Банко П. Банков

След като американците и англичаните бомбардираха за втори път София, градът ни отесня от евакуирани учреждения и столичани. По главната улица се появиха офицери със шпори, бързаха мустакати ротмистъри и напети школници от кавалерийския ескадрон, минаваха достолепно натежали съдии и скромни писари с овехтели униформи от върховния съд, очилати университетски професори и хубави артистки и артисти от трупата на Народния театър. Те бяха някак по-инак облечени, шапките им - широкополи, ръкавиците - бежови, вместо вратовръзки - вързани на фльонга шалчета.

Ескадронният коневръз сковаха на площада пред Каравеловото училище, около яслите процвилваха и гризяха юзди охранени бели, алени и черни като катран коне. Тръгнеше ли ескадронът за учение на Табашко поле, тропотът на подкованите копита събираше дечурлигата от Дикисанската махала. Подтичвахме отзад през целия град, за да гледаме със зяпнала уста как строените в неспокойна редица коне и ездачи се понасят във вихрен галоп през зеленото поле, като страховито прииждаща река, земята кънти глухо, развяват се гриви, падат фуражки.

В лятната градина на ресторант “Сплендид”, под платнени навеси на бели и червени райета, артисти пиеха пенеста бира от тежки стъклени чаши с дръжки, викаха им халби, докато играеха табла със съдии от върховния съд. Съдиите носеха сака с жилетки, от горните им джобчета висяха златни ланци. Те споделяха полугласно новини от източния фронт и относно политическото положение. А професорът по биология, настанен у съседите, си почиваше от два до четири следобяд и неговата икономка (това пък какво ли значеше, тя беше попрехвърлила мома с брадавица на горната устна) ни пъдеше да играем на съседната улица, за да не го безпокоим.

Така през това лято нашият град се напълни с мъже, доста от които бяха ергени, по-млади, а и по-стари, хубавци и не до там, но до един - софиянци и сред местните моми, които официално се водеха госпожици, настъпи голямо оживление, съревнование и подозрителност. Ергенският панаир ставаше в Градската градина, там в летния павилион два пъти седмично ескадронната духова музика свиреше потпури от оперети на Калман и Лехар; По Баш Бунарската алея, край прохладния Осъм, по нея се проточваше неделната разходка; И на Хижата - кацнал над града танцов салон с озвучителна уредба. От високоговорител певица с наскърбен глас късно вечер пееше “…облаци дъждовни, тъжни като мен, сами….”

Годежните си надежди и тревоги споделяха с майка ми четирите стринкини племеннички; Кака Вела - тя беше дъщеря на цивилен полицейски агент, възпълничка, белолица и червенокоса. Бях чувал майка да я пита как докарва точно такова червено, отнякъде го докарваха; Братовчедките й, кака Гинка, тънка като папур, тя караше курс за медицинска сестра и кака Даца, тя пък не караше курс и си изрусяваше мъха на горната устна, двете бяха мургави и зеленооки, дъщери на железаря чичо Стилян; И кака Пенка - снажна като царица и речовита, тя беше щерка на готвачката в Стопанското училище леля Маринка и се учеше на машинопис.

Като стана девети септември и войната свърши, бащата на кака Вела го намериха удавен една нощ в Осъма. Евакуираните учреждения се прибраха едно след друго в София. За там замина, утешена, кака Вела, тя се омъжи за дългунест секретар-писар от Върховния съд. Кака Гинка я взе слабогръд софиянец, който продавал железария на улица “Ломска”, кака Даца я отведе истински адвокат. Ама бил стар, на четирийсет и пет години, съобщи под секрет кака Пенка, тя пък мина под венчило с мустакат хубавец - кавалерийски офицер. А главната артистка от Народния театър си заряза съпруга, разведе кмета и си го взе в София. Така свърши ергенският панаир.

Но не всички госпожици се вредиха. На нашата улица остана да момува дъщерята на червендалестия и белокос учител по химия, викаха му Хемико. Тя беше мило, възпитано момиче, с нежно лице и възпълни крака, поздравяваше всички по-възрастни съседки, на неделна разходка излизаше с баща си и майка си, не ходеше с кавалери на танцови вечеринки. Старата им къща, на етаж и половина, с плочен покрив, беше чисто измазана, в преметения двор от пролет до есен цъфтяха прекопани цветя, божури, майски сняг, латинки и невени.

Майка понякога споделяше със стринка, докато тракаше с педала на шевната машина и си шиеше блуза на сини и червени точки; Дъщерята на Хемико, какво добро момиче, почтено, а все не му излиза късметът.

Една зимна привечер, докато пълзях по пода край бумтящата печка и с пиратска шхуна преследвах испански кораб (шхуната беше ученическата кутия за моливи на брат ми, а испанският кораб - стар, разешен татков чехъл), на прозореца се почука и в стаята влязоха студ и съседката леля Здравка. Тя беше синеока, от Луковит, играеше бридж и пушеше цигари “Златна Арда”. Майка ми я почерпи липов чай и сладко от зелени доматчета (на мен ми даде да оближа лъжицата, с която сипваше доматчетата от глеждосан глинен буркан).

Леля Здравка сподели, че неин втори братовчед или трети, ама много добро момче, завършил спецализация в Русия, е назначен за главен инженер в Горно Оряховското железопътно депо и търси спешно да му намерят почтено момиче, с което да сключи брак. Майка ми и леля Здравка изреждаха имената на оределите госпожици от махалата, докато аз виках “бум!”, обстрелвах с бобени зърна испанския кораб, пречех на разговора и майка ми се скара. На изпращане тя сподели със съседката, че има нещо на ум, но бяха на стълбите, майка побърза да хлопне вратата, да не избяга топлото и не чух какво.

На другата привечер на вратата се потропа рязко, аз се спотаих под масата и майка въведе в стаята млад мургав мъж, стори ми се строг, сякаш намръщен, не много висок, като мечка, с кафява мека шапка и кафяв балтон от хубав плат. Майка го покани да съблече балтона и седне, отвори дума за времето, тази година застудява рано.

- Госпожа, разбрали сте, постъпвам като главен инженер в Горно Оряховското депо - прекъсна я той, отпи глътка вишновка от метална чашка, сребърна отвън и като златна отвътре (често я товарех в чехъла като испанско съкровище, майка не знаеше).

- Ще ми отпуснат квартира, но за да е самостоятелен апартамент, трябва да съм семеен - докато разговаряха, младият мъж оставаше неподвижен като скала, ни усмивка, ни да кимне. - Затова търся добро момиче, което да сподели живота си с мен.

Точно да разбера кое ще е доброто момиче, което майка е нарочила, тя ме прати да върна глинена паничка със сухи сливи и ябълки за ошаф, беше ги заела предния ден от стринка. Може и нарочно.

На другата привечер у нас се срещнаха дъщерята на Хемико, заруменяла от студ и засмяно уплашена, сивото й зимно палто беше с мека яка от зайче, и кафявият неразговорлив мъж с широко лице. Майка ги похвали и двамата, нищо че познаваше инженера само от вчера. Размениха още няколко любезни думи, той съобщи на майка, че ще заведе дъщерята на Хемико на танци и обеща, че ще я изпрати навреме до вкъщи.

Късно вечерта, като излязох да пишам, в ледения въздух над града певицата от Хижата пееше наскърбено “…облаци дъждовни, тъжни като мен, сами…” След два дни разбрах, че мило засмяното момиче с яка от зайче и мъжът с кафява мека шапка са сключили брак и са отпътували за Горна Оряховица.

Майка и стринка се събраха на плетка и печена тиква, аз натоварих съкровището на испанския кораб под масата, а майка въздъхна, като че ли с лека завист и обясни на стринка, така ставало, когато мъжът е узрял да знае какво търси, а момичето си дочака късмета.

Майка замълча, остави плетката на коленете си, загледа се през прозореца, зад него падаха бавни снежинки. Може би съжаляваше, че някога е избързала, не е дочакала оня мъж, който да я отведе на далечна гара, откъдето тръгват влакове за всички посоки на света.