Владимир Русалиев

Вървя, а мъката расте…
Вървя и все не отболява,
и все е нощ и мрак и сняг,
и все не мога да забравя…

Така умряха мойте братя,
и тъй със ангелска душа
при тях замина огорчена
и хубавата ми сестра.

Къде ли някога и аз,
като бездомното момиче -
ще стисна плакали очи,
с снежинки ледени накичен?

Или по кървавия друм
на бурите и на борбата -
за ден, за хляб и свобода
куршум ще ми разбий главата?

Вървя, а мъката расте…
Вървя и все не отболява,
и все е нощ и мрак и сняг,
и все не мога да забравя: -

че по широката земя
владее робство, глад и горест,
и няма кой да поведе
народът ми към светла орис.

в. „Добруджа”, г. 5, бр. 76, 04.01.1929 г.