Марин Ботунски

Големо Бабино е малко село по поречието на Ботуня. Има смесен магазин, откъдето можеш да си купиш цигари и кибрит, или хляб за из път, автобусна спирка, мост над реката, а малко над моста е големобабинският вир, прочут сред рибарския свят с многото си и едра риба.

Късен следобед е, слънцето ме е изморило, а и риба съм хванал, та съм се скрил под върбовата сянка, пуша цигара и гледам изцъкленото небе. Няма облаче по това небе, засуха е, няма и хора по улиците на селото, че и по реката. Само една жена пере на двадесетина метра под мене и гугутки, две по две, идват да пият вода, поиграят край реката и бягат в спасителните сенки на орехите и тополите.

Избреца бивол някъде зад мен, суха кашлица продра тишината, извърнах се и видях мъничък възрастен човек с избелял каскет, какъвто носят горските надзиратели. Каскетът се поклащаше бавно зад гърба на бивола и идеше право към мен. Биволът легна в края на реката, в някакъв кален разлив, а човекът с избелелия каскет ме изгледа с малките си закачливи очички, седна на прегорялата тревица и рече:

- Не си тъдевашен, нема как да те знам… Не бой се от горския надзирател - и свали каскета си, - той ми е подарък от сина… Я да вида в кошчето има ли, има ли? А, ще, ще, има и за чорбица, че и артък…

Имаше нещо хитровато в лицето, в гласа на този дребен човек. Подадох му цигара, запали, всмукна дълбоко, очите му се насълзиха, пак прокашля сухо, хвана с едната ръка гърдите си, докато премина кашлицата, после с длан изтри насълзените си очи и изведнъж ме сръга:

- Виж, виж, бързо!

Жената, която переше под мен, беше отишла до близката върба, беше проснала един чаршаф и зад него се преобличаше след къпането. Чаршафът се беше свлякъл по клоните и жената се виждаше до кръста. Беше с дълга черна коса, с хубави овални рамене и стегнати момински гърди. Жената и не подозираше, че чаршафът се е свлякъл, спокойно се изтри с хавлиената кърпа, опипа с ръце гърдите си, сложи си една блузка на голо…

- Това е нашата Светла, огин жена - изгори момчето си, че и други гори… Вельо, мъжът й де, я взе, че е от богати хора, помогнаха му, та си построи къща, купи си кола и уж всичко потръгна добре. Добре, добре, ама на, жена му скриви с някакъв техник. Два-три месеца се любиха тайно, па после научи цялото село. Тайно-тайно, ама и аз съм ги виждал, сгушат се горе край върбите като дживгарчета. А очите на хората са за това, да виждат какво става по грешната земя.

Човекът се беше навел съзаклятнически към мен, хитрите малки очички горяха, лицето му беше напрегнато, мършавото слабо тяло се беше изопнало. Като се вгледах внимателно в доверчиво съскащия глас, в стегнатите до крайност мускули на това дребно тяло, си помислих, че точно така трябва да изглежда хорският слух, ако бъде превърнат в човек.

Хорският слух е страшно нещо - разхожда се из всички улици, седи по кръчми и бръснарници, до всички уши стига, а най-подир или пък никога - до човека, за когото е предназначен. Срещал съм хорски слухове да се разхождат в каруци и файтони, да бързат за местопредназначението си с мотори и леки коли. Помня, един хорски слух беше тръгнал веднъж пеша да разкаже на своя приятел, голям човек по положение, че жена му гледа до премала диригента на духовата музика. Вървеше бързо и решително и изведнъж пред къщата им се спря и си рече: „Толкова неща има човекът на главата си, защо да му създавам още едно главоболие”. После се върна, поразмисли се и пак тръгна по улиците, кръчмите и бръснарниците.

- Светла, жената, на Вельо - продължаваше през сухата си кашлица хорският слух с каскета на горски надзирател, - като разбра, че работата е стигнала до ушите на мъжа й, се опита да изправи работата, с добри думи срещаше Вельо, но забъркана работа лесно не се оправя… Опусте му всичко в къщата. Като привърши работата, тръгне по улиците, отбие се в хоремага, пие с приятели, само и само да не е вкъщи… И пред очите му все тоя техник. Заскърца му колата на Вельо, а една кола заскърца ли и не намериш с какво да я смажеш, отпиши я. И Вельо взе да я отписва. В Долната махала живее една дългокрака стругарка, работи у града, па си идва вечер, самка. Вельо се отбие вечер при дългокраката стругарка, стругарката го стопли, а навън времето студено и като излезне човек, изстива съвсем… По едно време - поувехна гласът на хорския слух, - гледам, ем му крив светът на Вельо, ем се опитва да потръгне някак в къщи. А и Светла прави всичко, да изглади нещата…

Секна въодушевлението на дребния човек, поотслабна гласът, поотпуснаха се мускулите. Колко му трябва на хорския слух, за да продължи да се разхожда из Големо Бабино, но да се разхожда излинял и помършавял. Всеки хорски слух ще излинее и помършавее, когато няма с какво да се храни… Вярно е и другото, че колкото повече линее един слух, толкова повече се озлобява, а от озлобен слух всичко може да се очаква.

- Рекох да видя нещата как са отвътре, та взех да ходя у Вельови. Една вечер сварих там Денко, другар на Вельо. Пуснаха телевизора, а той, пущината, кога е слаб токът - зле, кога е големо напрежението - бушоните лесно изгарят. „Трябва да се прибираш като хората вечер” - вика Денко на Вельо. „Трябва…” - отговаря му тихо домакинът. „А не се прибираш!” „Не се прибирам. . .”

Светла оправя шнура на котлона, иска да опече нещо за мезе и да ни почерпи. Мълчи. Вельо също мълчи. Час седя, че и повече - една дума между тях не чувам. Накрая Светла се обади. Помогни ми, вика, да направя тоя шнур, не ще да работи. Вельо се захвана. Развърта и завърта бурмички, изправя и криви пластинки, накрая преряза кабела. Оголи малко от жиците. Светла вика от другата стая… „Стана ли, Вельо?” Вельо бърка с кабела в двете дупчици, които трябва да нажежат реотана - не ще… „Не става ли?” - пак се обажда Светла. „Какво си се разбързала, аз да не съм техник!” Беше се попрегънало нагретото желязо, но като изрече думата „техник”, нещо го парна, изправи се, захвърли отвертката и шнура, пална цигара и отряза: „Майната му!”

Изгледах го, изгледах и показалата се на вратата Светла, с букла на челото, зех у ръка оголените жички на шнура и им рекох тихо:

- Къси са жичките… Не прави контакт!

Мършавият хорски слух стана, тръгна си, поклатушквайки се като мъртвешка сянка. Колко му трябва на него, за да запали огнище в душата на човека, което всеки, макар и мним, полъх на вятъра ще разпаля, ще го разискря, докато накрая всичко стане една безцветна пепел.