Гюлшен Алиева

Мамо,
някога коленичехме на софрата
със кръпките от детските ни коленца,
разсипвахме шумния ни смях
в еленовия рог на изгрева,
събличахме окъснелите си илюзии,
сред белия ръкав на тишината,
вдигахме тост с празните чаши,
/доколкото ги имахме/,
та нали животът ни беше колело
от объркани тресавища и върхове,
гадаехме ситните бръчици по лицето ти
и се питахме какво ли криеш в тях,
развързвахме езиците на спомените,
брояхме последните петнадесет стотинки
за черния хляб, който сладнеше.
Сладнеше ни главицата лук
и бобената чорбица, такава,
каквато само ти я правеше, мамо.
Как само си облизвахме тънките пръстчета,
и някак си ни беше светло,
като в топлия юмрук на тате.
Мамо,
софрата, отдавна я няма, както и теб,
а аз приличам на самотен палец,
но твоите бели послания нося
в чембера си сред Всемира.
Нося ги, мамо…, мамо!