ШЕДЬОВЪРЪТ
Тишината бе в началото. Просторна тъмна водна шир - ято незнайни птици от далечни екзотични страни излитат с шумно свистене на крилете.
Някак отведнъж излезе буря, това бе неочаквано - сигурно така е по автора.
Мъка крещеше от разстроените тонове.
В шума на вятъра, в кипежа на вълните и невъобразимо грамадните криле, вероятно криле на кондор, не, археоптерикс отпреди милион години, звучеше нещо парадоксално - тайнствено и мило.
Като светлина в сянката при големите художници от същото време. Чу се дори детски глас от песен, глас на момиче на прага на зрелостта. На ангел.
Примижах - на небето залезът открояваше от сивокафявите облаци чудовища чудни гледки с блажено леки тонове, а те се сливаха с хоризонта, другаде съвсем го открояваха, в повечето случаи заслепяваха мен, един от щастливите свидетели.
Усещах - през затворените клепки и посредством наличните си сетива, тържеството на залязващото слънце озаряваше цялото ми същество, чувствах се лек - дали не летях - не, усещах твърдата седалка под себе си. После бавно повдигнах мигли. Неусетно дойде часът на ангелския хор.
Тук отново затворих очи, пренесох се в друго време, в друг свят, в други измерения на човешките възможности. Не бях на себе си. В един момент на фона на струнните инструменти извисиха меден глас валдхорните, после носталгичният фагот.
Накрая обоят, инструмент вънземен, ведно със загадъчния шум откъм тимпаните, отзад, и едва чутото пицикато на виолите и цигулките, сведоха изчистеното от бурята море до съвършено огледало…
Беше финалът. Отворих очи, разтворих душата си. Станах да изръкопляскам прав на музикалния шедьовър и на неговия тристагодишен автор - с благодарност към диригента, към перфектните музиканти.
Ръкопляскането ми, възторжено и бурно, постепенно изтъня… В залата на провинциалното градче, в което попаднах съвсем случайно, бях останал единствено аз.
