СРЕДНОЩЕН БАЛКОН
СРЕДНОЩЕН БАЛКОН
Какво в живота можем да преместим -
да сложим
тук
или
пък там.
… Валеше,
после спря да духа,
разцъфна сняг
във клоните на ранната череша,
стана сумрак…
Но аз какъв съм
времето да определям?
Течащата вода с начало
и със край ли е,
луната,
слънцето и въздухът…
А тялото ни от къде започва
и къде ли свършва?
Зелените поля
на нашите желания
мълчат
покрити с плевели.
Така облегнат
върху перилата на балкона,
във тъмнината взрян,
съм лек като перце,
въздишка от небето,
белег
от светлината на преминала край нас планета,
песъчинка
залутана
помежду стъклените половини на кълбото.
СРЯДА СУТРИН
Пейзажите трептят,
сякаш капчица вода е капнала
върху лицата им -
раздалечават се
и се събират,
пак,
и пак…
Няма ги на срядата разхвърляна
неясните говорения,
избухналият шум от ранните мотори на колите
в понеделник,
пълните ръце на улиците с цветове и форми
като идва петък,
синкавите облачета от мляко в събота
понесени във мрежите на вятъра…
Сякаш нищо не започва и не свършва,
само капчица е капнала в лицето на пейзажа
и търпението се превръща
в скръбен знак
върху сивото чело на календара.
Неясната душа на древен воин
върху хълма хвърля бледа сянка…
Завръща ли се или още не е тръгнала
към своите смърти и победи?
Всичко е живяло в мен и преди мен.
Капчица червена,
по гърлото ми лази…
СУХА РЕКА
Кой знаците
оставени от камъните
в сухата река
ще прочете?
Дори далекогледът
на душата
е безпомощен -
той вижда само спомени.
/Дали това не е реката
на изсъхналите сълзи
и премълчаните любови?!/
Сега са камъните
само жълти сенки,
гнезда във глината,
в които няма кой
водата да зачене.
… И жаждата под пясъка е легнала.
Щом нищо не тече по нея,
дали все още е река
реката,
или е само продължение
на непознато
и ненужно четиво,
наклонена повърхност,
брегове
обречени на самота
от упоритата си успоредност!
Животът и е минало,
а бъдещето - нещо друго.
Каквото и да кажем -
река във нас е имало!
СЪН ЗА МОРЕ
По улиците се мотае лятото
със къси, избелели панталони,
върху паважа
локвичка от сладолед полепва
с пчели и слънчев прахоляк
и на фонтана
бликащия глас
следобедно е легнал
върху блестящата покривка на водата…
Заспал е в шепите на жегата градът.
Лодките на детските ми хвърчила
пресичат синьото небе,
помежду островните облачета плуват,
плуват
над скалите от червени покриви
и над зелените медузи на дърветата,
над плитчините на притихналите дворове,
във проливите на безгрижни ветрове
и хълмове с опасни камъни…
Не са завоеватели,
а само любопитни граждани на лятото…
На дъното на този свят,
излегнат,
върху горчивата трева
и песъчинките забравени
от късната вълна на залеза,
върху гърба на хълмовете
посивели от история,
небето гледам
и е солено под езика ми.
ТАЙНА
Все чакам тялото си да разкрие:
може би е снежен камък в лятна утрин,
есенна жена със цвят от праскови в косите,
път за обратно преброяване…
Не знам!
Как да превеждам земните й къщи,
когато стаите от тъмни сенки са направени
и огледала?
Навярно трябва да превеждам себе си!
Аз мога в нощите със цвят на розови циклами и треви
да я открия,
в събуждането на водата
и трепетите на успокоеното й тяло,
на думите във сенниците летни…
Но това съм аз!
Може би ще бъде с дреха изтъкана
със случки от обратната страна на луната,
или с воал
от миглите на самотата,
тя може да е само някакво дихание…
А аз…
Приличам на човек
на който паметта
от сънища е изградена.
***
Есента се спуска по хълма.
Виждам
по останалите между пръстите на храстите
парчета от разкъсаната й пола,
виждам по гърдите й… Жена!
Глезена й виждам. А оттам нагоре…
Пак жена е…
Есента се спуска по хълма.
Сладка е.
Със сладостта на ново вино е полепнала
и сладостта на края.
Оси прелитат покрай устните й с цвят на късен залез.
Очите си ако затворя
ще видя по-добре:
тя идва,
за да си отиде.
Да я повикам няма да ме чуе,
други имена трептят
по раменете й!
Зад нея сякаш лази дим или мъгла
и закъснелите признания на лятото
самотно трепкат.
Това остава.
С какво е повече от жълта случка?
Нататък - зима.
***
Чух
писъка свиреп
на забравените във нощта щурци.
Чух
как тревите никнат,
сякаш са повикани от някой.
Чух
чухълчето да измерва с глас
дълбочината на небето.
Чух
на песъчинките времето
как рушат под нозете ми.
Чух
на усмивката двете крила
самотно да пляскат от мъка.
Чух
ненаписаната още песен и
неказаната още дума.
Чух
на водата последния стон
и после цветето в двора.
Чух
стеблото на дървото в гърдите ми
как въздиша за вятъра.
Чух
моят ангел да прелита
край вратата
на бялата ми къща -
но не поиска да ми бъде гост…
30.04.2014
***
…и столът,
с графиката си на бавен розов слон,
леглото до прозореца,
протегнало нозе към светлата акация,
за въздуха е сякаш закачено,
книгите -
със постоянството на дните и минутите
наравно с думите и буквите ми,
и вратата -
зад нея някакво пространство
от идване и заминаване,
приличащо на приливи и отливи
във изхабеното сърце на самотата,
огледалото -
защо не вижда нищо то
от миналото ми,
потънало е в настоящето,
прашасало, с петна във остарялото сребро,
а няма спомени.
Как само е измамно да си жив
и да си мислиш,
че нещо ще се случи зад очите ти,
че чашата с кръвта ще се разлее в друга форма
и бавното сближаване на пода и стените
е само нещо бавно
и болката е бледа уличница
кръстена
в реката на отминалата улица,
а не е твое бъдеще,
и семето, дори не помниш името му, как пониква
във други слабини,
по други рижи острови
насладата му разцъфтява с алчни цветове.
Реките вече са пресъхнали -
останали са само кухите ребра на лодките,
необяснимата им анатомия,
весла безмълвни, като паяци с изсъхнали нозе,
и корени загърнали в прегръдките си девет бала сухи пясъци,
петна по устните,
червило върху зъбите…
ДЕТСКА СНИМКА
На Еми
Така се е повдигнала на пръсти сякаш,
небрежен фотограф
е щракнал неочаквано с окото си:
посегнала е да прегърне въздуха,
а фотографът не е уловил
на въздуха невидимата дреха
и всеки миг тревата
ще се сближи
с намръщеното й носле.
И вече виждам: дъщеря ми
сърцето на земята знае как работи
и може да го провери отблизо.
Великите открития на детското й любопитство
са се превърнали във драски върху коленете.
Със разстоянията се запознава както
с играчките си - на парчета,
но нe прилича това на катастрофа,
и на откритието на Сахаров.
Светът, макар на части, си остава цял
и чака някой да го подреди.
И аз съм някъде във детството й:
по-голям от слънцето,
по-малък от дървото,
и по-горчив от захарен памук.
О, този свят ще си получи
това което чака!
Сега съм мъничко моливче
на дъщеря ми във ръцете, със което
във времето си отбелязва
какво е свършила
ЕТЮД 3
Облаците в небето
приличат на стъпките на бавни ветрове
или на пусти острови
по дължината на реката.
И парата
над порцелановата чаша със кафе
е бавна стъпка. Към устните ти приближава…
Какво ли мога да гадая по нейното докосване:
че мъж във черно те очаква да се върнеш,
че хора зад гърба ти си шушукат,
и някакво неясно щастие на кръстопът.
О, изборът на кръста
не е щастие -
един го е направил вече.
Аз искам винаги да имам път до теб.
Опасно да се гмуркам
във залезите на сърцето ти,
да плувам
до смъртоносно изтощение в очите ти,
да падам,
и да падам,
и да падам…
Да,
аз съм онзи, който
с разперени ръце
върху ръба на устните ти
е готов за полет.
НАРЦИС
Водата в езерото пази моя образ.
Във бистрата й памет
лъкът на устните, просторът на очите
и полъхът на миглите приличат
на думите,
с които искаш да се върнеш
или луната да събудиш.
Водата в езерото пази моя образ.
Ще се удавиш, за да ме целунеш.
ПОМИСЛИ, ЧЕ ОТЛИТНАХ?
Размахах ръце - като за сбогом,
но не беше сбогом,
а опит за политане.
Погълнах въздуха дълбоко,
напълних се с небе
и станаха очите ми прозрачно сини.
Усетих как около глезените ми
поникват малки перушини,
опитах се да клъвна семенцето
от повехналото цвете,
да го скрия във гърдите си.
Видях разхвърляния двор и къщата -
рисунка на дете,
видях петното от лилавото дърво,
и огледалото на старото коритото,
и слънцето в него,
и облаците от сапунената пяна, видях на майка ми в ръцете.
Звезди от черни въглени проблясваха
през телескопа на комина
и вятърът издуваше платната на чаршафите
към непознати брегове.
Завързаното за земята куче
прощално се оглеждаше във мен.
Съседката извика: „Божичко…”
Защо си мислиш, че ще се завърна?
ПРИЯТЕЛИ
В полето, есента е прегоряла -
прилича на изпръхнал черен хляб.
След господаря си
се влачи кучето:
стар, разноглед, накуцващ леко,
но верен пес.
А господарят,
през осмицата на двете цеви,
опипва полета и свободата
на птиците
и другите животни.
Обича господаря си накуцващият пес.
Ще се нахранят заедно
с поредното
убийство.
ПРОЛЕТНО СЪБУЖДАНЕ
Разграден е изворът на светлината.
Изтекла е изящната й течност по наклона,
облизала е острите треви и млечници -
сега са нито бели,
нито сребърни.
Какъв ли е денят
щом облаците сиви са подпрели
като александрийски камъни небето -
да не падне,
и облите им хълбоци притискат
мокрия корем на хълма.
На свечеряване е още предиобед.
Мъглата ли расте
или пък хълмът се смалява?!
Ръми…
Изящните топлийки на дъжда
съшиват пролетната дреха на мъглата -
прилича на жена приготвена за сватба,
но не е: гърдите й са влажни, но студени.
Оттатък стоновете на земята
и цветовете на бадемите,
преплита клонките на пръстите си вятъра -
и той не е жених: разкъсали са пъпките кората на дървото,
но са още меки.
И няма тайнство.
Скимти любовно колелото,
бавно се превърта…
Да идва бързо следващият ден.
Да идва бързо!
ПРОЛЕТНА УТРИН
Дъждът премина над смълчаните градини
и полегна
в разлистените длани на крайпътните тополи.
Не, не беше дъжд, а някакъв бъбривец
с тъмни облаци и вятър във косите.
В Тракия пристига пролетта
без да си помислил даже, че е вече време…
И сега от хълма гледам:
равнината свършва чак в небето
и е синя някъде накрая.
Капката дъждовна като обичка в тревата свети,
и под слънцето блестят
тъмните листа на ябълките.
По-нататък е реката,
мост с преведен над водата гръб
/някой се изкачва по гърба му,
после слиза,/
и не бърза никой слънцето да изпревари.
Белият колан на пътя
върху пасищата се извива,
щъркелът надзорник на скрибуцащите жаби
любопитства към далечината,
двата бряста, тях не виждам, знам:
сивите им дрехи са разпукали листата си -
въздухът в зелено разцъфтява
и това ми стига…
Намачкани от труд и от надежда ниви,
скопчени по тялото на равнината
дишат или пък въздишат!
Дъждът премина сякаш над душата ми.
САНТИМЕНТАЛНО
В твоето куфарче
от съблечен нилски крокодил
лежат бръчките ти,
изсветлелите мигли на очите,
намачканата кърпа на умората
помътените люспички на ноктите…
Уж е шарено като в градината напролет,
а го няма
вишневият цвят на устните,
на прасковите мекия прашец по бузите,
и острието
на любопитния ти нос.
В твоето куфарче
от съблечен нилски крокодил,
лежи всичко,
което не си ти.
Дори малкото огледалце вече не гледа
и влюбените ми очи едва ли ще разлистят
съня на розата.
И няма спомени.
СЛЕД БУРЯТА
Камъни по склона се търкалят,
блъскат се,
животът им изтича
и въздишки само падат
в пропастта,
далече от очите ми.
Ако се замисля: как ли диша
пълна със въздишки тази пропаст?
Сигурно ще скоча върху нея
и очите си без сълзи
ще изплача.
От съня си с белези излизам
и със куп от весели въпроси.
СТРАХ
От къде те познавам…
От неясните сънища или
от болката на пречупените желания,
от дългия път,
който все никога не започнах,
от дъждовните капки
върху ръждивите перила на оградата,
от залък недояден и сух!
Откъде те познавам?
Скрил си се само за другите,
под лъжичката ми,
като котка домашна протягаш
наелектризираната си козина,
свириш в ушите ми без друг да те чуе,
за да няма кого да попитам какво ли си свириш,
и се държиш за мен както удавникът
за удавник се вкопчва.
Понякога за теб говоря с другите
и вече не си ти,
а само половината,
за малко си половината,
на половина те познавам.
И знам, че сянката ми чакаш,
да тръгнете със нея по небето.
ЧЕРНО-БЯЛ ФИЛМ
Квадратът светъл върху тротоара
намига зад гърба им.
…Изрязана е сянката на двама.
Медузите на лампите изгасват,
последните им пипала
безпомощно потичат
по сивите стъкла и по паважа.
Затварят кръчмите,
и мирисът на пот и дим
остава впит във масите
и дъсчения под.
Каквото е изпито е платено.
Минава шарен велосипедист
със спортния екип на някаква си банка,
а банката отдавна е фалирала.
Минава…
Мъжът цигарата си пали,
потъва във яката на палтото,
тръгва,
а жената
на ъгъла остава.
За миг,
да каже иска сякаш нещо,
но вятърът ръката си протяга
към кърпата върху косите й
и тя посяга вятъра да хване.
Нищо…
Като откъснато на есен жълто цвете
остава кърпата в ръката й да свети,
като коте
забравено в дъжда притичва сянката й лунна.
А той не знае накъде отива.
Пресича улицата и се скрива
между дърветата във парка.
Мракът
през раменете го прегръща,
поглъща огънчето от цигарата, в яката
на палтото му се свива
като нахранен плъх,
зад тях в алеята остава облаче от дим.
И без въздишки.
Утре…
Какво ли може още да се случи?
Тя остава…
Паркът - голям и черен,
забравен
върху атласа на сърцето,
континент.
И ъгълът, като на кораб гърлото,
нанякъде отплувал…
Утре…
***
О, щастие!
Приличаш на изпуснато
върху горещия паваж яйце -
слънце
и около него сняг -
нито слънцето залязва,
нито снегът се стапя.
Око ли е това?
Гледаш ли ни, еднооко утре?
Или присмехът звънлив
веригите си влачи по паважа.
