ПРИЗНАНИЕ
ПРИЗНАНИЕ
Узнал сигналите,
които
отказа да заключиш с думи,
в годините без теб
с корито
протрито на златотърсачи
събирах добрина и жал,
но не забравих твоя плач и
те чакам с белезни следи
на пътя,
виещ се срещу ми.
Ако неверие взриви
обърканото мое тяло,
(несъвместимата любов
до края ще ни отмъщава)
от екота ме съхрани
на вик,
нагорещен до бяло.
И нека ме целуне с хлад
немилостивата
забрава.
Колапсовидната зора
пълзи върху ракетен погреб -
„невинните” му рамене
докосваме с очи и ние.
Отдалечавам се към твоя
раним,
опожаряващ поглед.
Не позволявай, обич,
скреж
решимостта ми да покрие!
Единството на мисълта
и сетивата,
отразени
в неподозирания знак,
наподобяващ облак зноен,
ще съхрани възможността
да сме способни за промени.
Признание ще донесе,
ако за него съм достоен.
Ломих скали,
за да посея
в глъбта на тлеещата обич
доверие.
А ти засели
съня ми, улици и стаи…
Отдалечавам се към теб
и нямам нищо друго повече,
и заслепената ми плът
между светкавици
витае…
ПРИШЕСТВИЕ
Спи в пожара от любовни страсти
ласката на истинската зима.
Заснежените
пустинни храсти
топлят
най-сиятелната рима.
Как да я открия и в какво да
събера разпръснатите звуци?
Плащеницата
на небосвода
ме притиска
с облачни юмруци.
Дъжд като пришествие ще пада
върху уморената пехота…
Само крачка
ме дели от ада.
Педя само
свързва ме с живота.
Никаква илюзия не може
сенките надгробни да прогони.
Кой ръка
в дланта ми ще положи
през немилостивите
сезони?
Как да търся рими сред полето,
в ласките на тази зима люта,
щом крещят,
че всичко е отнето,
всичко -
до последната минута?!
Храстите пустинно-заскрежени
най-сиятелната рима крият
сред вулкан
от страсти вцепенени,
в ледопис
от огнена стихия.
МАТЕРИЯ
Аз ще умра от щастие, любима.
Не ме целувай толкова дълбоко…
Александър Геров
Години вече щастието бяга
като сърна,
подмамена от изстрел.
Очите ми изсъхнаха от влага.
Декември
синевата е избистрил
и на горите призрачните вени
чертаят само
бледия ти профил.
Напред са всички мостове взривени.
Назад - предчувствия
за катастрофи.
В средата на мига, сред ледописа
какво остава
още да науча:
че изгревните белези били са
от змийски зъб,
от челюсти на куче;
че дъждовете падат и нагоре,
разкъсали
кората на небето;
че въздухът за птиците е корен,
а думите
са гръм в небитието?!
Искреността ти, зъзнеща под плаща
на моите
немилостиви длани,
сигнали към вселената изпраща,
към нейните сестри
неразгадани.
Сънувам ръж… Навън разцъфва зима
и ослепява
слънцето стооко…
Аз ще умра от щастие, любима.
Не ме целувай толкова дълбоко!
НАЙ-ХУБАВИТЕ НЕЩА
Най-хубавите неща
съдържат частица усърдие.
За някого са мечта,
за друг - пълна цев на оръдие.
Не винаги ще кръжат
в сантиментални орбити.
Почти не съдържат плът,
нито са с форми обли.
Понякога се обличат
в балтони от мръсни облаци
и - случва се - падат ничком,
и ги отнасят в болници.
Такива неща видях
не с поглед, а в мисълта ми,
когато предаден бях
и обкръжен с измами.
Толкова ослепителен
ми се стори деня, че
дори и палачът в мен
опита се да заплаче.
