидно бе, че стаите не са обитавани от есента, а офисът можеше да бъде обект на внимание само защото в него още се носеше приятния, тръпчив мирис на кафе.

Реших да изчакам хората от групата, които бяха добре запознати с моите навици -свършиш ли работата си, изчезвай! - и заех единия от двата фотьойла край масичката в хола. Огледах се. И се удивих. Обстановката в него бе нищо повече от показна демонстрация на ярка безвкусица. Това правеше впечатление, като се имаше предвид професионалната принадлежност на притежателите. Тук всичко бе стандартно. Всичко бе плод на великите напъни на още по-великите ни дизайнери да ни приобщят към нещо непостижимо: еднаквото мислене. Впрочем, един от героите на Гогол може да бъде спокоен относно своята неувяхваща жизненост: последователите му у нас са Легион. Което има и не особено приятна страна - те са анонимни, славата им - също.

Единственото нещо, което внасяше дисонанс в тази удивителна хармония, бе младото момиче, кръстосало крак върху крак срещу мен. Позата му бе естествена, облеклото - скромно /скромността подчертава красотата/, почудата, застинала на устните му - пленителна, разпилените му в безреда и на фона на безцветната тъкан коси - достойни за милувка.

Но между нас двамата бе масата, застлана с шарения, тиражирана вероятно от задругата на майсторите на художествените занаяти. А върху нея - две високи кристални чаши, конякът в тях бе тъмно златист, значи качествен - пепелник, пакет „Боро”, неразпечатан, автоматична запалка.

Луксозно! - чувам гласа на истинския баровец. Нормално! - не без известни предателски нотки в гласа си добавям аз. И бих надигнал чашата си, за да я докосна с нейната, ако… Ако срещу мен не седеше труп.

Групата се изнизва мълчешката, като последния от нея ми пожелава „Приятна работа”: черен хумор, но необходим, подобно глътка кафе. Сещам се за кафето - и Драмов го носи подир десетина минути - напълно достатъчни, за да дойда на себе си. Между глътките тъмна, ободрителна течност думи няма. Не зная какво мисли той, но аз усещам как душата ми постепенно се вкаменява. Това ми е особено необходимо сега. Започвам, както винаги, от края - в мен прозвучава казаното от съдебния лекар Теофилов, мой приятел отколе и, надявам се, до старини:

- Смъртта, старо, е настъпила вчера, между седемнадесет и деветнадесет. Настъпила е веднага. Причинена е от удар с твърд предмет в тилната част на главата. За съжаление, той не се намери. От мене - толкова. Засега. Кураж.

- Е? - питам Драмов, след като кафето е допито и в чашите ни стине утайката.

- Шефе! - изрича той, а аз съм сигурен, че, за мой срам, обръщението ми доставя удоволствие: признавам, суетен съм. - Потърпевшата се нарича Марина Милкова Дочева. Двадесет и три годишна, неомъжена, без деца. Стажант-журналистка е в „Зов” от шест или седем месеца. Има временно жителство в нашия град. Адресът й е: улица „Кокиче” № 16… Напоследък дават на улиците такива красиви и романтични имена, че чак не е за вярване: в подобни комисии се привличат само заслужили деятели-пенсионери. Не е ли така?

-Това не е наш проблем - отсичам строго аз. Сетне добавям по-меко: - По-нататък?

- По-нататък - едно мое подозрение - съобщава Драмов, като в гласа му потрепват нотки на обида, чувствителен е.  - Престъплението е дело на дилетант. Защото едва ли щеше да бъде открито толкова бързо, ако вилата е била тъмна, а вратата й - затворена. Тъкмо обратното е направило впечатление на районния милиционер, който, по наше предписание, обхожда вилната зона всяка неделя вечер.

- После? - питам отново, понеже страшно ми трябва нещо извънредно: само извънредното може да ни даде първата нишка, от която ще почне разплитането на кълбото.

- Вестникът, шефе - обявява Драмов: нотките на обида са заменени с нотки на гордост. - Вестникът, който хората от групата са открили край вратата на хола. Новият брой на „Зов” излиза днес, а е бил тук още вчера.

- Нищо особено - опитвам се да омаловажа находката. - Обикновено седмичниците, ако не чакат важна новина, са готови в деня преди излизането си.

- Така е - усмихва се загадъчно той. - Ако не се отчита една малка подробност. Докато вие седяхте край масата и съзерцавахте трупа, не се стърпях и хвърлих поглед върху спортната страница. Вчера се игра местното футболно дерби, аз бях на мача, но исках да науча мнението на редактора за двубоя. Него обаче го нямаше.

- Кого? - въпросът ми не е от най-умните.

- Мнението, разбира се. Информацията е написана толкова общо, че се запитах дали този човек изобщо е бил на стадиона.

- Интересно. Защо млъкна, продължавай - подканям го, вадя наченатия пакет „Родопи” и паля първата си цигара тук.

- Винаги са ме удивлявали хората, които могат да говорят с часове, а да не казват нищо. Случаят е точно такъв. Но това не е всичко. Чуйте, в състава на символичните домакини е допусната груба грешка. Там не е включен резервния играч, след чийто устремен пробив бе отсъдена дузпа, превърната в гол. Единственият, победният гол.

- Може би въпрос на недоглеждане? - усъмнявам се, но усещам, че не съм убедителен.

- Едва ли - усмихва се пак той - и праща по дяволите крехкото ми съмнение. - Защото в информацията този решителен за изхода на двубоя момент не е коментиран, за него не е промълвена нито дума.

- Драмов, Драмов - провлачвам с насмешка аз, а сърцето ми добавя няколко удара към обичайния си ритъм. - Та ти си сбъркал професията си, човече. - Мисля, че си готов за спортен журналист, така добре си се нагълтал със съответната терминология.

- Вие се шегувате, понеже може би не сте чули най-многозначителния факт от тази история. Вчерашният мач започна в 15.30 и завърши в 17.30, съдията го продължи, защото имаше спорове около дузпата… Какво ви каза доктор Теофилов, преди да си тръгне?

Паля нова цигара, оглеждам го така, сякаш го виждам едва сега - и съм категоричен:

- Ставаме! Нямаме повече работа тук!

Същият ден, 06.00 ч.

Колата поема по обратния път. Развиделява, дъждът е престанал, във високото планинско небе напъпват лъчи. По-палаво звънти речицата отдясно, а отляво, по ската, пълзи развеселена трева. Разговорът, който водим, не е любопитен, но е полезен. Поне за мене.

- Имам няколко въпроса към теб, Драмов.

- Питайте, шефе!

- Интересува ме възможно ли е информацията за мача да е написана предварително, като след това към нея да е добавен само резултатът?

- Напълно възможно е. При малко повече опит. Пък и играта на нашите отбори не се е променяла от години.

- А как стоят нещата със съставите? Защо в тях е направен само един пропуск?

- Всеки треньор обиграва един постоянен състав. И не рискува да го променя, особено в дерби мачове.

- Кога стана дузпата, Драмов?

- През второто полувреме, десетина минути преди края. Всички на стадиона смятаха, че резултатът е уговорен.

- Последен въпрос: предаваше ли Радиото мача?

- Естествено. Все пак беше дерби, шефе!

- Благодаря ти. С една забележка: престани най-накрая с това идиотско обръщение, то ме дразни.

Очаквам задоволителен отговор, но не го получавам. Защото колата изскача на главния път, веднага навлиза в следващия, доста остър завой и спира. Това, което виждаме, е наистина достойно за съжаление. Тъмносинята „Лада”, навлязла дълбоко в шанеца, опряла муцуна в самотно дърво и безпомощно килната настрани, е почти нова. Слизаме и я оглеждаме: бронята е смачкана, левият фар - строшен, радиаторът - спукан. Обикаляме я, надничаме в купето и повдигаме рамене: притежателят й не ни е оставил дори нищожен знак за своята самоличност.

Десетина минути по-късно в нас трепка топлинка: говоря от името и на Драмов,тъй като той видимо се оживява. Причината е проста: приятелски помахващата ни струйка дим на едно коминче. Оказва се, че коминчето принадлежи на крайпътно ресторантче с твърде подходящото име „Подкрепа”. Решаваме да го уважим. Вратата му обаче е заключена, а пред старателно спуснатото й перде виси табелка с надпис “Затворено”. Но нещо ми говори упорито за нечие присъствие зад нея, затова и чукането ни е настойчиво. То дава резултат: в ключалката щраква ключ, вратата се открехва и в оскъдния процеп се промушва една насърдена, червендалеста, ужасно безформена физиономия. Физиономията разтваря собствения си процеп и ядовито хвърля срещу ни следните думи:

- Какво сте се разхлопали по това никое време, бе? Не виждате ли табелата? Часовници ли нямате, що ли?

Аз мразя да демонстрирам властта си, но понякога се налага. При вида на служебната ми карта физиономията изведнъж омеква, разтяга се и вади на показ жълтите си, безразборно нахвърляни и очевидно подлагани на жестока ерозия зъби. Между тях тутакси потича сладникаво ръмжене:

- Така кажи бе, шефе! Заповядайте, заповядайте!

Драмов се извръща, зная защо го прави - и хем ме е яд на него, хем ми става по-симпатичен. Минаваме край сгънатото в угоднически поклон едро тяло, което след няколко крачки ни изпреварва и ни води малко вдървено, но все пак със самочувствието на домакин към вътрешността на ресторанта.

Всички маси в залата са празни и без покривки, освен една от тях, пищно отрупана с блюда и напитки, подготвена сякаш нарочно за гости. Над залата струи матова светлина и се носи интимно тиха музика. Домакинът потрива смутено длани и гласът му вече е по-човешки.

- Заповядайте, седнете, настанете се! Каня ви на скромна закуска!

Споглеждаме се, сетне изпълняваме молбата му. Той притичва до шубера, връща се оттам с две празни чаши и пита:

- По пръстче концентрат?

- Кола - отговаряме двамата едновременно, като че сме се разбрали предварително за поръчката.

Посягам към центъра на масата, вдигам преполовена бутилка скъп коняк и укорително клатя глава:

- Не е ли малко рано за това?

- За някои - рано, за други - късно - казва с пъшкане той. -  Аз го правя от години, всеки ден и все в този час. Пуста професия - живот от делници! Ха наздраве!

Вдигаме чаши, в неговата се пени гъсто, рубиненочервено вино. Той примлясква, не замезва и продължава:

- За кеф го правя аз, за кеф и разтуха. Щото откакто се помня, все прислужвам, на мене - никой досега: в ресторант кракът ми не е стъпвал. За душите на хората блъскам, пък и аз душа нося… То и вашата е комай същата. Не зная защо сте дошли, но помнете - аз съм чист. Макар че пара чиста няма.

- По друг въпрос сме тук - отпущам го за миг, ала веднага прибавям йезуитски - Въпреки, че гузен негоден бяга.

- Хора сме, на маса сме, не трябва да се лъжем - кой, открийте ми, не краде днес? - опитва се да откровеничи той. - Само този, който няма в главата пипе. А щом няма, значи е куку: идеалист… Важното е да се краде с мярка - краденото да допълва заплатата така, че да се живее добре. Та и аз така… Думайте сега с какво мога да ви бъда полезен.

- Но - гроб! - това е изречено твърдо и съзаклятнически.

- Обиждаш ме. Хайде де, да не сме деца? - по лицето му е изписана готовност за съучастничество.

В следващия миг решавам да го предам в ръцете на Драмов. И казвам:

- Като е тъй, чуй какво ще те пита колегата. Но не го лъжи, защото той е по-лют от мене.

И изслушвам с удоволствие един разпит, воден по всички правила на изкуството:

- Много ли са постоянните ти клиенти?

- Малко са. На път съм. Хапнат, пийнат и отпрашват. Чат-пат ще се мерне някоя двойка, но колкото да спази адета, преди да зацепи за сред бориките, ясно защо.

- Добре. А сега внимавай: кой от тези, които по твоя преценка могат да минат за постоянни, беше при теб вчера, между пет и дванайсет вечерта?

- И два. По работното ми време ти не се води, то е плаващо.

- Още по-добре. Е?

- Рачо. Ама не вярвай да ви трябва той. Хроничен е, ала е кротък.

 - Друг?

- Спортният от „Зов”. Вестникът има вила горе, над мене. Често се отбива. Тази година обаче това му беше сефтето.

- Бързаше ли?

- Да. Влезе, от моите, бай Круме, рече и - умната.

- Което означава?

- Дай ми, бай Круме, пет пакета „Родопи” с дълъг филтър, щото никъде не се намират, само при теб ги има, а запита ли те някой виждал ли си ме днес, излъжи го… Жена му е много ревнива, другари!

- „Родопите” са в целофан, нали?

- Ти откъде знаеш?… А-а, тая няма да стане. Няма да изгоря човечеца, дето ми ги доставя. Многодетен е, едва свързва двата края, как да не краде.

- Добре, добре. В колко часа беше спортният при тебе?

- Две-три минути след пет и половина. Верен съм, щото Рачо пристига точно в пет и половина. Бетер часовник е.

- Тук някъде трябва да има телефон, бай Круме. Дълго ли говори вчера спортният по него?

- А, две приказки само размени. Сетне каза едно „Чао”, метна се на колата и отдимя нагоре…

Драмов се усмихва, става и тръгва към шубера. Безпогрешно открива нещата, които са му нужни, разлиства указателя, вдига слушалката, набира желания номер - и не след дълго отново е при нас. Но не сяда, от което разбирам, че ме подканя да не се бавим. Раздялата е сърцераздирателна: бай Крум разтваря ръце като за прегръдка и съкрушено изрича:

- Ама защо така насред хубавия лаф, добри хора?

В отговор сипем благодарности и любезности. Но на вратата Драмов нанася най-неочаквано удар, който съвсем не спада към позволените:

- Все пак ти ни излъга - и нека това тежи на съвестта ти.

- Аз? - стъписва се инкасиралият удара, изненадата му е истинска.

- Разбира се - спокойно продължава Драмов. - Ти премълча едно твърде впечатляващо посещение на ресторанта: предупреждавам те, премълчаването също е лъжа.

- Така ли? - дори гласът на безжалостно атакувания се олюлява, не е трудно да се установи, че той вече е в състоянието гроги.

- Така - подготвя Драмов нокаутиращото си кроше - и го нанася: - Защото посетителят е бил мокър до кости, с кал по дрехите и ръцете си, страшно изморен и изплашен до смърт.

Едно, две, три… Дори не е необходимо въображаемият рефер за брои до десет. Бай Крум ни поглежда с мътни очи и изрича плачливо, на пресекулки:

- Но той… той беше жена?!

- Хубава ли беше? - мълви меко Драмов най-странния за мен в този момент въпрос, ала аз оценявам високо кавалерския жест, с който повдига от пода своя рухнал съперник.

- Хубава? - повтаря нещастникът, за да си поеме дъх. - Че тя беше в такова състояние, че… А бе, трябваше да съм последния женкар, за да й обърна внимание като на жена.

- И все пак?

- Най-напред  я заведох в кухнята, да се пооправи. След това й сервирах чай с коняк, друго не поиска. Естествено, тогава я огледах. Нищо особено: стройна, кръшна, с бяло лице, с черни коси… А-а, много пушеше, цигарите бяха вносни. Поседя час, тръгна си. Късно беше, минаваше полунощ…

Изоставяме го объркан, подплашен, сигурен съм, че ще се налива до оскотяване, за да изтрезнее от страховете и съмненията си - и никой не ще намери подкрепа в едноименното заведение. Вече влизаме в разшавалия се град, когато Драмов ми съобщава, без да откъсва поглед от пътя:

- От ресторанта се свързах с дежурния по Радио. Вчерашното излъчване е било прекратено поради токов удар в захранващия блок - от 17.17 до 17.24 часа.

Мразя сантименталностите по време на работа, но не се сдържам: потупвам ласкаво с ръка седалката зад Драмов. И насмешливо казвам:

- Усещам, че докато приключим следствието, ще заприличаме на елки. Главата ми е претъпкана с числа, сякаш някой е излял в нея рога на изобилието. А сме все още съвсем, съвсем в началото. Нали?

Той мълчи. Мълчанието, както твърдят древните, е знак на съгласие.

Същият ден, 07.15 ч.

- Някаква версия? - питам лейтенанта след  поредната чашка силно кафе в кабинета ми.

- Не е ли рано за версии? - отговаря на въпроса ми с въпрос той - и има  право. Подозирам, че и в него е облачно и неясно, студено.

- Разбирам те, боиш се от грешна стъпка. Но да се греши във фазата, в която се намираме, е даже полезно. Хайде, започвай!

- Доста заплетена е тази история, въпреки че твърде оскъдните факти, с които разполагаме, я правят проста. Страшно ми прилича тя на банален любовен триъгълник. Защото е ясно, че в нея са замесени най-малко трима души: убитата, спортният редактор и жената, посетила бай Крум по късна доба. Ала около тях се мяркат още няколко лица, които сериозно ме безпокоят…

Следва напълно естествена пауза: нужна му е, трябва да организира мислите си. А аз установявам, че уводът ми харесва. Стилен е и основното в него е съмнението: при нас то ражда успеха. Но вече слушам по-същественото:

- И така, спортният редактор има среща със стажант-журналистката във вилата на „Зов”. За да си създаде алиби, той я насрочва тъкмо по време на футболния мач, като използвайки рутината си, пише информацията за събитието предварително. След което отива на стадиона и спокойно гледа първата част на двубоя. С това той солидно заздравява алибито си: първо, убеждава се, че промени в съставите няма, и, второ, нито един от колегите му не ще отрече, че го е видял на трибуната. В суматохата през почивката обаче той изчезва, качва се на колата си и потегля към вилата, като не забравя да пусне радиото, което предава от стадиона. Този тип е съобразителен и рационален: изчислил е времето така, че да бъде при бай Крум в края на мача. Но за негово нещастие, точно в най-решителните моменти - влизането на резервния играч, пробива му и отсъждането на дузпата - радиото мълчи. И той съобщава по телефона само резултата и голмайстора. Ето, тук напомня достатъчно осезателно за себе си първото действащо лице извън триъгълника. Тъй като все пак някой е приел най-напред предварителната информация, а по-късно - и съобщението. Този някой е или наивен безумец, или недобросъвестен професионалист, или безкрайно задължен на престъпника човек. Предполагам кой е той. Защото, по моему, това може да бъде свършено единствено от дежурния по брой…

Млъква и търси ефекта от думите си.Умен е, логичен е, но бърза с квалификациите. Предполагам, че изражението ми не му говори за нищо друго, освен за любопитство. И няма изход, трябва да продължи. А участъкът, в който ще навлезе след миг, е хлъзгав. Или се лъжа? Дано. Вече целият съм само слух, понеже той не издържа, предизвикан от моята непроницаемост и безучастие:

- По-нататък: узнахме, че жената на спортния редактор е ревнива. По някакъв начин тя разбира за срещата в „Бор”. И ето, че се натъкваме на второто действащо лице извън прословутата, за съжаление негеометрична фигура. Лицето на този, който й е съобщил потресната новина за предстоящото вероломно покушение над семейното огнище. Не искам да се спирам върху неговото деяние. Според мен то заслужава не толкова съд, колкото всеобщото ни омерзение.

Така или иначе, съпругата намира кола: малко вероятно е семейството да притежава втора. И се втурва стремглаво да спасява застрашеното си щастие. Във вилата тя се озовава разгневена срещу своята съперница. Много скоро обаче усеща, че е отмъстена, но по най-нечовешкия начин. Гневът й се сменя с ужас - и тя бяга панически от местопрестъплението, като дори забравя да загаси осветлението и да заключи вратата. Хвърля се в колата и търси равновесие във високата скорост. Ужасът, скоростта, мокрият път и острият завой са причина за катастрофата. До ресторанта тя се добира в плачевен вид: мокра до кости, трескава, изтерзана душевно и физически. Даже бай Крум, който ни се представи за тиха, ненапита водица, я мисли за прелъстена и изоставена и няма да се учудя, ако се окаже, че е направил опит да се възползва от състоянието й - случайно ли е предпочела тя пълното с мрак и изненади шосе към града пред топлата грижа на „Подкрепа”?… Това е моята версия, ако ви прилича на такава.

- Отлично, Драмов! - възкликвам подир дълго мълчание. - Поздравявам те! - в гласа ми се прокрадва ирония. - А вестникът? - питам накрая тихо, спокойно, коварно.

- Кой вестник? „Зов” ли?

- Да. Но не средството за масово осведомяване като цяло, а днешния му брой. Нали ти беше първия му читател?

Реакцията е удивителна. Отначало той ме гледа смаяно, сетне се плесва детински по челото - и се разсмива звучно, истински:

- Верно, шефе!… Но в такъв случай триъгълникът става четириъгълник?

- Е, това вече е прекалено! - мръщя се насилено аз. - Алгебра, геометрия, литература, защото версията, която чух от тебе беше чиста белетристика, подкрепена тук-там с някой факт. Да бяхме напуснали чиновете, какво ще кажеш?

В очите на Драмов личи вина плюс готовност за действие. Съчетание, което уважавам. Между другото, виновните са добри, а добрите - винаги виновни за нещо. Време за упражнения в остроумие обаче няма:

- Още сега отиваш на „Кокиче” 16. Искам всичко за Марина. Характер, навици, привички, странности. Начин на живот, среда, връзки, взаимоотношения. Интересувай се от подробностите, от най-дребните, най-незначителните. Върнеш ли се тук - в картотеката. Не забравяй да надникнеш и в библиотеката. Разрови течението на „Зов”, прегледай написаното от нея, то може да ни даде много. Бързай, но внимателно. Чакам те тук. Успех.

Вдигам нагоре ръка, за да подкрепя последната си дума - и я отпущам върху слушалката на телефона. Предстоят ми няколко разговора, те не изискват присъствието на събеседниците ми, пък и така се пести най-ценното, което вечно не ни достига.

Първият разговор съдържа две молби:

- Дежурният по КАТ? Сендов, ти ли си? Здравей, братле! А-а, позна ме. Проблем, разбира се. Лада ПН 0111 е катастрофирала на пътя за Милево, преди разклона за вилната зона. Да, сигурен съм, че произшествието не е отбелязано в бюлетина ви. Нужно ми е името на собственика й. Чакай, чакай, не съм свършил. Колата ми трябва ремонтирана най-късно до обед. Трудно ли? Ами ако е лесно, щях ли да те търся? Зная, липсват резервни части, техниците са капризни, началниците им са надути, светът е калпав, но едно твое обаждане в сервиза ще уреди работата. Моля те. Разчитам. До.

Напущам КАТ - и не след дълго влизам почтително в сградата, в която когато му дойде времето, ще ме внесат с краката напред:

- Ало, доктор Теофилов? Старо, старо, питам се, ще те потърся ли някога аз просто ей така, не по служба. Нещо ново? Касае се за двойно убийство? Не думай. Никак не му личеше на това момиче, мисля, че в петия месец вече се забелязва. Жалко. А фактът, че ударът е бил омекотен, ме отвращава още повече от дъртата вещица с косата. По-точно, от нейния таен пратеник. Ще се чуем пак, нали?

Гледам с недоумение цигарата, димяща в ръката ми - не си спомням да съм я палил! Тръсвам глава да се освободя от изненадата, после разтварям вратите на едно по-нормално заведение:

- Ало, редакцията на „Зов”? Обаждам се от централния РЕП. А бе, другарко, може ли такова безобразие, бива ли такова туткане: вестникът още го няма! Чакаме цяла сутрин, всичко наоколо негодува и, което не е редно, употребява нецензурни думи по ваш адрес, да знаете. Не сте виновна вие ли? Ами кой тогава! Дежурният редактор? Я ми кажете в такъв случай името му, има и по-горни инстанции от вас, да. Дочева ли? Записвам си: Дочева. Въпреки всичко, мерси.

Да-а. Става интересно. Дори твърде. Даже загадъчно. Миг на размисъл - и вече съм далеч по-близо, само три етажа под кабинета си, в просторно, светло и тихо помещение:

- Лабораторията? Безпокои ви Станоев. Някаква вест за мен? Ясно. Но щом сте открили единствено автографи от убитата, аз съм доволен: мога спокойно да приключа следствието със заключение „самоубийство”. Не, не исках да ви обидя. Прощавайте.

Барабаня с пръсти по бюрото - и ме обхваща такава тъга, че изведнъж решавам да си отида вкъщи. Правя го. И се усмихвам: знам, че сега моят стар „Сименс” се тресе от изнемога, оглежда се наоколо, търси ме и трещи от безпомощност, докато ме намери в себе си. Така го дразня ежедневно. Защото го обичам. И не искам да бъде самотен. Обичаш ли някого, не е необходимо да бъдеш с него. Много по-важно е да си в него.

Със „Сименса” е свързано нещо красиво, нещо тръпчиво в моя живот. Преди години се запознах с колежка, която, странно защо, не ме избягваше. А беше симпатична. Срещите ни зачестиха, телефонните ни разговори нямаха край - и постепенно се стигна дотам, че усетих първите симптоми на любовта.

В разгара на тези неспокойни усещания трябваше да разследвам убийство, извършено вдън горите тилилейски. Двадесет дни, през които кръстосвах урвести пътеки и спях под открито небе почти като дивак, ми се сториха вечност. Но бях посрещнат от нея като герой. Разбира се, разказах й от подвизите си това, което бе разрешено. Накрая имах неблагоразумието да добавя:

- Знаеш ли, докато бях там, някой ми се обаждаше по телефона. Провеждахме дълги, нежни, топли разговори, затова ги помня. Не, не помня думите, те като че ли не съществуваха. Ала в тях имаше ласка, която не се забравя: тиха, тъжна, лъчиста… Знаеш ли, гласът, който ме зовеше, приличаше на твоя. Ти ли ми се обаждаше?

Тя ме изгледа някак стреснато и побърза да си отиде. Оттогава започна да ме избягва. Любовта ни така и не се състоя. А аз и досега си спомням онези разговори. Но сега те са по-дълги, по-нежни, по-топли…

Внимателно слагам слушалката върху вилката - и веднага я вдигам отново. Гласът, който ме изтръгва от сладостния унес и ме запокитва в горчивата действителност, е радостен:

- Станоев, Сендов съм. Играта ти в сервиза се получава. По обед „Ладата” ще е готова. Тя се води на името Петър Илиев Гарванов. Говори ли ти нещо то?

Благодаря му, той отвръща с едно „Ще почерпиш” - и аз изведнъж усещам вълчи глад. Докато влача нозе към барчето на управлението, дочувам съвсем ясно зловещ грак и хищен плясък на мощни криле в мрачната местност, която представлявам.

Гарванов е главният редактор на „Зов” - твърде известна личност в града.

Барчето разведрява ненормалната атмосфера в мен главно с присъствието на Лена. Унищожавам с настървение трите покрити със скромен слой кайма филии нашенски хляб, глупаво прекръстени от монархически настроен, също нашенски търговски бос, гледам шетащото покрай средствата си за производство красиво момиче и най-неочаквано го питам:

- Лена, какво би направила, ако някой се опита да отнеме голямата ти любов?

- Бих го убила, разбира се - смее се тя, с това иска да ми каже, че се шегува. А не знае колко е права.

Същият ден, 09.00 ч.

Влизам в кабинета си, като мимоходом отбелязвам, че съм забравил вратата отключена, лампата - незагасена. „Неизбежната адаптация към делото”, промърморвам гласно - и продължавам пътешествията си по жицата. Телефонът на „Подкрепа” мълчи подозрително дълго, но все пак проговаря:

- Казвай, мой човек!

- Бай Круме, обажда ти се Станоев от милицията: тази сутрин бях при тебе.

- А, шефе! Че много бързо ти потрябвах, бе! Тю, мама му стара, и аз да потрябвам на някого - успял е вече да направи порядъчно главата той.

- Слушай, ти вчера изпрати ли спортния редактор до вратата?

- Естествено, както винаги.

- Сега си спомни добре: имаше ли в колата му някой?

- А бе,той горе празен не ходи никога, ама вчера май не беше с мадама.Не, не беше.

- Сигурен ли си?

- На тоя свят човек може да бъде сигурен само в майка си - философства той, но и философията му мирише на търговия.

- Бай Круме, колко пъти дневно минава край тебе автобусът за Милево?

- В тек ден - два пъти, в чифт - веднъж: отива, но не се връща. Понеже шофьорът си е от селото. Шофьорите са кът, нали знаеш, та от транспорта са му разрешили, от което страдам аз.

В случая месецът има 31 дни - мислено отбелязвам и задавам друг въпрос:

- По кое време са курсовете му?

- При мен е малко преди пет следобед, когато е за нагоре, в девет вечерта - когато е за града.

- Отбива ли се до вилната зона?

- Не.

- Мерси, бай Круме. Много ми помогна. И не пий повече днес. Днес трябва да работиш. На всяка цена. На всяка. Защо си отворил нова бутилка коняк бе, човек?

- Ти откъде знаеш? - сигурен съм, че сега се оглежда около себе си. Търси ме. Там съм, но той не ме вижда.

От производствения отдел на печатницата ми отговаря мъж, който по всяка вероятност е бивш офицер:

- Андонов слуша.

Представям му се, това е неизбежно. И го питам:

- Андонов, интересува ме, в колко часа е бил готов днешния брой на „Зов”?

- Имате късмет, защото тъкмо тръгвах за оперативка, а и графика е пред мен. Вестникът е вързан в три, матрициран - в пет, стереотипиран - в шест, а първия брой е паднал от машината в седем вечерта. Бях ли ви полезен?

- Разбира се. Приятна оперативка - пожелавам му машинално, тъй като в мен вече започва да се подрежда нещо. И понеже искам да видя това нещо, вадя от чекмеджето лист хартия. Подир няколко минути върху него може да се прочете следното:

около 17.45 - Марина /автобус, пеш/

 около 18.00 -спортния редактор /кола/

след  тях /?/ - жената на спортния /кола/

след 20.00 - човекът със „Зов” /кола/

Гледам написаното - и ме обзема такова разочарование, че ми иде да смачкам листа и да го запратя в коша. Защото в тази схема присъствието на ревнивката е нещо повече от фантасмагория, а единственият, който може да бъде заподозрян, е спортният. Мотив? - детето, ако, разбира се, е от него. И изобщо, като се изключи малката добавка в края, тя се покрива с версията на Драмов.

Същият ден, 09.30 ч.

Който нахълтва в кабинета ми с експресна скорост, сяда на предишното си място и поема дъх: време, достатъчно, за да скрия срама си в чекмеджето.

- Е? - задавам любимия си въпрос.

- Нищо особено, шефе. „Кокиче” 16 е доста увяхнало, безцветно, шестетажно построение. Марина е споделяла самотията на вдовица-пенсионерка, която се разплака, като разбра за случилото се. Добро момиче беше, рече хълцайки тя, скромно, не като днешните. Никакви мъже вкъщи не водеше, никакви компании не събираше. И чиста, уредна, работлива - по цели нощи понявга не мигваше… Само дето беше малко чукната. Ще стане, например, на най-интересното място във филма по телевизията и ще си отиде в стаята. Защо, питам я. Ами, казва, аз си го доглеждам в себе си… Или това - посред зима пося в саксия зрънца слънчоглед. Не мъчиш ли семенцата тъй, питам. А тя: искам Ван Гог да бъде до мен, но жив… Веднъж донесе от планината камъче, чудно, бяло, обло, не камъче, а красота. Това изродче, лельо Магде, вика, ме изпълва с отврата. Представяш ли си, то някога е било канара. А сега е чистичко, кръгличко, удобничко, дори блести. Никога не ще си пожелая подобна участ. Ей такива работи… Напоследък обаче си имаше някого. Не че закъсняваше, но аз ги разбирам тези неща: повече внимание взе да обръща на себе си… Маринке, Маринке! Как ще обадя сега на баща ти, как ще го посрещна, като дойде тук?… Марина е от Карлово, шефе.

- Добре. Но говори по същество, ако обичаш.

- Същественото е в тази снимка - подава ми той находката си. - Намерих я в стаята й, под стъклото на писалищната маса. Над нея бяха надвесени слънчогледите.

Снимката е любителска, ала картинката върху нея - прелестна. На фона на бухлати, заснежени, разкошни ели - Марина и млад мъж, двамата са в скиорски одежди. Тя е леко, игриво смръщена, той - самодоволно усмихнат.

- Кой е този? - питам, без да вдигам очи от лицето на мъжа, смущава ме застиналата по него крадливост.

- Ангелов.Спортният на „Зов” - в гласа на Драмов блясва известна доза задоволство.

- По-нататък? - спестявам похвалите си аз, но той е невъзмутим. Свиква.

- В картотеката - нищо за отбелязване. А в течението на „Зов” открих, че Марина Дочева, по мое мнение, е истински талант. Ефектна, елегантна, изящна, и едновременно с това - ръбата, зъбата,безпощадна. Отлично перо, бих казал. Жалко… От вестника научих още нещичко. В новогодишния, юбилеен брой са представени с кратки интервюта щатните му работници: житие-битие, спомени, куриози, постижения, замисли… Жената на Ангелов е библиотекарка, работи в читалище „Пробуда”.

Едва не подсвирвам с уста. „Пробуда” е кварталното ни читалище. Понякога се случва да прибягвам до услугите му. И зная, че двете библиотекарки там са руси.

- Как беше при тебе, шефе? - пита на свой ред Драмов, знак, че е изчерпил информацията си.

Моят разказ, за разлика от неговия, е пределно лаконичен. Виждам как след всяка новинка лицето му променя изражението си: мисли. Заключението ми е призив за настъпление:

- Драмов, знаеш ли, когато змията гони плячка и стъписаното от ужас същество застане неподвижно макар и на стъпка от нея, тя спира объркано - и го губи от погледа си. Но е достатъчно то да се раздвижи отново - и с него е свършено, понеже настървеното влечуго възстановява способността си да вижда.

- Ясно, шефе. Въпреки, че сравнението ви е, меко казано, обидно.

- Съгласен съм: всичко пълзящо ми е органически противно от най-ранно детство. Ала тук са важни не персонажите на баснята, а поуката от нея.

- Щом е така, позволете ми и аз да ви разкажа нещо. Предупреждавам ви, историята е силно съвременна… Веднъж един крадец с доста дълъг стаж решил да извърши последната си кражба: писнало му на човека да живее крадешката. Застанал той пред вратата на набелязания предварително обект, извадил връзка ключове и се захванал за работа. Но ключалката, уж проста, му се опряла. Въртял се около нея майсторът в занаята, старал се, опитвал и с добро, и с лошо - не ще. Най-накрая се отчаял, смъкнал се на пода и заплакал: малко ли е да направиш фал в самия финал на биографията си? Тъй го и хванали, със сълзи в очите. А се оказало, че вратата била отключена…

- Е? - нетърпелив съм, защото, колкото и да напрягам мозъчните си гънки, не мога да схвана накъде бие.

- Ние се мотаем, шефе, а и двамата сме сигурни, че убиецът е Ангелов - и никой друг. Всичко го доказва.

Той тържествува. Понеже не знае какво го очаква. Съзнателно удължавам паузата, след което с привичното си нехайство разрушавам самоувереността му:

- Вратата, казваш, била отключена.Но кой е свършил това? Съмнявам се да е бил човек с добри намерения.

Драмов тъне в руините на блестящата си притча. Аз обаче съм снизходителен - и бърже укротявам разигралите се ситно везни:

- Преди да сме тръгнали, завърти една шайба на „Пробуда”. Представи се за изпаднал в беда ученик, който търси материал за… за нравственото възпитание на младежта. Защото никъде не може да го намери.

Резултатът от последвалото усилие ни дава нов повод за размишление.Ангелова е в болнични от днес, настинала е, вдигнала е висока температура, на легло е.

Същият ден, 10.00 ч.

Винаги ме е удивявало отношението на българина към пресата.Той категорично не вярва на вестниците:, в тях е вярна само датата.Има защо.Когато свършат големите думи, журналистите посягат към по-големите:,езикът ни наистина е богат.А моят сънародник се съмнява в големите думи, той знае, че те прикриват липсата на дела: факт, в който се убеждаваме все повече.Но същият този мой сънародник се изпълва с уважение и страхопочитание, щом дочуе думата „редакция”:,тя е за него тайствена абракадабра, неразшифрован мит, място,където се извършва свещенодействие.За магьосната сила на чуждицата огромна заслуга имат журналистите, които наляво и надясно, с повод и без повод изтъкват своята изключителност, неповторимост и неприкосновеност:, дадености, будещи отдавна моето съмнение, тъй като ги познавам като хора страхливи, себични, завистливи, дребнави, безпардонни.Изключения, разбира се, има и в нашия град, но те са толкова малко, че правилото си остава непоклатимо.

Кола не ни е нужна, редакцията на „Зов” е на две крачки от управлението.Намира се в стара сграда на два етажа.Долният е зает от магазин за хлебни изделия.Горният е сменял много пъти стопаните си, но най-напред е бил публичен дом, веднага отхвърлям неприличната мисъл, че обитателите му са се завърнали отново в него. Все пак журналистиката е дело полезно, когато воюва или дори когато мълчи многозначително. Дърдоренето заради самото дърдорене е наливане от пусто в празно. Аз бих изкрещял от удоволствие, ако в деня на някой измислен всенароден празник „Зов” например излезе с осем чисти, бели страници:, със заглавието си на първата и с имената на хората от редколегията на последната.Прекрасно зная обаче, че няма да се случи:, всеки пази това, което ни удря със сладкия си мирис в ноздрите.

Завиваме покрай магазина за хляб, изкачваме сърцераздирателно скърцащите стъпала към предверието на интересуващото ни заведение и понеже усещаме признаци на живот само зад една от четирите врати в него, нарушаваме тъкмо нейното спокойствие.Отговорът не е от окуражителните:

- Редакцията работи следобед! От два! - единствено добре развитото и отлично тренирано въображение може да установи, че гласът има дамски произход.

Споглеждаме се, сетне влизаме.Зад бюро, отрупано с размножената в порядъчно количество наша първа улика, седи попрецъфтяла блондинка / пак ли, о, боже - а класиците са казали: „Търсете жената!”/, която е по-скоро учудена, отколкото разгневена:

- Не чухте ли? - веждите й се вдигат нагоре, това предизвиква размахването на ветрило от ситни бръчици по иначе старателно поддържаното й, кобилешко лице.

Представяме се за кой ли път днес. Протегнатата ръка е поета, но с безразличие - ветрилото е прибрано, тъй като времето по лицето е ветровито:

 - Лили Петрова.Секретарка на „Зов”. Още нанкат, преуморени от съвестно положен обществено полезен труд.

 - За кого говорите? - още не е открит уредът, способен да измери любопитството на Драмов.

- За тях - сочи десницата на Петрова вратата и ние разбираме, че среброто е любимия й метал.

- Бихте ли ни отговорили на няколко въпроса? - опитва се да излезе от полесражението той подобно армия, която знае,че е обречена на гибел.

- Питайте де. Щом искате - питайте. И те само това могат да правят - изразява вече по-ясно тя отношението си към заобикалящата я среда.

- Колко души, без вас, са на щат във вестника?

- Без мен, защото съм тук или защото мислите като тях? - и вече ни е ясно какво е отношението на заобикалящата я среда към нея.

- Защото сте тук, разбира се - започва да овладява положението Драмов.

- Петима. И една стажантка. Ако сте в настроение, бройте я, макар че не заслужава.

 - Длъжности?

 - Редактори са: главен, заместник, отговорен, икономически, спортен. На трима началници - двама подчинени.

 - А вие? Вие не сте ли подчинена?

- Аз съм независима. Аз работя - в изявлението й се усеща гордост.

- Имената им, ако обичате?

 Докато тя отговаря, нейният странен, хриплив, груб, неженски глас ме дразни, аз попълвам специалните, тънки, белезникави листчета, които, кой знае защо, плашат и хората с чиста съвест. Решил съм да призова на откровен разговор редакторите на „Зов” от три часа нататък в интервал от по половин час, като не съм забравил и Марина.

- Бихте ли предали тези  призовки - на кого, там е записано - вмесвам се учтиво, когато двамата свършват.

- С най-голямо удоволствие - изчуруликва тя, поема ги от ръцете ми, разлиства ги - и решително ми връща една от тях. На Гарванов.

- Той няма да дойде.

- Защо?

- Защото е в чужбина. Член е на делегация по линията на побратимените градове.Те могат да бъдат само членове, въпреки, че и за такива не ги бива - в изреченото има нещо толкова мръсно, толкова цинично, че аз потръпвам от погнуса.

- Възможно ли е да хвърлим поглед върху работните им места? - отвежда разговора в друга посока Драмов.

По време на краткотрайната ни разходка установявам, че и четиридесетгодишните не са за изхвърляне: едно твърде приятно за мен откритие. Бюрото на Марина напомня гара - гледам разпилените по него вестници, ръкописи, бележници, книги и сякаш дочувам свирките на влакове, забързаните стъпки на устременото нанякъде множество, накъсаните от вълнение „Сбогом” и „Здравей”. Тъкмо обратното е при Ангелов -централен площад в ранните часове на делничен ден: поща /телефонен указател/, партиен дом /блок-календар/ и тук-там някой случаен минувач за фон. Дори кошчето му е самотно: компания му прави един-единствен бял лист, който вероятно е прекарал дребна шарка. Прибирам го незабелязано, нужен ми е. Останалите бюра не ни предлагат нищо особено.

Изпращането е сърцераздирателно. Имам предвид стъпалата, не и Лили Петрова, която не ни удостоява даже с едно „Довиждане”.

- Крокодил! - процежда Драмов вън, пред редакцията - и въздъхва с облекчение.

- Не обиждай крокодилите, Драмов - подмятам шеговито аз. - Те са поставени под закрилата  на закона.

- Този не се нуждае от никаква закрила - пренебрегва незаслужено тона ми той.

- Ти откъде знаеш? - питам го - и се сещам за бай Крум, дано е престанал да се налива. Я ме почакай, докато си купя едни цигари - казвам, защото забелязвам спрялото на десетина метра от нас павилионче-джудже. Откъдето се връщам освен с пакетираната, целофанирана /пак гешефт!/ отрова, с ново, макар и незначително откритие - колата си Гарванов паркира пред редакцията, вчера тя също е била там. Поне до шест следобед - края на работното време на павилиончето. Амбулантните по правило са изключително наблюдателни, много от тях са наши информатори: в миналото са ги наричали тайни агенти.

- Искаш ли да се пошляем и ние като хората? Ей така, безгрижно и  безцелно - предлагам и Драмов се съгласява, къде ще иде.

Докато се развяваме из главната улица като флагове върху лимузина на премиер, който посреща свой колега, а покрай нея тече река от оживени, празнично облечени посрещачи /понеделник е/, занимавам лейтенанта със следната история:

- Известно ли ти е как туземците убиват крокодилите, Драмов? Не? Тогава слушай. Решили веднъж да сторят това, те набелязват подходящ обект, след което, в уречен ден и след старателна подготовка,се спотаяват в крайбрежните храсти. По обед нищо неподозиращото животно излиза на брега, за да приеме поредната доза слънчеви лъчи. Постепенно така се отдава на блаженото им въздействие, че задрямва. По-нататък започва да играе ролята си на изкупителна жертва едно яре, докарано от поселището на туземците и вързано в храстите. Ярето, божие създание, надарено с особено ярки певчески качества, тутакси започва да оглася околността с врещенето си. Крокодилът е възмутен до дъното на душата си, отгоре на всичкото е гладен - и повлича туловище към смутителя на спокойствието му. Тук най-пъргавия от туземците се промъква на брега, забива в пясъка дълъг, остър нож с дръжката надолу, маскира го внимателно и се връща при своите. Сега внимавай: той забива ножа в следата, оставена от крокодила, защото прекрасно знае, че заетият в момента с ярето хищник ще се върне само по тази следа, без нито сантиметър отклонение. Това е. Останалото, както казват поетите, е мълчание - и поаленяла от кръвта вода…

Разказвам разточително, но разказът ми е измерен до секунда, свършвам го тъкмо когато пред  очите ни заиграват скокливите букви на артистично изпълнена фирма: „Ателие”. Влизаме, предупреждения и церемонии в случая не са необходими - и веднага сме заобиколени от ненасилени усмивки, дружелюбност, простота. Ателието е на търговията, подрежда витрини, пише лозунги, рисува бутове, салами, платове, мебели, обувки, дрехи, телевизори /да ги има поне на картина!/, но брадатите ми приятели съвсем не са лишени от самочувствие: всички те творят халтура до обед, после се занимават с истинско изкуство.

Разговаряме цигара време, през което аз оглеждам подредените до прозорците на помещението манекени: стройни, розови, неестествено красиви, безжизнени. Избирам си един от тях, моля да ми го дадат назаем за ден-два, нарамвам го и напущам компанията. Вървя по главната улица без да ме е еня, че може да ме срещне някой познат, а при следващата среща да се оправдава смутено: не те поздравих, защото не те познах. Първото доказателство за риск от подобен характер е Драмов: крачи подир мене така, сякаш между нас няма нищо общо. И усилено се пита за какво ми е изтрябвало удобно разположеното на рамото ми целулоидно подобие на човек, отстрани вероятно приличам на войник, който извежда от бойното поле ранен другар. Според мен по-полезно за него би било да се запита коя е причината за смъртта на крокодила.

Същият ден, 11.00 ч.

И ето ме в кабинета. Срещу мен е Драмов, озадачен до немай-къде. Съчувствам му, ала не мога да му помогна, най-добре в живота е този, който си помага сам. Тази максима важи обаче и за моя милост. Протягам ръка към телефона, но той ме изпреварва:

- Станоев, Сендов съм. „Ладата” е почти готова, сега съхне. Не тя бе, боята на калника съхне. Е, работим по насрещен план. Кога и къде да ти я докарам? Разбрано, разбрано: пред редакцията на „Зов” след  дванайсет и трийсет. Но нали я бързаше? Да, да. Да не забравиш уговорката, ей? Как коя, да почерпиш!…

А е заклет въздържател. За съжаление, не като всички служители на КАТ… Отново протягам ръка към телефона, но той пак ме изпреварва:

- Безпокоим ви от лабораторията. Ще ви зарадваме с нещо ново. Капката коняк, която ни бе дадена за анализ, съдържа силна концентрация приспивателно. Реланиум. Смъртоносна е в съчетание с голямо количество алкохол. От всяка аптека. Да, срещу рецепта…

Прав е Драмов: срещу себе си имаме съобразителен и рационален противник, противник не е ли производна на противен? Очевидно, убийството е предумишлено. С двойно подсигуряване. Но защо убиецът е прибягнал до втория си, по-болезнен вариант? Дали някой не го е заставил да направи  това?

Задавам си тези въпроси - и виждам, че лейтенантът скучае. Изоставил съм го. Нищо. Ще потърпи още няколко минути. Докато трае разговора ми със завеждащ протокола на областния съвет, съществуват и такива длъжности. Педантично ми е доставена следната кратка информация: петчленната делегация е отлетяла за Ленинград  днес сутринта в 09.00 часа.

- Драмов - възстановявам най-сетне прекъснатата си връзка с него - какво превозно средство би предпочел, за да преодолееш  150-те километра до столицата, ако самолетът ти излита от летище София в девет часа?

- В никакъв случай влак, шефе - категоричен е той. - Първият сутрешен експрес потегля в шест, така закъснението ми е гарантирано. Ще тръгна с кола малко по-рано от него, път е, всичко се случва и ще я оставя да ме чака пред летището. Разбира се, ако престоят ми в чужбина е кратък - седмица или две.

- Ето, това не ми харесва - въздъхвам аз.

- Защо?

- Защото съм на същото мнение. И защото обърква моята версия до момента.

- А каква е тя?

- Прилича на твоята, но не съвсем. Понеже в нея правят опит да се настанят нови действащи лица.

- Кои, ако не е тайна?

- Гарванов, който е напуснал страната тази сутрин. И още една личност, все още безименна.

- Кого имате предвид?

- Човекът, посетил „Бор” с днешния брой на „Зов”. Съмнявам се това да е главният: шефовете се мяркат в печатницата само пред и след партийни конференции и конгреси, когато и най-малката грешка може да се окаже фатална за кариерата им. В такъв случай, кой от тримата редактори, които са вън от играта, е най-възможния пореден посетител? Допущам, отговорният Башев - защото едно от основните му задължения е да следи производството на вестника. Имам удоволствието да го познавам, макар и бегло. Стабилен човек, доколкото могат да бъдат стабилни журналистите.

- Но защо мислите, че Гарванов и бил също там? Разполагате ли с някакви доказателства?

- Предчувствия, Драмов, предчувствия!

- Но това е, извинете, несериозно?!

- Защо? Да предположим, че вчера той, когато започва да подрежда багажа си, открива, че нещо важно, без което не би могъл да тръгне на път, не е в дома му. След уморителна главоблъсканица се досеща, че то е във вилата. Решава да отскочи до нея, отива до редакцията за колата си, но не я намира на мястото, където обикновено паркира…

- …и позвънява на КАТ - продължава иронично разказа ми Драмов.

- Не го е направил, за което също може да има причини - продължавам непохватно защитата на предчувствието си аз.

- По-нататък? - изтървава един от любимите ми въпроси лейтенантът.

- Просто е. Звъни от редакцията на таксиметровата служба - и потегля с песен към целта… А защо да не проверим дали това се е случило?

След  минута служителката от „Поръчки на таксита по телефона” огласява с металическия си, безразличен тембър безинтересната за нея, но не и за мен новина:

- Повикванията за вилната зона под Милево бяха две. Първото бе, момент, от телефон 82-34-12, улица „Аспарух” 2. Изпълнена е в 17.30 часа. Второто, момент - от телефон 43-65-15, улица „Перущица” 23. То обаче се оказа фалшиво. Бяхме готови да изпратим кола на адреса в 18.00, но телефонът не отговаряше.

- Бихте ли ми съобщили името на шофьора, изпълнил първия курс? И дали е възможно да го изпратите при мен, щом ви се отдаде случай?

Изслушвам утвърдителния отговор, благодаря - и веднага въртя първия номер:

- Семейство Гарванови?

- Да, моля? Какво обичате? - гласът е юношески, мутира. Вероятно притежателят му заглежда нозете не само на връстничките си, пролет е, мини-полите са отново на мода.

Преустановявам връзката. На втория номер няма нужда да звъня. По това време бях вече на път за театъра. Комедията там бе съвременна, което означава безсолна. За разлика от тази, която някой се е опитвал да играе с мен.

- Драмов, ти май не си хапвал нищо днес. Защо не отскочиш до барчето? Вярно е, гладният мисли по-добре, но е вярно също, че гладна мечка хоро не играе - проявявам грижа за лейтенанта, ала грижата ми е преднамерена, налага ми се да остана сам.

Изчаквам вратата да хлопне зад него - и вадя от чекмеджето си нов лист хартия. Схемата сега е по-пълна:

около 17.45 - Марина /автобус, пеша/

около 18.00 - Ангелов /кола/

след тях/?/ - Ангелова  /кола/

около 18.15 - Гарванов  /такси/

след 20.00 - човекът със „Зов” /кола/

Новосътворената кръстословица събира очите ми между веждите. Защото ако отвесните неизвестни са малко, не такова е положението при водоравните, някъде там, и то непосредствено след Гарванов, би трябвало да се вместя и аз. Кому е било нужно това? Представям си недоумението и негодуванието на „Сименса”… Все пак, казвам си, доста от квадратчетата са запълнени. Вече е ясно, че възможните извършители на престъплението са трима. Тъй като към семейство Ангелови /изключено е да са в комбина - а защо не?/ се прибавя и Гарванов. Колко лесно ме сполетя удачата с него! Но - не се радвай на лесно постигнатото, друже, то е кухо - предупреждавам се свъсено аз. И в този миг на вратата се чука.

- Влез?!

Момчето е в дънки, с кожено яке, облеклото издава професионалната му принадлежност. Такава експедитивност? - учудвам се, ала се досещам: колите имат радиовръзка с диспечерския пункт.

- Здравейте - изрича то, поздравът му е колеблив, неуверен - страхува се.

- Добър ден - отговарям, само аз знам колко е добър, квит сме.

- Викали сте ме - прибавя то, уплахата става по-явна.

- Да. И, мисля, не за лошо. Вчера следобед сте имали пътник до вилната зона под Милево - по-обстоятелствен съм, защото знам - страхът лъже. А е оправдан, таксиметровите получават заплати под минималната. - В колко часа бяхте там?

- Около шест и петнайсет - шест и двайсет - усещам, че се отпуща.

- Оставихте ли го там?

- Не. Той ме помоли да го почакам за секунди. Така каза: за секунди.

- Направи ли ви впечатление с нещо той, когато се върна при вас?

- Да - без колебание отговаря шофьорчето. - Много бързаше. Не може ли да караш по-бърже, рече. Прибавих газ, но правилата не съм нарушавал.

По произношението му разбирам, че е от първомайските села. И те обезлюдяват. Градът е примамлив - и алчен.

- Още нещо? - настоявам за по-богата информация аз.

- Видя ми се по-бледен и като че ли трепереше. Не беше такъв преди да се качи горе.

- А пътя? Чист ли беше пътя? Да забелязахте някакви произшествия по него?

- Не. Нямаше.

Желая му приятни пътища,освобождавам го, но не мога да се освободя от упорито преследващия ме въпрос: защо Гарванов е предпочел таксиметровата кола пред своята - „Аспарух” не е толкова далече от редакцията. И понеже въпросът има доста събратя, така предпочитания от вчера обект ще изтърпи още една визита.

Същият ден, 11.45 ч.

Край „Подкрепа” минаваме транзит, заведението работи. Подробности от пейзажа не ме интересуват. Предавам на Драмов последните си новини - и ето ни пред „Бор”. Вилата ни посреща ведра, отънала в лъчи и песнопения. Пущам лейтенанта във вътрешността й, а аз я обикалям. Установявам, че тя има втора, значително по-голяма врата. Заключена е. А по все още неизсъхналата пръст от нея нататък ясно личат следите на автомобилни гуми. Те са прекалено широки, такива следи оставят само балонните гуми. Сгърбвам се, отстрани вероятно приличам на въпросителен знак, какъвто съм всъщност, и изследвам всяка педя земя. След няколко минути ме спохожда радост - изваждам от джоба си найлоново пликче и внимателно пъхам в него предизвикалия приятното чувство предмет.

Във вилата Драмов не е открил нищо. Краткотрайното суетене из хола и офиса ме уверява, че той не е виновен, не може да се намери нещо, което липсва. Предлагам му да поседнем - и той светкавично заема фотьойла, от който преди един работен ден време гледах Марина. Аз не страдам от комплекси, затова се настанявам удобно на нейното място. Пепелникът на масата ме подсеща, че не е зле да го удостоя с вниманието си. Паля цигара и подхвърлям:

- Има ли промени във версията ти, Драмов?

- О, тя вече е истински коктейл от събития, шефе! Неизвестните в нея са толкова много, че аз се съмнявам едва ли не и в себе си. Но все пак съм на мнение, колкото и колебливо да е то, че убиецът е Ангелов. Защото вероятно само той има мотив да го извърши.

- Ние знаем твърде малко за останалите, Драмов. Което значително ме разстройва - казвам и забелязвам как ме мярва с поглед, в който пълзи мъглата на обидата. Затова бързам да се поправя:

- По-точно - разпеторява. И ми иде да вия от безпомощност - искрено признавам състоянието си аз.

- Нима освен семейството, Гарванов и човекът с вестника вчера тук е бил още някой? - изрича след дълга пауза той.

- Имаш ли кола, Драмов? - питам, без да му отговоря.

- Да. „Москвич”. От стария модел.

- Гумите ти в ред ли са?

- Не съвсем. Защо питате, шефе?

- Какво ще кажеш за едни нови „Мишелинки”?

- Та кой би се отказал от такова удоволствие?! Но откъде сте ги изровили? Понеже даже в „Кореком” ги няма от години.

- Тръгваме. А това, с мишелинките, беше шега. Извинявай.

Докато той недоумява, ставам, вземам пепелника, измивам го старателно на чешмата в офиса - и в мен с цялото си великолепие нахълтва изненадата. Тя се съдържа в една дума: кафето! Сутринта кафеника върху електрическата печка в офиса бе празен - а даже в хола се разнасяше мирис на кафе…

Същият ден, 12.30 ч.

Библиотеката на управлението е малка, но притежава доста редки издания. В нея само любителят на криминалното четиво би останал разочарован. И това не е приумица на възрастната библиотекарка, която любезно ми предоставя миналогодишното течение на „Зов”. Разлиствам го на крак, защото зная какво търся и къде да го намеря. На Драмов не му се налага да бездейства дълго. След минути вече сме в кабинета ми, той - привидно безразличен, аз - по-объркан от всякога. Всички материали от есенния международен панаир в „Зов” са написани от икономическия редактор Павел Павлов. Един от тях е посветен на фирмата „Мишелин”, нещо необичайно за нашия печат, който отразява само изключителните успехи на социалистическите страни - изложителки във всички области на живота.

И отново се доверявам на моя стар приятел. Първият звън е в личния състав на международния панаир. Случвам, понеже по това време нормалните хора обядват. Веднага следва втори звън: този път в „Балкантурист”, където работи необходимата ми служителка, владееща отлично френски език и ползваща годишните си отпуски винаги през септември. Пак случвам - и след всяка чута дума вълнението ми нараства: по изключение и със специално разрешение комплект гуми „Мишелин” са подарени на журналиста Павлов. Малък жест на благодарност за проявеното внимание към фирмата.

Съобщавам вестта на Драмов - и той едва не пада от стола.

- Шефе, вие притежавате дарбата на гадател - възхищението му не е изкуствено. - Всъщност, всичко е много логично - укротява известна доза от чувствата на лейтенанта. - Но… но аз имам усещането, че някой се подиграва с нас! И че измъкване от този дяволски лабиринт няма.

- Трябва да има, Драмов - клатя замислено глава аз. - Иначе вместо на тояги, ще закачим шапките си на закачалките - и ще сме гузни до края на живота си.

Третият звън търси човек от оперативната група. Отговорите на Анчев са кратки и изчерпателни:

- Капки кафе бяха открити в мивката на офиса. От лабораторията твърдят, че кафето е чисто, без добавки. Дрехите и вещите на убитата са при нас, ще ги задържим до ново нареждане.

- А сега, Драмов - казвам, като поглеждам часовника си - наближава един - понеже ти отбеляза с добра дума способностите ми на прорицател, ще ти ги демонстрирам още веднъж. Знаеш ли какво ще се случи след  около десетина-петнайсет минути? Някой ще ми се обади по телефона с извънредно любопитно съобщение, и този някой няма да бъде никой друг, освен бай Крум. Хайде да изхабим тези минути, а?

Той е съгласен, разбира се - и по-нататък мълчим в очакване. Поставил съм ръка на бюрото така, че часовникът да е пред очите ми. Точно на дванайстата минута апаратът гръмва. Вдигам слушалката с движение, в което и най-наблюдателният не би съзрял нетърпение.

- Станоев? - прошепва някой, а в ушите ми сякаш звучат фанфари.

- Кажи какво има, бай Круме? - питам по възможно най-нехайния начин.

Ефектът е поразителен: по лицето на Драмов се настанява най-великото изумление, което някога съм виждал. Повече обаче ме интересува съобщението на кръчмаря:

- Преди малко при мен беше жената. Онази, снощната - продължава да шепне той.

- Какво лошо има в това?

- Нищо лошо няма, ама… ама сега тя е руса!

- Слушай, я говори по-ясно, защото едва те чувам. Защо беше дошла?  

-  И аз се питам същото. Влезе, „Здравей” рече, направо в кухнята отиде, поогледа я, като че търсеше нещо - сетне се метна на колата и тръгна към Милево.

- Благодаря ти, бай Круме! А колата е тъмносиня „Лада”, ПН 0111, нали?

- Ти откъде знаеш? - не съм при него, но съм сигурен: удивлението му е голямо, ала не може изобщо да се сравнява с чудото, което е пред мен.

Чудото се размърдва на стола, иска да разбере дали наистина е тук и дали станалото е станало в действителност.

- Водата е на масата, Драмов - предлагам му съвсем сериозно да преглътне бучката, заседнала в гърлото му. Той не схваща предложението ми като подигравка - и пие бавно, отмерено, но жадно.

- Страшен сте, шефе! - възхитата в изреченото превишава всякакви допустими граници. - Какво ви съобщи бай Крум?

- Факт, който ме заставя да мисля, че навлизаме в същинската фаза на делото „Бор”. Вилата отново има посетител.

- Убиецът се връща на местопрестъплението? - почти извиква Драмов изтърканата от криминалните автори фраза.

- Не бих казал. Понеже посетителят спада към нежния пол. А ти подозираш неизменно и единствено Ангелов.

- Аз също имам право на мнение - защитава се крехко той. - Но защо стоим още тук? - въпросът му е закономерен - и очакван.

- Какво да правим  и ние там? Да го заловим? Да го притиснем до стената? Да го разобличим? Не. Нека го оставим да върши спокойно работата си. Макар,че едва ли ще намери това, което търси, досещам се какво е то. Пък и пътеки направихме до проклетата вила. Едно друго пътуване обаче няма да ни се размине.

- Накъде?

- До печатницата. Ние я бяхме забравили. По моему, съвсем несправедливо: тя ражда светлина. И вик: спомни си името на вестника. Тръгваме ли?

Същият ден, 13.30 ч.

Не съм се излъгал: Андонов е строен, добре сложен мъж, експедитивен, точен, акуратен. Изслушва ни и казва:

- Най-точни сведения по въпросите, които повдигнахте, може да ви даде метранпажът Велев. В момента той разпилява вестника. Работи през един етаж от този.

Метранпаж - каква красива дума! А и професията си я бива, въпреки, че е много нервна: постоянно над главата ти висят хора, които настояват да поправяш грешките, допуснати от тях самите. Върви, че не се ядосвай.

Може би затова Велев, ниско, набито, поолисяло момче на моята възраст /хе, хе!/ се труди с видимо удоволствие: изпразва тежките, чугунени форми от никому ненужното вече метално слово и пълни с него лежащите на пода дървени сандъчета. Зная, после то ще бъде претопено - и отново ще се превърне в набор от думи: умни и глупави, остри и тъпи, необходими и безполезни. За щастие, оловото е безразлично спрямо хилядите си превъплъщения. В противен случай витрините на книжарниците и реповете щяха да пустеят. Но защо за щастие? Защото понякога мъдрият получава от глупостта повече, отколкото и от най-достойния си опонент.  

Предварително сме се разбрали с Велев да разговаря Драмов. След неизбежната размяна на любезности той започва на музикален фон: транзисторът е вехт, звукът му обаче - чист, свирещата кутийка не е българска:

- Как мина вчерашното ви дежурство, Велев?

- Както обикновено. Дори приключихме по-бързо. Намирате ме бодър - очите му са възпалени, от вечното недоспиване и оловото.

- А от кой отбор сте? - кима лейтенантът към залепената на стената с тиксо футболна програма.

 - Футболът изобщо не ме интересува. Не обичам да бъда зрител. Колкото пъти съм попадал на стадион, винаги съм се чувствал ощетен. Онези, с кухите глави ритат, публиката им ръкопляска, а на тях - губят не губят, им плащат, и то добре. Положението при мен е обратното: аз не ритам, когато направя грешка, ме ръкопляскат по съответните части, а накрая на месеца ми плащат така, че с нетърпение чакам следващия Парасков ден - умен е и, изглежда често му липсват събеседници.

- Дежурният по брой беше ли тук?

- Марина ли? Беше, разбира се. Но не дочака седмата страница, изчезна преди да е съвсем готова. Между впрочем, и аз направих същото. Тръгнахме си заедно.

- Разрешено ли е?

- Не. Но страницата чакаше един-единствен линотипен ред. Помолихме Башев да ни отмени, той се съгласи. За пръв път от години. Дори се учудих.

- В колко часа стана това?

- Около четири. Някъде там.

- Този ли беше редът? - сочи Драмов все още недокосната от Велев пълна форма.

- Да - отговаря метранпажът и ни оглежда: най-сетне сме обект на по-засилено внимание.

- Кой го набра?

- Адриана.Тя беше дежурна в линотипното вчера.

След минути срещу нас ускорено премигва възпълно момиче, очилата, зад които се извършва действието са дебели като лупи. С интерес изслушваме следното:

- Отговорният редактор ми донесе реда в шест без петнайсет. Знам точно, защото бях вече облечена, бързах. Изчака ме да го чукна и ми пожела приятна неделя.

- Още нещо - пита разсеяно Драмов - и добре, че го прави. Винаги има още нещо и именно то впоследствие се оказва главното.

- Има. Когато излязох от печатницата, видях отговорния. Беше с една руса жена. Двамата спореха, даже ръкомахаха. В ръката си той носеше реда. Тя пък - връзка ключове - не ще да е твърде късогледо момичето, отбелязвам в себе си.

- А край тях да забелязахте спряла кола? - не издържам, обаждам се аз.

- Не - категорично е момичето.

Разделяме се. Такава е професията ни - безкраен низ от срещи и раздели. Гара - добавям, за да приключа мисълта си. И изведнъж се сещам за Марина. Повече от ясно е, че тази нощ, ако се добера  читав до леглото, ще сънувам бали слама. Грижливо подредени, жълти, спретнати бали слама.

- Драмов, как си? - искам да се избавя час по-скоро от натрапливите видения посред бял ден.

- А вие? - тутакси контрира той, печели време. Няма защо, предстои ни да разпилеем повече от час по улици, мегдани, стъгди и тържища.

- Добре. Понеже в мен е хаос. А кой е причината за появата и на нашата цивилизована планета? В която се вършат понякога и безобразия?… Светото писание се е произнесло отдавна по този въпрос - бръщолевя, за да се успокоя.

Същият ден,14.30 ч.

Понеделничният пазар гъмжи от ненаситен, насърден народ, гнездо на оси. Продава се и се купува всичко, най-вече отрова. Под формата на добре измити, мамещи пресни зеленчуци. Цветята са също заразени, увяхват ден след покупката. Въпреки че го знам, обикалям шарените щандове и, накрая, пренебрегнал пъстротата, купувам голям букет калии.

- Красиви са, шефе - установява Драмов безспорното. - Но някои твърдят,че са гробищни цветя.

- Тъкмо затова - казвам му мрачно - Тъкмо затова, Драмов. И не се бъркай в интимните ми предпочитания.

В управлението намирам Анчев и му обяснявам накратко какво трябва да направи за мен: за услугата го възнаграждавам с калиите. Вече от прозореца на кабинета си виждам как дежурната кола потегля. До „Бор” той ще пътува в доста необичайна компания.

Същият ден, 15.00 ч.

Ангелов влиза, поздравява и тръгва с пружинираща походка към предложения му стол. Сяда - и пита с поглед: защо сте ме извикали?

С причината ще го запознае Драмов, но ще избере сложен, пълен с изненади път до нея.

- От колко години работите в „Зов”, Ангелов?

- От девет. В трудовата ми книжка има само един печат.

- Какви са отношенията ви с колегите?

- Напълно приятелски. В журналистиката иначе не може. При нас всеки може да натопи всекиго - безпогрешно се рисува още в началото той.

- По-точно?

- Вие знаете, че ние работим с думи. Думите за пишещия са хора, а хората - думи. И хората, и думите са с много лица. Така че никой не е застрахован от грешки. Доброжелателят в кавички винаги е в състояние да открие другото лице на човека или колектива, за когото си писал - и жестоко да ти натрие мутрата с него. Не открито, разбира се, а подло, мръсно, зад гърба ти - този притежава философия на проститутка. Не само защото смята колегите си за сутеньори.

- Единствено Лили Петрова не може, нали?

- Какво не може?

- Да ви натопи.

- Естествено. Въпреки,че тя се счита за център на вселената. И държи всичко да се върти около нея. Психика на стара мома.

- Хареса ли ви вчерашното дерби? - невинно променя посоката на разговора Драмов, пристъпвайки към целта си.

- Откровено казано, не. И двата отбора се мотаха на терена. Как никой не се постара да стори нещо по-различно, по-оригинално,по-ефикасно! Еднообразието е смърт на всяка игра - тук той определено ми харесва.

- Но и вие, спортните редактори не сте много разнообразни - укорява го с кротка усмивка Драмов. - Искате ли да ви издекламирам един примерен коментар?… „Футболът вчера беше скучен. Липсваше така необходимото преливане между отделните линии. Играчите от средата,там, където се кове успеха, не владееха жизнено важната централна зона - и нито помагаха на може би затова нестабилните отбрани, нито подхранваха с топки може би затова немощните нападения…” - за пръв път забелязвам в очите на Ангелов уплаха.

- Какъвто футболът, такава и журналистиката - оправдава се сръчно той. И в следващия миг се натапя до шията в собствената си кал: - Все пак, във вчерашния мач имаше проблясък на творчество. Познавам добре момчето, което направи победата. То е едно голямо обещание… Вие запалянко ли сте? - усеща се и се мъчи да се измъкне от калта, отклонявайки вниманието на Драмов.

- Къде пишете неделните си информации? - чувам аз гласа си, не е колегиално, но играта продължи мъчително дълго.

- В печатницата. На ръка. Така се пести времето на много хора.

Изчаквам го да свърши, бъркам в чекмеджето си, вадя оттам онзи, преболедувалият дребна шарка лист и го слагам пред него. Светкавично следва втория ми въпрос:

- На кого предадохте резултата и името на голмайстора? Тук тях ги няма.

- На Башев. Отговорния ни редактор - изхлипва той, а видът му без преувеличение, е вид на мъртвец.

- По-скоро безотговорен, Ангелов, безотговорен - подчертавам последната дума и кимам към Драмов: продължавай!

- Ангелов, какво ви свързва с Марина Дочева? - приема веднага щафетата лейтенантът.

- Дружба - изрича сподавено онзи.

- Сърдечна ли? - въпреки всичко, Драмов е мек, тактичен.

- Да.

- Вечна ли? - във въпроса няма капчица ирония.

Ангелов не отговаря. Може би защото му е безпределно ясно, че нищо на този свят не е вечно.

- Знаеше ли някой в редакцията за нея?

- Досещаха се. Особено онова дърто бостанско плашило.

- За кого се изразявате толкова ласкаво?

- За Лили Петрова.

- Вие ли определихте среща на Марина Дочева в редакционната вила?

- Да.

- А защо тъкмо по време на мача? И тъкмо по време на нейното дежурство?

- Заради жена ми. Ревнива е. Следи ме.

- О-о, вие сте женен? Това е нещо ново за нас.

Той не реагира на откритата неприязън, но разбира: ние знаем твърде много. И не му остава нищо друго, освен да хвърли картите си на масата. Изглежда, че и Драмов усеща положението му, защото е безцеремонен.

- Защо убихте Марина, Ангелов?

Онзи се надига от стола, сетне рухва обратно върху него, свежда надолу очи и изрича бавно, разчленявайки думите си:

- Не съм аз. Когато влязох във вилата, тя беше мъртва.

- С какво ще го докажете?

- С нищо. Освен… освен с честната си дума - да-а, безчестникът винаги се позовава на това, което няма, когато е обвиняван, че е поругал същото у друг човек.

- Но ако ние не ви вярваме?

- Тогава търсете убиеца. Аз не съм. Не съм.

Драмов ме поглежда, аз му кимам и той въздъхва:

- Вървете. Свободен сте. Засега.

От пружиниращата му походка няма и следа. Нищожното разстояние до вратата е извървяно с олюляване, дръжката й - хваната подобно спасителна сламка, и тук прозвучава въпроса ми:

- Вие ли ще отразявате днешния двубой в зала „Строител”, Ангелов?

- Естествено! - отговаря той, без да се обръща към мен. Което е най-малкото неучтиво.

Същият ден, 15.25 ч.

Изчаквам няколко минути, после се разбързвам:

- Тръгваме, Драмов. Защото рискуваме да изпуснем следващата среща.

- Но къде, шефе?!

- На посещение. При болен.

Три са обстоятелствата, които ми позволяват отклонение от управлението в тези усилни часове. Аз, човек прелюбопитен, чета всичко, което се изпречи пред погледа ми на улицата, включително и афишите. Един от тях ме е уверил, че баскетболът в „Строител” е от 16.00 ч. Сетне: вторият ни гост няма да се отзове на любезната ни покана, нито дори да поднесе извинения за пропуснатата възможност да ни види: сега той обикаля Невския проспект и обезателно надниква в „Гостинный двор”. И, накрая, ала на първо място: страшно ни е нужен някакъв ред именно сега, когато следствието е започнало да набира скорост.

Отбиваме се в кварталната ни библиотека, колкото да научим интересуващия ни адрес. След което отскачам до близкия цветарски магазин, купувам букет карамфили - и сме готови да нанесем визитата си.

Още щом ни вижда, Ангелова добавя нова, щедра доза към бледността си, козметиката си е козметика, но понякога и тя е безсилна. Въведени сме в малък, спретнато подреден хол и сме настанени на покрит с бял губер диван.Ангелова сяда срещу нас, карамфилите са оставени без внимание.

- Ние няма да се задържаме, понеже знаем, че сте болна. Затова ще бъдем кратки. В състояние ли сте да ни отговорите на няколко въпроса?

Получаваме утвърдителния й отговор - и Драмов е пак на линия:

- Вие вчера сте била в “Бор”, вилата на редакцията, в която работи вашия съпруг. Причините за пътуването ви?

- Едно обаждане по телефона. Добронамерено. Посъветваха ме да пазя по-добре мъжа си. Подметнаха ми да не си въобразявам, че той в момента изпълнява служебните си задължения. По-други дългове изплаща той сега, казаха, и знаете ли къде? Във вилата… Подозирам го отдавна, защото нямаме деца.

- В колко часа ви позвъниха?

- В четири след обед.

- Жена ли?

- Не. Мъж. Гласът беше мъжки.

- С какво превозно средство пътувахте до „Бор”?

- С колата на моя свекър.

- Кога бяхте там?

- Малко преди седем.

- По-нататък? Влязохте вътре  -  и?

- И изкрещях. Защото в хола имаше труп. Разбрах веднага това, после нищо не помня. Дойдох на себе си едва на пътя.

- Ангелова, помислете си, възможно ли е деянието да е дело на вашия мъж?

- Той? Изключено. Той е страхлив, малодушен човек, със слаби нерви. Дори на погребения не ходи, става му зле.

- А не сте ли забелязала нещо странно в поведението му напоследък?

- Да-а. Много често сменя настроенията си. Весел е, тананика си някаква мелодия - и изведнъж се втренчи в мен, избухне, наругае ме…

Драмов ме поглежда, знак, че е свършил, но аз не бързам - и питам:

- Заключена ли беше вилата?

- Не. Колкото и да бях развълнувана, това ме впечатли. Защото… онези неща се вършат тайно.

- А пътят? Пътят към града чист ли беше? Нищо ли по него не спря вниманието ви?

- Движение нямаше. Но пред мотела, той май се казва „Подкрепа”, видях колата на заместник-главния Проданов.

- Сигурна ли сте?

- Разбира се.

Долу Драмов пали двигателя и, преди да потегли, подхвърля:

- Все по-заплетена става, а, шефе?

- На добро е, Драмов. Понеже за да се разплете докрай е нужно да се заплете както трябва - отвръщам му весело, а си мисля: откъде тя знае, че благоверния й, хм! хм!, е бил там?

Същият ден, 16.00 ч.

Павлов е млад, нахакан, самодоволен тип, който спокойно може да мине за супермен не само в своите очи, вносен е от главата до петите, а под амбалажа му играят сравнително силни мускули. Това обаче, вместо да предизвика Драмов, го подтиква към по-обстоятелствен разговор:

- Как е икономиката на областта, Павлов?

- Предполагам, че не за да обсъждаме този въпрос сте ме извикали тук.

- Защо не? Нас също живо ни интересува накъде вървим и какви ще са следващите ни стъпки към най-хуманния обществен строй.

- Е, щом е така, чуйте: ние цъфтим. И се радваме със страшна сила на социализма - реален, развит и зрял. Складовете на предприятията, които изпълняват своите планове пращат по шевовете си: никой не ще продукцията им, кой купува боклук? А работниците получават прилични заплати, подплатени с големи премии. Има, разбира се, и предприятия, които са зле. По обективни и субективни причини. Тях държавата ги дотира, субсидира, обнадеждава, поощрява - в края на краищата, с доста зор и те изпълняват криво-ляво плановете си. Следват увеличения на заплатите, премии, а и тържествени, твърди обещания: догодина няма да изоставаме, ще докажем, ще догоним, ще изпреварим. Ура-а!…Удар във въздуха! Защото, свидетел съм, всичко това се повтаря до безкрайност, дори нулата не е толкова безкрайна. А горе радостно потриват ръце: авангардната роля на класата!… Класа? Дръжки! Класата изобщо я няма и не се интересува от технизации, подобрения, модернизации, реконструкции. Тя даже не дочаква края на работния  ден, за да побегне с колите си на село, откъдето е изсмукана насила и където никога, за нищо на света няма да се завърне. Връща се само за часове - влиза в оранжериите и помага на  престарелите си бащи и майки в отглеждането на краставици, зеле, лук, домати, рапони, гулии, патладжани, гъби: градът е гладен, трябва да се има предвид това, гладът винаги носи добри пари… Резултатът: ние цъфтим, както ви казах, ала прецъфтяваме, без да вържем - от тази предълга, уморителна за всеки слушател тирада установявам, че Павлов има зад гърба си прекалено як стълб. Патил съм си от такива, ясен ми е.

- В такъв случай, вие най-безсрамно лъжете обществото чрез вестника, който ви се доверява. Защо?

- Кой лъже? Аз ли? Не. Аз ползвам единствено статистиката. Тя е голяма наука: може да е суха, но е точна и безпристрастна. Ако тя лъже самата себе си, толкова по-зле за нея.

- Но не статистиката пише вашите статии, нали? И не тя се подписва под тях?

- Истина е. Тя ми дава само фактите, цифрите, данните. Картината допълвам с наблюдения. Е, тук послъгвам. Защото какво виждам около себе си? Тиха, неподвижна, блатиста повърхност. Народът е доволен. Живурка. Съществува сравнително сносно. Краде. Кротува. И се хили на лозунгите, които издига или скандира. В моите писания обаче всичко е розово, захаросано, вкусно…

Докато двамата водят този делови разговор, аз отново съм извадил бял лист и химикалката ми шари замислено по него. Нещо, което не ми пречи да слушам:, интересно е и, трябва да призная, причината не е в репликите на Драмов.

- Достатъчно. А сега - по-конкретно. Знаете ли защо сме ви извикали?

- Да. Съжалявам. Беше добро момиче. За разлика от мен, не прикриваше очевидното. При нея това беше възможно, тя отговаряше за нравственото възпитание. На него у нас се гледа отгоре-отгоре: обвиняваш - никой не те слуша, хвалиш - всички са съгласни. Но критикуваш ли непозволено в областта на икономиката - тежко ти. Оттам никога няма да ти го простят.

- Откъде оттам?

- От една висока - висока, бяла-бяла къща.

- А защо отидохте в „Бор”, Павлов?

- Обадиха ми се по телефона. Някакъв гадняр с доста характерен глас, който ми съобщи: не си мислете, че жена ви е на курсове за преквалификация в София, друже. По друг начин се преквалифицира в момента тя. Ще ви кажа даже къде… Изсмях се, не съм ревнив, но все пак гаднярът знаеше твърде много - и хукнах презглава да гоня оня, дето клати клоните в гората.

- В колко часа ви се обадиха?

- Около четири - четири и половина.

- Вилата отключена ли беше?

- Да. Това, което видях в хола, изправи косите ми. И хукнах обратно като последния страхливец.

- Вие сте наблюдателен човек, Павлов. Не забелязахте ли нещо извънредно по пътя?

- Не. Нямаше.

Драмов млъква - дошъл е моят ред:

- Какво е семейното положение на главния ви редактор Гарванов?

- Разведен е. С дете, което е при него. Понеже изобщо си няма връзки.

Иронията е явна.

- Причината за развода?

- Не ми е известна. Вероятно най-разпространената: несходство в характерите. Е, и досега се носи мълвата, че е имал нещичко с редакционната секретарка, но не вярвам. Предполагам, че тя сама е създала тази легенда: стара мома е.

- Благодарим ви. Впрочем, добре ли возят „мишелинките”?

- Идеално. Сякаш си не в кола, а в лодка - усмихва се той: усмивката му не е гузна.

Кимам на Драмов - и се вторачвам в листа. Схемата върху него изглежда така:

около 17.45  Марина /автобус, пеша/

около 18.00 Ангелов   /кола/

около 18.15 Гарванов /такси/

около18.30   Павлов   /кола/

около 19.00   Ангелова  /кола/

след тях /?/  зам.-главния редактор /кола/

Голямо движение, голямо чудо! И как не се срещнаха нито веднъж тези хора, поне едно „Добър ден” да си кажат?! Среща обаче е имало. Фатална за Марина. Ако не се лъжа, човекът, изпуснал новия брой на вестника е отговорния секретар Башев. Което значи, че единствено той, с малки уговорки е вън от подозрение.

Същият ден, 16.30 ч.

- Проданов! - представя ни се с великолепен  бас  новопоявилия се посетител. Премигвам от изненада. Защото притежателят му е дребно, слабо, невзрачно човече с козя брадица и с опустошено лице: цвета на боксьорския му нос безпогрешно издава източника на разразяващите се около него гигантски катаклизми. След миг разбирам, че не се лъжа: във въздуха на кабинета се настанява без разрешение отвратителният мирис на анасон.

- Хайде, започвайте! - мръщи се Драмов, ароматът е достигнал и до неговите ноздри.

- Но какво? - изтървава човечето и опулва срещу му жълтеникаво-алени очи.

- Разкажете ни по-подробно как прекарахте вчерашния си следобед - реже лейтенантът, не се шегува.

- До четири бях в хоризонтално положение. След това пуснах телевизора, в последно време колегите правят добри предавания. Гледах до шест и си рекох: а бе, защо не отскоча до печатницата - всичко става, сега аз отговарям за вестника…

- И там вече нямаше никой - опитва се да му помогне Драмов, защото онзи млъква.

- Да. Моите хора си бяха свършили работата.

- По-нататък?

- Както обикновено, в компания на приятели: малко политика, малко спорт, малко клюки.

- Проданов, в четири часа вас ви събуди телефонът, нали? Кой ви се обади и какво ви каза, Проданов? - сигурен съм, че Драмов има бляскаво бъдеще. А по лицето отсреща се боричкат безкрайно недоумение и откровен страх.

- Мъж. Мъж ми се обади. Рече: извинявайте, но докато вие спите, вашите подчинени се трудят най-усърдно. Толкова усърдно, че дори дрехите им пречат, та са се разсъблекли. Идете да им се порадвате, а ако не ви мързи, можете и вие да се включите в дейността им. Те са в „Бор”, отдавна превърнат в бардак. Чао!… Мъжът обаче не си каза името. Гласът му беше малко особен.

- Защо не тръгнахте веднага за вилата? Защо се отбихте през печатницата?

- А бе, исках да взема със себе си и Башев, отговорния редактор. Той е по-вещ от мене в тези работи.

- В колко часа бяхте във вилата?

- Трябваше да има осем.

- Осветена ли беше тя?

- Да. Напълно.Даже се запитах: защо моите хора не са си пуснали за целта дискретното осветление, бива ли такава немарливост? Понеже в две от стените на хола са вградени и слаби луминесцентни тела. Малко над равнището на пода.

- После? Какво направихте после? - произнася с погнуса Драмов. Едва се сдържа. Нищо, ще свикне.

- Влязох, събух обувките си и стъпвах на пръсти, за да ги изненадам, интересно ми беше как ще реагират. Отворих тихичко вратата и… Не, вие не можете да си представите какво изпитах в този момент: с обувките в едната ръка и с дръжката на вратата в другата. Търтих да бягам, как съм стигнал до нас, аз си знам, а в апартамента си влязох по чорапи. Представяте ли си, по чорапи!

- Какво толкова страшно видяхте в хола, Проданов?

- Ами… Дочева. Но мъртва. Горкото момиче! Беше стажантка при нас.

Следва пауза, в която се усмихвам. Презрително. Всички те не само са избягали най-позорно от местопрестъплението, но нито един от тях не е имал смелостта да ни позвъни. Може би единствено този, който ме е търсил вкъщи. Не е изключено обаче това да е убиецът. Възможен е и такъв вариант: убиваш, предупреждаваш органите и по такъв начин накисваш останалите. Моето име не е от популярните в града, но журналистите знаят много.

- Дайте ми шофьорската си книжка, Проданов! - гласът на Драмов е строг, нетърпящ възражения.

- Защо? - пита заместникът,смутен от неочаквания обрат.

- Защото вчера сте шофирали след употреба на алкохол.

- Не е вярно. Вие не можете да го докажете - отрича гузно онзи.

- Мога. Имам свидетел. Съдържателят на ресторант „Подкрепа”… - лейтенантът изчаква ефекта от думите си, сетне продължава: - В подобно състояние вие бихте предизвикали автопроизшествие. Между другото, не сте ли го извършили вчера? - сега тонът му е открито заплашителен.

- Не. Пия ли, аз съм по-сигурен на волана - вулгарно признава Проданов.

- От опит ли го знаете?

Заместникът мълчи.Такива трябва да бъдат изпращани в затвора без съд. Преди да са убили. Защото потенциалният убиец е повече убиец от вече осъществения. Това правило важи не само за автомобилните безумци.

- Кажете ни нещо за Гарванов, Проданов - намесвам се аз, както винаги, накрая.

- Ами какво? Добър човек. Честен. Грижи се за колектива. Застъпва се, когато някой допусне неволна грешка. Осигури с апартаменти всички нуждаещи се. Вилата построи… Не може да пише, затова е и главен. Но разбира кое е кадърно, кое - не. Понастоящем е в Ленинград: горе го ценят.

Че той бил рядка птица този Гарванов! - възхищавам се в себе си - и пак питам:

- А как се отнасяше към Дочева?

- Бащински. Колко опасни материали й е връщал - чет нямат. И я съветваше: по-внимателно бе, момиче, не ти ще оправиш света. Понеже Дочева винаги си търсеше белята - и си пъхаше носа там, където не трябва. Тя например смяташе, че лични неща в обществения живот няма - и го твърдеше съвсем сериозно.

- Някой в редакцията мразеше ли я?

- Има си хас! Ние сме малък, но сплотен колектив. При нас важи с пълна сила завета: един за всички - всички за един. Иначе не може. Такава ни е професията, опасна. Според ЮНЕСКО ние сме на трето място по ранна смъртност сред разните социални групи. Разбирате, нали?

Пфу! Този или е идиот, или аз не съм чул добре. И защото да разговаряш с идиот по-продължително време е безсмислено, освобождавам го. Без благодарности.

Същият ден, 17.00 ч.

Пуша, облакътен на бюрото и наблюдавам Драмов, който съсредоточено изучава последната сътворена от мен схема. Когато вдига очи от листа, звучи спохождал ме вече въпрос:

- Шефе, много неща  от тук не ми са ясни, но едно от тях - особено. Как се е случило така, че никой от посетителите на „Бор” не е срещнал следващия й посетител при завръщането си в града?

- Грешиш,Драмов, среща,макар и символична е имало: Ангелова е забелязала колата на заместника пред „Подкрепа”.

- А останалите?

- Там положението е по-сложна. Но шосето е с разклонения, не забравяй и околовръстния път. Към това прибави паниката, дъжда, високата скорост…

На вратата се чука - прекъсвам не съвсем убедителното обяснение, приемам отговорния секретар като добър познат и веднага го прехвърлям в ръцете на лейтенанта.

- Как мина планьорката ви, Башев? - пита Драмов, със задоволство установявам, че листа пред него е обърнат наопаки.

- Нормално. Обсъдихме един сносен брой. Планирахме новия, в който също има интересно четиво. Изобщо, при нас в последно време се работи леко - поглажда коцкарските си мустачки отговорният, опитва се да се държи свойски.

- Но вчера в печатницата не беше леко, нали?

- Напротив. Защото нищо не се чакаше. Винаги е така, когато всичко е предадено в график, до последния ред.

- Който приехте по телефона. И прикачихте към предварително написана информация. Защо го направихте, Башев? Плесникът си го бива, отговорният обаче - също, той не губи ни най-малко самообладанието си:

- Ангелов ми е приятел. Опитен е. Аз му вярвам. Пък и не футболът е проблемът, който трябва да ни занимава толкова сега. Помислих, помислих - разреших му.

- А за какво разговаряхте с Ангелова пред печатницата вчера? - и вторият плесник не го смущава, затова пък съм сигурен,че от него нататък няма да ни лъже.

- Търсеше го. Дори ме обвини, че го прикривам. Нарече ме параван. Стори ми се, че е научила отнякъде къде се подвизава той в момента.

- Вие сте отговорен редактор. Една доста висока длъжност - виждам по лицето му пробягваща тръпчица истинско удоволствие: нисък е на ръст, ниските са властолюбиви. - Знае се, че отвисоко се забелязват и незабележими иначе неща. Та: какви бяха отношенията между Ангелов и Дочева, Марина Дочева?

- Именно бяха. Защото той я изпусна като последния наивник. Пък и тя се преориентира бързо. Потърси по-голяма изява. Въобще, тя много си падаше по изявите.

- Защо говорите за нея в минало време? - веднага напипва нишката Драмов.

Башев мълчи. Усеща, че е сбъркал. И понеже е ясно, че няма да наруши безмълвието си, Драмов хваща другата нишка:

- Към кого се преориентира Дочева?

- Към шефа.

Гръм! Сега е наш ред да мълчим. И е добре, че онзи продължава: дава ни се възможност да се окопитим, докато слушаме:

- Но и там свърши бързо. За седмица-две. Повече внимание тя не му обръщаше.

- Как реагира Ангелов на това? - лейтенантът е дошъл на себе си преди мене.

- Той не знаеше, глупакът! И се мъкнеше подир нея, замаян като влюбен гимназист. Особено в последните месеци.

- Да сте предприемали тъкмо в тези месеци колективен излет в планината?

- Не. Ние избягваме подобни… мероприятия. И без друго тичаме като гламави по задачи. То са събрания, заседания, конференции, симпозиуми, тридневки, декади, първи копки, откриване на обекти, посещения на делегации - където мръдне някой от шефовете, със себе си журналисти води. Страшно обичат имената си, набрани барабар с всички постове, звания, титли, степени и прочие. Това не е журналистика, а тюрлю гювеч.

- Но вие, въпреки тези толкова несвойствени задължения  вчера предпочетохте да отдъхнете на чист въздух, нали?

Тук вече Башев се предава. Прилича на човек, който е изпуснал венчалната си халка в мивката и с разширени от ужас очи следи как тя, звънтейки в порцелановата раковина се насочва към обратните води, към мръсотията.

- В колко часа бяхте във вилата, Башев?

- В осем и половина.

- Ние знаем какво сте видели там. Но защо не ни се обадихте? Знаете ли колко щяхте да улесните следствието? Или ви достраша, че по такъв начин ще ви заподозрем?

- Ами! За мен всеки може да гарантира. Аз съм на принципа: чукай - и бягай!

- В какъв смисъл? - не разбира Драмов.

- И в прекия, и в преносния - усмихва се отговорният, по-скоро доказва, че усмивката също е способ за изразяване на цинизъм.

- Означава ли това - намесвам се аз смръщено - че вие подозирате приятеля си Ангелов?

- Не. Той не е в състояние да изтърпи и най-малкото чуждо страдание. Става му зле дори от капка кръв. Ако се съмнявате в него, грешите.

- Но все пак вие отидохте в „Бор”. Защо?

- Страхувах се от семеен скандал. Ангелова е ревнива. Едно стълкновение между двете жени не би било невъзможно, понеже Марина не си поплюваше.

- С което искате да кажете? - предпазливо го подканям да продължи, макар че такава защита на редакционния престиж никак не ми се нрави.

- В никакъв случай! - реагира като ужилен Башев. - Нали вече ви споменах за Ангелов, той щеше да поеме цялата вина, за да предпази момичето. Или пък щеше да загуби съзнание край… край трупа му. Изключено е да е Ангелова.

- А защо сте ме търсили вчера по телефона? - изтърсвам най-неочаквано и за себе си. И, каквото повикало - такова се обадило, получавам най-неочаквания отговор:

- Защото на непознати изобщо не се доверявам. Никога, дори да умирам. Принцип!… Но вас ви нямаше нито в милицията, нито вкъщи.

- По-нататък? - потривам радостно длани аз, понякога и заблудените куршуми поразяват целта. После веднага отхвърлям намесата на случайността, вероятно мисли, че „Сименса” е снабден със записващо устройство - животинче, което включва апарата и безстрастно запаметява отвъдния глас.

- Хрумна ми да позвъня на таксиметровата служба. Като ги знам колко са туткави, пък и неделя беше, рекох си,дано се върнете, додето изпълнят поръчката. За зла орис обаче, те тъкмо вчера са били такива, каквито трябва да бъдат винаги.

- Вие си противоречите, Башев. Не подозирате никого, а искате да ме предупредите за нещо, което ще се случи - и е вече факт. Изплюйте най-сетне камъчето, от кого се опасявахте?

- От Гарванов - с тежка въздишка изрича онзи. - Главният още задиряше, и то не на  шега Дочева. Така е, когато усещаш, че започваш да изпущаш влак подир влак.

- Но откъде би могъл да знае той за срещата във вилата?

- Логично е да се допусне. Защото през седмицата само това повтаряше: хич не ми се ходи до „Бор”, а се налага да взема от там туй-онуй - много е разсеян, горкият, постоянно ръси къде ли не вещите си. Тази сутрин отпътува за Ленинград, сега вече е там… - спира за минутка отговорният, сетне додава: - Пък и нашата главна информационна агенция Лили Петрова, секретарката на редакцията е като мушитрън: пъха гагата си където трябва и не трябва и пее ли, пее. Нищо чудно тя да се е добрала

до новината за срещата по свой канал и да е изпяла на Гарванов - макар че гласът й дори за реквием не го бива.

- Осветена ли беше вилата преди да влезете в нея, Башев?

- Не. Даже си рекох: всичко е минало тихо и кротко, културно, без инфекции, разбрали са се като хора.

- А по шосето нататък не срещнахте ли някакво превозно средство?

- Да. Току преди разклонението за вилната зона. Този нагъл идиот бе заел и част от моето платно, затова реших да го накажа - и пуснах дългите светлини. Държат се на пътя така, сякаш им е бащиния.

Изпращаме го едва ли не с поклони. Вестите, които получихме от него са наистина безценни. 

Същият ден, 17.30 ч.

Понечвам да запаля цигара, но веднага сдържам желанието си - и моля Драмов да отиде до барчето за две кафета. Изчаквам вратата да  хлопне зад гърба му, посягам към телефона и набирам номера на „Зов”. Когато чувам подканата за разговор, казвам учтиво:

- Лили Петрова? Безпокои ви Станоев от милицията, ако си спомняте. За втори път днес. Здравейте.

- Здравейте!? - в поздрава й потрепват дрезгаво въпросителни нотки.

- Сама ли сте?

- Разбира се. Както винаги става в понеделник, след планьорката се изметоха до един.

- И сега скучаете?

- Още половин час. После: „Чао” и „До утре” - ще съм по-свободна и от вятъра.

- В такъв случай, осмелявам се да ви предложа една малка разходка. Защото и аз като вас скучая. Няма да ми откажете, нали? Ще дойда да ви взема от редакцията точно в седем. До. - сипя аз изречение подир изречение, без да съблюдавам каквато и да е пунктуация, не й давам възможност за колебания или възражения. След последната сричка слушалката е върху апарата.

Тъкмо навреме, понеже влиза Драмов. По-нататък моето кафе е подсладено с цигара, неговото - с размисъл. Прекъсвам мълчанието с въпрос:

- Знаеш ли кой е убиецът, Драмов?

- Да. А вие? - все повече ми харесва лейтенанта, умее да приема и предава кратко, точно, без  уговорки - и учтиво да предоставя инициативата на събеседника си.

- Досещам се - мълвя недотам убедено, сетне изведнъж се развеселявам: -Хрумна ми нещо, Драмов. Хайде всеки от нас да напише скришно от другия името му върху листче. Който от двама ни познае, ще черпи. В „Ленинград”. Искаш ли?

- Но ако познаем и двамата? - смее се той като дете.

- Ще се черпим взаимно. Само че ти ще плащаш моята сметка, аз - твоята.

- Солено ще ви излезе, шефе - казва той сериозно. От което разбирам, че той е убеден в победата на този вариант.

Двете старателно сгънати листчета потъват в чекмеджето на бюрото ми - и аз отново подмятам:

- Какво ще кажеш за една партия шах? Не, не се тревожи, имаме достатъчно време. Пък и вече сме свършили работата си. Така че можем да си го позволим - бъбря, докато изваждам вехтата чернобяла кутия с нетърпеливо потропващите в нея, готови за незабавни военни действия армии.

Дебютът е светкавичен, доколкото знам, той е кандидат-майстор - със същото мога да се похваля и аз. Следва бавна, тромава, уморителна размяна на тежки фигури. А когато от полесражението са вдигнати всички трупове, равносметката е твърде тъжна за мен: освен задължителния монарх, притежавам действената му другарка, чернопол офицер и само един войник. Неговото положение е за окайване, ала това е привидно: ненавистният владетел е вдовец, но има реални изгледи скоро и доста тържествено да влезе в Дома на младоженеца: триъгълната пешечна конфигурация, защитавана от сабята на белопол офицер, е сигурна гаранция за това. Мисля дълго, преди да предприема решителния стратегически ход в боя, понеже не се боя от цайтнот. Сетне светкавично разбивам строя на войниците му, жертвайки последователно първата дама на държавата и верния й офицер: дали между тях не е имало нещичко?… След тази откровена касапница той гледа дъската победоносно, клати укоризнено глава и ми предлага реми. Което, разбира се, приемам без колебание. Не след  дълго двете армии заемат места в затвора си, където ще лекуват рани до следващото сражение. А аз подхвърлям, признавам си, гузно:

- Ти можеше да спечелиш, Драмов. При малко повече старание… Защо не го направи?

- А вие, шефе? Щяхте ли вие да се тормозите с толкова много ходове? Офицер срещу пешка? - не… Щеше да бъде една изстрадана победа.

Прав е. И в живота е така. Постигнатото с много труд не радва. То е като изпросено. Винаги напомня за пътя към него. Винаги тежи.

Същият ден, 19.00 ч. 

Лили Петрова ни очаква пред служебните си покои, зад нея бляскат изписани върху бял фон три червени букви - „Зов”. Е, ние се отзоваваме на повика, а и тя е готова за разходка. В крак е с модата - черни обувки на висок ток, черна пола, черна блузка, връз която се пилеят къдри с цвят на старо, масивно, висококаратно злато.

- Тръгваме ли? - подканям я аз да заеме мястото на смъртника в служебната кола, на волана е Драмов, предварително съм предпочел задната седалка - не особено привлекателна, но сравнително безопасна позиция. От която се открива замайваща гледка към тилната част на главата й.

Знам, докато сме още в града, тя ще недоумява и ще пита: защо не съм сам? Не е ли третият излишен? А когато се втурнем към „Бор”, недоумението й ще се удвои: пак на познат адрес, нима той не се досеща, че ми е писнало от еднообразие? Така е, оправдавам се в себе си но - преди всичко делото. Все ще остане време и за думите, и за другото…

Иначе, вдълбочавам се аз, като че ли сме създадени да бъдем двамата. Двамата заедно… Когато се срещнат самотници, при тях не търси тишина. Те я прогонват дори когато мълчат. Понеже са преситени от викащо, крещящо безмълвие.

Отминаваме на скорост „Подкрепа”: разрошеното димче от комина на ресторанта сочи неотклонно планината, защото вятърът духа нататък.

Десетина минути по-късно, преодолели каскада от завои, сме пред  вилата. Лили Петрова ни опипва с поглед, в който се борят цял рояк от разнопосочни чувства, но не ни казва нищо, слиза покорно и чака напътствие. То идва незабавно откъм моя милост - и е внимателно, дори ласкаво:

- Домакиня тук  сте вие. Не мисля, че ще откажете гостоприемство на двамата си кавалери.

Тя се усмихва, кима с глава, тръгва към вилата. Тялото й се поклаща стройно и следва ритъма на токчетата, изпънато е като струна. Може би защото прелива в тъмносиньото на прииждащия откъм тайнствено стълпилите се горе гори и мрак. Или защото „Бор” свети, сякаш има посетители.

Същият ден, 20.00 ч.

Лили Петрова влиза в хола, прави крачка напред - и след вика, от който всичките ми жили мръзнат, пада в ръцете ми. Готов съм за това събитие - и моля Драмов за помощ. Но той е не по-малко ужасен от това, което вижда…

Срещу нас, леко приведена напред, прегърнала разкошен букет от калии в лявата си, сгъната към гърдите ръка, е изправена… Марина Дочева. Дясната й ръка е протегната, отправена неумолимо към вратата и сочи нас. В този неин жест има нещо, което съвсем определено, без никакви недомлъвки, обвинява: утре ще похваля Анчев за безукорно свършената работа.

Носим Лили Петрова към един от фотьойлите в хола и след минути тя, вече достатъчно изморена, идва на себе си. Чувам я как почти механично повтаря:

- Цирк?! Кому е нужен този цирк?! - но не й обръщам внимание. Зает съм. Когато всичко е наред: ние тримата - седнали край масата, а върху нея - три чашки просветващ и подканящ коняк, несръчно навличам тогата на обвинител и произнасям достатъчно убедително следното слово, обърнато изцяло към нея:

- Понеже намирам присъстващите тук в изрядно състояние на духа, поемам неизбежните, но поправими рискове за евентуални пропуски в изложението. Прочее, те съществуват при която и да е доказана истина. И така, позволете ми да започна малко по-отдалече. Отпреди пет-шест години да речем.

В „Зов” идва нов главен редактор, който обгражда колектива с внимание, защото разбира от журналистика толкова, колкото аз - от производство на космически кораби. Естествено, той отдава дължимото и на единствената жена в редакцията. Няма как, тя му е секретарка, а това значи много. А е и самотна… Така че много бързо вниманието прераства в нещо повече. Не зная, но все пак ми се струва,че тази връзка е една от причините за развода на главния. Но той не може да се реши на следващата стъпка толкова бързо: все пак благоприличието изисква своето. За вас това означава търпение. Търпение, продължило години…

Вие обаче търпите, тъй като знаете,че в края на краищата постоянството се възнаграждава: на това са ви възпитавали родители, учители, понастоящем искрено ненавиждани от вас. И тъкмо когато считате, че щастието ви се усмихва, в колектива влиза нов човек - стажант-журналистката Марина Дочева. Тя е красива и свободна, от което най-бързо съумява да се възползва спортният редактор Ангелов. Отначало вие не одобрявате разцъфналата пред очите ви връзка: Ангелов е женен. Но после великодушно махате с ръка - защо пък не, светът около вас буквално гъмжи от изневери. Дори завиждате, и завистта ви е искрена.

Най-неочаквано обаче откривате, че и Гарванов се е отплеснал по въртиопашката Дочева, и че чувствата му се радват на взаимност, макар и колеблива. Оттук нататък имате усещането на знатна особа, на която миг преди коронацията са отнели най-важния атрибут на властта: короната. Положението изглежда неспасяемо, тъй като стажант-журналистката притежава, извинете, очевидни преимущества пред вас: млада е, енергична е, талантлива е. И е непокорна като необяздена кобилка: мъжете винаги са били неудържимо привличани от непокорството, което се стремят да прекършат, да пречупят, да сломят. Но все пак вие съхранявате изпоранените си надежди за успешен изход, защото получавате неизменно помощ от Ангелов: спортният редактор съвсем не е изоставил намеренията си спрямо изпуснатата вече Дочева - мъжете се настървяват, когато желаното и веднъж постигнатото се изплъзне от ръцете им.

Относителното ви вътрешно равновесие - притихнал вулкан от огнени страсти - рязко се нарушава обаче от нещо, което заплашва с крах мечтите ви за спокоен семеен уют. Вие по някакъв начин разбирате, че стажант-журналистката е бременна. Не, тя не е споделила нищо с вас, но могат ли да не ви направят впечатление някои неизбежни симптоми на бременността: та нали Дочева е постоянен обектна вашето внимание, та нали вие непрекъснато я наблюдавате - никой не вижда повече от ненавиждащият. Тук установявате два факта, които ви притесняват жестоко. Първо: противно на всички очаквания, Дочева желае да роди. Вторият е свързан с поведението на мъжете от прословутия любовен триъгълник. Ангелов се вкопчва като удавник за дадения му от небето дар, понеже е бездетен, а и слабите представители на така наречения силен пол са склонни към хазарт. Откъде би могъл да знае той? Е, вие сте намерили подходяща форма да му подшушнете новината. Не оттегля обаче своите претенции и Гарванов. Вие търсите причините за необяснимото му упорство, надничате в душата му, внимателно претегляте и преценявате всички доводи, отхвърляте несъстоятелните, докато остава една-единствена: любов. Защото е наистина смешно солидният главен редактор да пере пелени. И защото мъжете на неговата възраст глупеят пред закъснялото, разяждащо ги чувство и се стремят да го запазят на всяка цена, дори да изглеждат в очите на другите, на околните, слепци.

Ала тъкмо сега възниква обстоятелство, което излиза извън рамките на нормалното човешко поведение и което не ви дава нито минута покой: Дочева решително отхвърля домогванията и на двамата. Вие изключвате странична намеса в драмата по две причини. Вашата съперница не е леко момиче, което може да си позволи безразборни връзки - ето първата. После - бременността напредва, а тя не е уредила отношенията си с автора й. Нещо, което предизвиква даже у вас, възпитаната строго в нормите на общоприетия морал, уважение към нея.

И вие се чувствате излъгана, ограбена, опустошена. Защото ви става ясно като бял ден, че сте загубила Гарванов. И не толкова него, колкото мечтата си да имате собствен дом, да скъсате със самотията, да получите входен билет за едно общество, към което се домогвате, въпреки че го мразите: хората презират това, до което не могат да достигнат: кисело е, казала лисицата за гроздето - и отминала нататък…

Но вие не можете да си разрешите да пропуснете последния шанс в живота си. И понеже в тази неравна борба вече не виждате изход,решавате се на последната стъпка:

убийството. От мига, в който вземате зловещото си решение, започвате да дебнете с удвоено внимание жертвата си. Наблюдателна, с изострени от омразата сетива и най-вече слух, вие дочувате за предстоящата среща между Дочева и Ангелов в „Бор”. Естествено е да се предположи, че Дочева се е съгласила за нея след дълги уговорки, възможно е те да са продължили дори цял месец: графикът за дежурствата в редакцията е готов предварително, футболната програма - също. На един от разговорите между двамата сте попаднала и вие, разбира се, съвсем случайно. Следва трескава работа на гънките, които създават точен и хитроумен план за действие, трябва да призная, че той сериозно ни затрудни. Ето накратко неговото съдържание:

В деня на покушението вие, за да си осигурите алиби и да забъркате в кашата цялото ненавистно ви кралско войнство, звъните на всички хора от редакцията, като на всеки един от тях съобщавате нещо, което ще го застави да хукне към „Бор”. По този начин постигате още една своя цел: да си отмъстите за пренебрежението, с което се отнасят те към вас. От списъка ви отпадат двама души.Гарванов, който не бива да бъде заподозрян, а и като по поръчка се подготвя за далечен път. И Башев, който за нищо на света не би напуснал дежурството си. Пооределите редици на войнството попълвате твърде сполучливо с Ангелова: тя има най-явния аргумент за престъпление, при това е ревнива.

Така, малко преди и малко след четири часа, вие обезпокоявате трима души, като използвате прекрасно грубия си, неженствен глас, умело гарнирайки природната си даденост с известна доза мъжественост. След което се мятате на колата на Гарванов, за нея имате ключове от добрите стари времена, и поемате към „Бор”. Където съвсем спокойно изчаквате появата на Марина Дочева, понеже знаете разписанието на автобуса за Милево.

И ето, жертвата пристига. Вие чувате как тя изкачва стъпалата нагоре и се притаявате зад вратата на хола. Марина отваря вратата, прави крачка напред - и веднага пада като подкосена от жесток удар. Когато се убеждавате, че всичко при нея е наред, тоест, че вече е мъртва, довличате с много мъка трупа до фотьойла, настанявате го удобно в него, не забравяте да кръстосате краката му, така гледката ще е естествена и поразителна. След това, кой знае защо, набързо заличавате следите от влаченето. Навярно ви е смутила усмивката, потреперваща по устните на бездиханната ви съперница. Не сте се сетила, че Дочева е намерила вилата отключена и е очаквала да види в хола не вас, а Ангелов. Разбирате грешката си, когато е късно, и повдигате рамене: стореното-сторено, не може да се върне назад. И се заемате с подреждането на масата - тази бутафория ви е нужна, за да бъде театърът пълен, убедителен, завършен.

Тук дочувате шума от мотора на първата кола - и се оттегляте в офиса. Помещението е безопасно, защото познавате колегите си като страхливци: никой от тях не ще се осмели да направи даже крачка към трупа. Само след минути установявате със злорадство верността на своите наблюдения: Ангелов изчезва яко дим от местопрестъплението, без да се увери дали не може да помогне с нещо на любимата си. Нима се е домогвал единствено до детето?…

Отпъждате с досада интересния въпрос и се оглеждате наоколо. Хладнокръвна сте, а и аз от опит зная, че убийците са способни на всичко часове след осъдителното деяние:, жестокостта не ги напуща изведнъж, не отстъпва веднага място на трезвия разум, после на закономерната боязън и разкаянието. Затова посягате към кафето и захарта, за да се ободрите подир тежкия труд - и във вас се настанява едно неправдоподобно подозрение. Известно ви е, че заместникът Проданов прави същото, но с по-други течности. И много често сяда зад волана доволно натряскан. Неделя е, нищо чудно запивката му да е започнала от ранния следобед. Така че не е за пренебрегване възможността, колкото и малка да е тя, Проданов да се поколебае, пък да реши да опита сервираното питие в компанията на мъртвата Дочева. След кратък размисъл вие  разравяте аптечката на вилата, откривате опаковка реланиум и си казвате, като гледате как таблетките се стапят безшумно в коняка: приятни сънища, мой човек… Без да подозирате, че ако Проданов го бе направил, щяхме да открием в хола два трупа, седнали един срещу друг…

Шум от мотор на кола в слуха ви, леко открехване на завесата, бързи стъпки към офиса, вик, паническо бягство - това действие ще се повтори няколко пъти. Едно посещение обаче е изненадващо: то не е предвидено в плана ви и може да го обърка. Във вилата пристига с такси Гарванов и вие процеждате през зъби: Глупак!… Имате право, понеже само вашият избраник притежава значим мотив за убийство: не е трудно да се досетите, че рано или късно ние ще се доберем до него. Затова, докато пиете поредната порция кафе в офиса, решавате да заличите всички следи. Извършвате го след като и последния посетител е офейкал и сипете проклятие подир проклятие - толкова труд за нищо! Сетне гасите осветлението, мятате се в колата на виновника за грижите ви и потегляте към града.

Отначало се радвате на чист път, без да знаете, че съдбата, тази стара шегобийка ви е подготвила нова изненада: веднага след  разклонението за вилната зона някакъв нагъл идиот ви заслепява с дългите си светлини. Инстинктивно завъртате волана надясно, навлизате в канавката, удряте се в безмълвните дървета…

Следва уморително бъхтене в зловещите мрачини край шосето. Бързате, дъждът прониква във всяка ваша фибра, многократно падате и се надигате с върховни усилия на волята - тъй че съзирате в светлинките на „Подкрепа” истинско спасение. Съдържателят на ресторанта е любезен: предоставя ви кухнята, за да се измиете и освежите, а на масата ви чакат чаша горещ чай и чаша коняк. Отпущате се и тъкмо тогава той, омагьосан от разкошните ви черни коси - перуката е отколешен атрибут на убиеца - свенливо предлага да му заплатите за гостоприемството с мъничко благосклонност. Вие категорично отхвърляте решението си да му поискате подслон до сутринта - и пак понасяте тежкия си кръст към Голгота. Така постелята вкъщи ви прегръща едва призори…

Нашата поява в редакцията не ви смути. Появата на катастрофиралата кола обаче, и то във вид удобен за пътуване ви потопи в размисъл на тема: следят ме. Но вие без колебание зачертавате опасенията си с небрежния извод: “Ами! Те да не са шерлокхолмовци, та тъй бързо да стигнат до мен?!”… Не сме, уважаема, но както вече се уверихте, работим и с методите на знаменития си предшественик, те никога няма да остареят.

А колата ви беше страшно нужна, нали? Знаете защо. Вие трябваше непременно да се доберете до „Подкрепа” и до вилата по време на обедната почивка, за да поправите някаква своя грешка. Каква е тя? Вероятно ще ни я кажете?

Тук млъквам - и впервам уморени очи в нея. Тя не трепва. И изрича с характерния си, възглух глас, който ще помня до края на дните си:

- Това, което чух е нищо повече от басня. Прилича на оная, която се опитахте да ми пробутате. С тази разлика, че лисугерът все пак достига до най-долната чепка грозде - и се задоволява с нея… Вие се захващате с нещо, за което нямате доказателства. Аз си тръгвам. Чао.

- Доказателства, разбира се, имаме - спирам я с нехайно движение на ръката си аз, а си мисля: какво самообладание, каква наглост - да оспорваш най-безочливо безспорното. Сетне бъркам в джоба на шлифера си и вадя от него онова, найлоновото пликче. От пликчето вадя една черна дамска ръкавица и  едно обикновено цинково парче, приковано към тежко талашитено трупче.

Виждам я как бледнее - и свежда глава надолу. А аз вадя от другия джоб на шлифера две масивни гривни. След миг те се сключват около китките на убийцата. Шикозни са. Е, не са сребърни, но са нови и блестят. И правят впечатление: много малко жени в града могат да се похвалят, че притежават подобни на тях.

Върху масата лежи обърнато клишето, с което е извършено убийството. Драмов е прекалено любопитен, посяга към него и срещу му се кокорят три едри, изпъкнали букви: „Зов”. Защото това е резервната глава  на едноименния вестник…

Същият ден, 22.00ч.

Двете листчета в чекмеджето на моето бюро крият едно и също име. Драмов ми подарява поглед, в който освен тържество, съзирам и подкана за поощрение. Спестявам го. Та нима добросъвестно свършената работа изисква непременно потупване по рамото? Ние грешим съществено, когато изтъкваме и награждаваме нормално положения труд  без да мислим за последствията. Така ще стигнем дотам, че ще обявяваме за герой всеки изпълняващ редовно задълженията си труженик. Летвата слиза все по-ниско - и все повече са тези, които минават безнаказано под нея.

Виж, облогът е нещо съвсем друго. Пред бара на „Ленинград” се тълпи желаещ да се повесели народ: напоследък ме плашат масовите изяви на стадното чувство. Свободни места няма - и от конюнктурата печели умело юначагата с могъщи бицепси, застанал пред вратата като ангел-хранител. Ръцете му, изваяни определено за селскостопанска или фабрична дейност, сега ловко и безсрамно прибират далечните внуци на финикийските знаци, действие, придружено с безмълвното и смътно обещание за пропуск към бленувания рай. Не го познавам, не е от нашия контингент, въпреки че вероятността да попадне в неговите лавинообразно увеличаващи се редове е огромна: по-сигурна гаранция за престъпление от леко придобитите пари няма.

При вида на служебните ни карти той повтаря бай Крум от сутринта - и ни повежда край масите, отънали в синкав дим и в гълчава, неразбираема поради безмилостните децибели на крещящата музика: помещението напомня аквариум, в който множество риби разтварят беззвучно хищните си усти. Юначагата ни настанява - и се оттегля със съучастническа усмивка, чието съдържание ми е пределно ясно: ще си спомните за услугата, ако се наложи, нали?… По едно малко уиски, сода, фъстъци - поръчката ни трябва да предизвика законен гняв у сервитьора, но той е учудващо снизходителен, понеже вече е уведомен кои сме. Питието, напуснало облечения в шотландски етикет съд, ала произведено и бутилирано в родната забутана Катуница, разлива в жилите ми приятната си топлина. Пръв нарушава настанилото се между нас мълчание Драмов:

- Имам няколко въпроса към вас, шефе. Може ли?

- Питай - разрешавам му великодушно аз.

- Кога и как се досетихте кой е убиецът?

- В мига, в който разбрах, че само секретарката не е замесена в играта - отвръщам моментално, понеже отговорът ми е отдавна готов. След кратка пауза продължавам: -Всяко предумишлено убийство би могло да се сравни с премиера на театрално представление. Убиецът е и автор, и режисьор на пиесата, обикновено и единият, и другият остават в сянката на актьорите. Той тръпне от злорадо удоволствие, когато вижда, че те изпълняват точно неговата воля. Да, но отклоненията от текста и от действието са неизбежни. Именно тях забелязваме ние при първото следпремиерно представление, което разиграваме ей тук - соча изразително аз лявата страна на гръдта си. - Иначе казано, за нас е важно да изземем функциите на режисьора и да се радваме на това, което него го вбесява. Останалото е въпрос на техника.

- В такъв случай, защо не събрахте всичките актьори във вилата?

-Трябваше ли? - хитро подмятам аз - и установявам за сетен път, че той умее да мисли.

- Разбира се. Защото според мен убиецът е колективен: ненапразно Лили Петрова е използвала за целта си тъкмо онова клише, макар това да е чиста случайност. То прераства в символ, шефе! Марина е убита от престъпното безразличие, доброволното примирение, духовната нищета, дори най-вече от любовта на изхабените в безкрайни битки със съвестта си свои колеги. Така че Петрова е само механичен изпълнител на предварително подписана присъда: едва ли Марина можеше да живее и съществува в такава зловонна, отровна атмосфера.

- Обобщението ти е вярно, но не е пълно, Драмов. Убиец е системата, която допуща компромиси със съвестта: одеве ти я спомена на място. Но… хайде да не задълбаваме, защото ми става непоносимо тъжно. Тъжно, чоглаво и гузно: та ние сме защитници на същата тази система. Която щадим, вместо да обвиняваме.

- И все пак: защо не ги събрахте, шефе? Нали така ни съветва класиката, струва ми се, че вие я уважавате?

- Не бива да се забравя, че и убиецът е личност - казвам, и това не е финт за измъкване. - А личността трябва да се уважава. Запомни: грубостта е най-лошия съветник в нашата работа. Никога две по същество еднакви понятия, каквито са жестокостта и грубостта, не се привличат, напротив, отблъскват се. Съедини два положителни полюса в електричеството - и ще разбереш какво имам предвид.

- Но така вие пощадихте и останалите? А те ни лъжеха доста нагло. Не поради факта, че днес е първи април, естествено.

- Така ли? - не крия изненадата  си от този допълнителен щрих към делото. Ако съм негов прокурор, бих го изтъкнал като утежняващо вината обстоятелство. Но за съжаление или за щастие, не мога да бъда. Прекалено емоционален съм: в съдебната зала най-малко се котират емоциите.

- Последен въпрос, шефе. Защо не се справихте с крокодила при първото му завръщане във водата?

- Още не беше наточен ножа, Драмов - отговарям замислено. - Първобитният нож, незаслужено пренебрегван от много събратя по участ. Защото нашата работа не е професия, а съдба.

За какво мисля ли? За Марина, разбира се. И не за това какво е била, а за това какво щеше да бъде. Понеже бъдещето винаги е бременно с бъдеще.

Същият ден, 23.15 ч.

Лейтенантът ме оставя пред къщи. Благодаря му, пожелавам му нови срещи, изчаквам колата да изчезне от погледа ми. Сетне опипвам въздуха с настървени сетива: мирише на пролет, на трева, на дъжд.

Хлътвам във входа на блока, изкачвам с пъхтене стъпалата до бърлогата си: асансьорът както винаги е повреден. Защо бърлога? - питам се удивен от себе си и си отговарям: Единак съм. Сея дрехите си из хола на гарсониерата, погалвам с тръпнещи пръсти “Сименса” и се пъхам в завивките: удобството, което предлага неоправената постеля е в това, че не трябва да се оправя. Затварям очи - и влизам в синята мъглица на спомените. Синята мъглица, която ме унася, унася…

На другия ден, 03.00 ч.

Зад прозореца похлипва дъжд и в мене нахлува свежест. Вече съм привикнал с небесната интервенция спрямо все още беззащитното ми тяло. По-нататък всичко се повтаря така, както месеци, години, десетилетия наред. Хаосът в хола се заменя с уюта на банята, в която огледалото ми предлага отново среща с непривлекателната ми фасада. Прогонвам неприятните усещания и мисли с помощта на самобръсначката и душа. Навличам дрехите си, разпечатвам пакет „Родори”, вадя цигара и първата порция канцерогенно вещество потегля безпрепятствено към белите ми дробове. Чакам неизбежното предизвестие на моя стар, добър, незаменим приятел, „Сименса”. Предчувствията никога не са ме лъгали - знам, то ще дойде веднага след третата изпушена цигара. Тогава ще се надигна от табуретката, ще кажа едно дрезгаво „Чао” /боже мой, тази Лили Петрова!/, а долу, пред блока вече ще ми намигат дрезгавите светлини на дежурната кола. Ще притичам до нея, ще заема мястото на смъртника, ще мълча, защото на волана ще е Драмов. Ще гледам как чистачките размахват шпагите си равномерно и методично, ще си мисля за тях и за своя неспокоен, нескопосан, неуреден живот. Което означава начало, а не 

КРАЙ

20 март, Клисура - 21 април, Пловдив, 1989 г.