Пелин Пелинов

Разказ от цикъла “Щрихи към портретите…”

Да си съдебен защитник на българи през Турско е твърде дръзко занимание. А да защитаваш заловените бунтовници от Ботевата чета през 1876 г. е истинско безумие.

Такъв дързък безумец бил Илия Цанов, или Илия ефенди, както са го наричали турците.

Той е роден във Видин през 1835 година. Произхожда от богато семейство. Баща му Тома (Томаки) Цанов е бил търговец и откупчик на десятъка във Видински санджак. А майка му, Екатерина, произхожда от известния болярски род на Шишмановци, дъщеря е на Манол (Емануил) Шишманов. Имал е трима братя - Коста, Александър и Наяйчо и две сестри - Атанаска и Мария.

Най-известен от тях е Найчо Цанов (1857 г.), дългогодишен народен представител след Освобождението и лидер на Радикал-демократическата партия.

Дядовците му по бащина и майчина линия - х. Цано и Манол Шишманов, са били заточеници от 1830 до 1840 г., защото били против фанариотския епископ във Видин - Кирил Видински.

Илия Цанов е завършил първото Елино-българско училище в Свищов, в което преподаватели са били Неофит Бозвели и Емил Васкидович. Бил е съученик на синовете на третия учител в това училище - Христаки Павлович - Димитър (лекар) и Никола (художник). Същото училище са завършили преди него Драган Цанков и Петко Рачов Славейков.

В училището се преподавали следните учебни предмети: български език, старославянски, старо и новогръцки, немски, френски, стара и нова история, география, аритметика, чертане и краснопис.

Илия Цанов живеел при вуйчо си Александър Шишманов, който по това време е бил кореспондент на Г. С. Раковски. И под негово влияние той проявил силен афинитет към книгите, чуждите езици и литературата.

След завършване на училището се завръща във Видин и постъпва на работа в семейната кантора, за да води счетоводните тефтери и търговската кореспонденция. И да придружава баща си при неговите пътувания до Будапеща, Тимишоара, Брашов и Виена.

Това обогатява неговата обща култура и затвърждава патриотичните му възгледи, получени в семейната среда и в училището. При тези пътувания той осъзнава и необходимостта от приобщаване на българите към съвременната европейска цивилизация.

Успоредно с търговската дейност, Илия Цанов изучава литературния турски език. Преподавател му е бил интелигентният секретар на окръжния управител на Видин - Ибрахим ага. А когато той напуска службата, препоръчал своя любознателен ученик за своето овакантено място.

Като секретар на мютесарифа Илия ефенди бързо усвоява турското административно устройство и внимателно изучава турското законодателство.

И макар да не е юрист по образование, каквито са били например Гаврил Кръстевич - бъдещият губернатор на Източна Румелия и Лазар Йовчев - станал Екзарх Йосиф І, на мястото на низвергнатия Антим І, Илия Цанов придобива като самоук солидни юридически познания.

Това укрепва авторитета му на компетентен чиновник и улеснява бъдещата му административна кариера.

Издигането на Илия Цанов в турската администрация дава основание на някои критично настроени българи да го окачествят като потурнак - човек, който е пренебрегнал род и Родина и обслужва с користна цел турската власт. Такъв например е бил х. Иванчо х. Пенчович, издигнал се до член на Държавния съвет на империята, но Илия Цанов не е такъв! В живота му след това има три факта, които опровергават този възглед.

Първият факт е, че на 26 януари 1857 г., когато е още секретар на Видинския мютесариф, той публикува дописка в “Цариградски вестник” за операта “Велизарий”, поставена в Ломското училище. В нея той споменава за разговора си с Герасим П. Дейвис - английски вицеконсул на Калафат, който на 12 декември предната 1856 г. е гледал в Лом първото представление на “Многострадална Геновева”, поставена от учителя Кръстю Пишурка и останал много доволен.

Разбира се, една такава дописка не застрашавала служебното положение на автора си, но показвала, че той е патриот, който се вълнува от културното издигане на българите.

Ето част от дописката: „… аз мога от моя страна да се похваля, че твърде се задоволих, че от такива малки начала могат нашите българи…да вземат примери и да подражават на просветена Европа, която има всички леснотии, които служат за народното просвещение.”

И малко по-нататък: „Тежко на България до где има тия стари ненавистници на просвещението!!!” (Става дума за кмета на Лом, който отказал да си купи билет за пет гроша, защото смятал, че като кмет имал право да гледа представлението безплатно.).

Вторият факт е свързан с книгоиздателя Хр. Г. Данов от Пловдив. При едно завръщане от Европа, което тогава ставало през Видин, донесъл много книги, които били конфискувани на митницата, а приносителят им арестуван.

Илия ефенди, като секретар на окръжния управител, прегледал книгите и наредил на неграмотните заптиета да хвърлят в огъня “този боклук”.

Така веществените доказателства срещу Данов били унищожени. По-късно Илия Цанов казал, че “Данов бил с двата крака в затвора, а книгите щели да го окачат на въжето!” А самият Данов потвърдил това с думите: “Аз дължа живота си на него!”

Третият факт е настъпил след около 19 години, когато Илия Цанов бил вече на служба в София. Той е много по-значим от споменатите два, дори е изключителен и съдбоносен. За него се изисква горещ патриотизъм и голяма човешка смелост, каквато Илия Цанов безспорно е притежавал.

Този трети факт измита до дъно всяко съмнение за потурначество и колаборизъм на Илия Цанов с турската власт. Чрез него той се изявява категорично и за вечни времена като голям, смел и заслужил българин.

Става дума за Русчушкото наказателно дело срещу заловените Ботеви четници, по което той е бил назначен за служебен защитник.

Тук ще прекъсна разказа за съдбоносното дело и за още по-съдбоносното участие на Илия Цанов в него, за да разкрия някои факти от интимната му биография.

Преди още да се премести от Видин в София, той се оженил през 1868 година за сестрата на своя приятел Ангелаки Анков от Враца, който превел и нагласил за сцена операта “Велизарий”, поставена в Лом и рецензирана от Цанов в “Цариградски вестник”.

Ангелаки Анков е бил брат на Мито Анков - бъдещ председател на Врачанския революционен комитет и участник в конната рота на Българското опълчение през Руско-турската война. От брака си с Анкова Илия Цанов има четири деца - един син и три дъщери. След Освобождението синът му Радан става лекар, а сестрите му се омъжват за видни личности: Иванка за проф. Бичев; Зора за д-р Захари Димитров и Кена - за управителя на Народната банка Катранов.

След сватбата младото семейство се премества в София, защото младоженекът е назначен за помощник окръжен управител. (На същата длъжност по това време в Ниш е бил Драган Цанков). И остава докрая на живота си там.

Наред с длъжността си на помощник управител на Софийски санджак, Илия ефенди е назначен от валията на Туна вилает - Асим паша, за комисар по лихварството и изпратен във Варна да се справи с местните търговци-лихвари.

И вероятно се е справил с тази трудна задача, защото след завръщането си в София става председател на Търговския съд, такъв, какъвто е бил например юристът Гаврил Кръстевич в Цариград.

Възход без падение!…

Но ето че през пролетта на 1876 година настъпва върховният момент в неговата безметежна кариера - наказателното дело срещу бунтовниците. По предложение на Доростоло-Червенския митрополит Григорий, Илия ефенди е назначен за служебен защитник по това дело.

До този момент длъжността “служебен защитник” не е съществувала в турското наказателно съдопроизводство. Например, в делото срещу Васил Левски от 1873 г. не е имало такъв защитник. По другите наказателни дела, преди и след Левски, също не са допуснати такива.

Причината за въвеждането му е, че през 1876 г. турското правителство подписало Женевската конвенция, която разпореждала в наказателния процес да има освен съдия, още обвинител (прокурор) и защитник (адвокат). Но, разбира се, турските съдилища не спазвали това разпореждане.

Те продължавали да правораздават по стария начин - само съд или Изпитателна комисия, както е било при Левски. Но там, където са присъствали чужди консули и кореспонденти на вестници, турците били принудени да допуснат служебен защитник. В повечето случаи този назначен защитник е служил само за преводач и не му позволявали да защитава подсъдимите.

Дори не му позволявали да се среща с тях, нито да чете Обвинителния акт, ако е имало такъв.

При Илия ефенди не станало така. Той изискал Обвинителния акт, написан от потурчения арменец Халил ефенди, поискал и среща с подсъдимите. И понеже съдебната зала в Русчук била натъпкана с консули и вестникари, председателят на съда Исмаил Хакъ паша отстъпил и му позволил и едното, и другото.

Освен тримата - Хакъ паша, Халил ефенди и Илия ефенди, в Русчушкия наказателен процес участвали още и следните съдебни заседатели: Аятолах бей, Емин бей (офицер от Генералния щаб), Ремзи бей, Яшар ефенди, Тодор Марков (член на Русенския общински съвет), Стефанаки ефенди (тулчански първенец), Петър Дамянов (член на Видинския общински съвет), Панайот ефенди ( от същия съвет), Шекиб ефенди, Хасан бей, Георги попов, Арсаноглу Габиш ага и Чупруг ефенди (Русенски първенец).

Наказателният процес в Русчук протекъл в три съдебни заседания. Първото било на 5 юли срещу 18 четници, участвали в потушеното Априлско въстание в Търновско и Ловешко; второто - на 29 юли срещу 23-ма от Ботевите четници; а третото - на 2 август срещу Стоян Заимов.

В първото заседание обвинителят Халил ефенди поискал 13 смъртни присъди и пет - на вечно заточение. Защитникът Илия ефенди възразил и в продължение на два часа анализирал постъпките на 18-те подсъдими, като човек по човек доказал, че те не са виновни по чл. 55 от Наказателния закон, поради което не може да им се наложи смъртно наказание. Накрая завършил блестящата си реч с крилатата фраза: “Борбата за свобода не е престъпление, за нея всеки трябва да се бори!”

Един от присъстващите на това заседание журналист - австриецът Карлос Олива, написал във вестник “Morgen Post”, бр. 213, Виена, 3 август 1876 г., следното:

“Дълбоко мълчание зацари, след като Илия ефенди свърши речта си. Присъстващите българи, които за първи път чуват и виждат свой сънародник да говори така искрено на открито събрание, едва можаха да си поемат дъх. Турците, засегнати от някои намеци на защитника в неговата убедителна и независима реч, мълчаха, останалите националности вътрешно ликуваха от поведението на мъжа, който се осмели при тези трудни условия, в това опасно време да покаже на своите последователи как трябва да се защитават, без да се плашат за свободата си и за истината.”

Накрая, колкото и да било неприятно за обвинителя Халил ефенди, за турците - съдебни заседатели и за другите русчушки турци, присъстващи в залата, съдът не издал нито една смъртна присъда.

Тринайсет бесилки, издигнати предните дни в турската махала, останали неизползвани. Присъдите били или на “вечни окови”, или на заточение. Местните турци били крайно засегнати от тези меки присъди, поради което 400 от тях подали протестно прошение до Великия везир в Цариград - Митхад паша, бивш валия на Туна вилает, срещу служебния защитник Илия ефенди, с искане за най-строго наказание като подбудител на раята.

Митхад паша оставил прошението без последствие, защото знаел, че на съдебното заседание са присъствали много европейски консули и журналисти.

Още по-голямо напрежение се получило на 29 юли в съдебната зали и извън нея, когато били изправени пред съда заловените Ботеви четници. (Между тях бил Кирил Ботев - най-малкия брат на Войводата и синът на баба Тонка - Никола Обретенов).

Този път защитникът преценил, че не бива да дразни съда и присъстващите турци с политически изказвания, които не били от полза за подсъдимите. И обърнал “мекия брус” - на милост и снизхождение, като отново доказал на съда, че подсъдимите не са главатари, нито са заловени с оръжие в ръка, както разпореждал чл.55 от Наказателния закон.

Затова на смърт са осъдени само трима души: Пеньо Йончев от с. Осмо Калугерово и Тодор Стойков от с. Микре, Ловешко, защото признали, че преди това са извършили убийство на свой другар - четник. Това самопризнание те направили, за да внушат на съда смекчаващо вината обстоятелство.

А всъщност те убили своя ранен другар, за да не попадне в турски ръце и да бъде измъчван. Третият осъден на смърт бил Стефан Николов от Сливен, от четата на войводата Таньо Стоянов, разбита в Сливенския Балкан.

Тримата осъдени на смърт били веднага обесени, въпреки че същият ден пристигнала султанска амнистия от Цариград. Властта скрила този факт, за да дадат удовлетворение на възмутените турци.

Другите 20 подсъдими били осъдени на вечни окови и на заточение, което, както и в първия процес, било голямо постижение за служебния защитник Илия ефенди.

Амнистията позволила на Стоян Заимов, подсъдим в третия процес на 2 юли, да отърве кожата. Осъдили го на доживотен затвор, защото признал, че е бил председател на Революционния комитет във Враца. (Всъщност той бил осъден на смърт, но поради амнистията, съдът заменил присъдата с доживотен затвор).

И така, в резултат на Русчушкия наказателен процес на въжето увиснали само трима, а 39 подсъдими се спасили. Две години по-късно, след Руско-турската война и подписването на Санстефанския предварителен договор, те били освободени.

Невероятен успех за служебния защитник Илия Цанов, който успех веднага се отразил на неговата безметежна служебна кариера - бил уволнен от длъжността председател на Софийския търговски съд.

Но възмутените русчушки турци сметнали, че това уволнение е дребна работа, поради което искали да го линчуват. Но Илия Цанов напуснал хотела и се скрил в тайна квартира. След 20 дни, една сутрин тайно се измъкнал, качил се на един кораб и се прибрал в родния си Видин…

След Освобождението Илия Цанов бил няколко пъти народен представител, министър на външните работи в правителството на Петко Каравелов и български пратеник в Цариград след Съединението през 1885 г., по уреждане на взаимоотношенията между двете държави.

Но това е друга тема, която ще разчопля на друго място…