ТРЕВА
ТРЕВА
Затрихме те. Зелените ти устни
не дишат вече в мъртвия асфалт.
Но коренът ти тайно се е спуснал,
възкръснала си край самия град.
За твойта драма аз не виждам гузни.
За тебе не помислихме и час.
В градинките под модните фризури
кокетничи опитомен райграс.
А ти търпиш зеленопръста. Зная,
не си способна да си отмъстиш.
Душите ни, когато литнат в рая,
пак ти праха ни ще благословиш.
В ПАМЕТ НА БАЩА МИ
След тридесет години тишина
лалетата са клюмнали въпроси.
И моята разсеяна вина,
замислено над гроба ти се носи.
О, татко, има толкова неща,
които ти не каза на момчето!
Синът ти вече също е баща
в жестокото сърце на битието.
Кълна ти се в засъхналата пот.
В солта ти се кълна.Ти тръгна, татко…
Какво съм аз в тристенния живот?
Объркан. Сам. Баща и мъж за кратко.
И както тъй си крача по ръба,
ще се повтори всичко под небето.
С една торбица вехта на гърба
ще се изгубя просто и нелепо.
Зад някаква невидима стена
ще се разхождат спомените боси.
Едно неясно чувство за вина…
и няколко забравени въпроси.
***
На думите фалшивия порой
ме тласкаше надолу безтегловен.
Прости ми свят, не те наричам свой,
духът ми от лукавства е отровен.
Натрупах непростимите неща -
притворство, лицемерие, омраза.
Днес мога в този вход да съгреша,
от другия усмихнат да изляза.
Нахлупил шапката си до очи
по тротоара ти да протестирам.
Не е ли по-добре да помълчим
над пенестата чаша светла бира?
А откровенията да пълзят
на вадички надолу към канала.
Те просто имат право да умрат -
защото са умрели по начало.
***
Ако в хралупа мислите са сврени,
противно на самото същество,
човекът хапе сухите си вени,
духът му сменя свойто естество.
Той вече не поглежда към небето.
Той казва, че таванът е небе.
Пикира смешно ниско из мазето
на своята представа за криле.
И се разделя с усета за полет
самозазидан в своя малък свят.
Една без диагноза още болест
превръща го от дух във дървояд.
И той дълбае ниши из дървото.
Копае тайно тъмни пещери,
които всяка мравешка пехота
спокойно може в дом да прекрои.
Но той не го разбира. Сбърчил вежди
той смята, че съзижда светъл град.
Все по-далеч от думата Надежда!
Все по-навътре в думичката Ад!
***
На Нищото пред тленния олтар,
в Орфеевия храм на Свободата
изгаряха лицата ни от срам
и клехме се пред неговата святост.
А после дълго свивахме ръце
и блъскахме челата си до синьо,
и гонехме една незрима цел
като кервана, лутащ се в пустиня.
Сред пясъка на плиткия мираж
олтарът се стопи в море от време…
И ние сме изгубен екипаж.
Ала това е вече друга тема.
МАЙ
Ще го познаете по пламтящия килим
на лалетата.
По закачливите погледи на жените.
По дивия мирис на въздуха.
Всички вярват, че Бог със славеите
е слязъл на земята.
Само агнетата блеят обречено
и надяват червени гердани.
ЩУРЧЕ
Декември - двадесет и втори.
Една надежда се предава.
Но някакво щурче се бори
за поетичната държава.
И смешно, и необяснимо.
Като по чудо оцеляло.
Понесло крехките си рими
самото е едно начало.
Обречено ще триумфира
по замразените пътеки.
То няма право да умира,
сега и утре и до веки.
Но по повелята всемирна
ако донякога го стори…
То от отвъдното ще свири.
Щурче - на двадесет и втори!
РЕЦИТАЛ
И музиката трябва да мълчи!
Мигът тупти самичък в тишината.
Умира върху сцената артист
под жълтото петно на светлината.
Сега не го посочвате със пръст,
не хулите сега, не го корите.
Сега е всичко той - и бог, и кръст,
не можете сега да му мъстите.
Сега му ръкопляскате във транс,
душите ви са тъй любвеобвилни.
Но утре във житейския сеанс
ще бъдете отново вие силни.
Тогава ще го тласкате далеч
от себе си. Пройдохата. Поета.
Простете за тирадната ми реч
и отворете, искам да е светло.
ТАЙНА
Човекът почва вече да изстива,
но още кърми под гръдта си нежно
загадката, като балонче синьо,
наречена от всички ни Надежда.
Гледците омътняват. Двете клепки,
като резета над Живота бързат…
А в костния му мозък жадни клетки
изпращат вън послание за въздух.
Но рождество ли идва, или смърт,
обгръща ги една и съща тайна…
Човекът тръгва някъде отвъд
и пак потъва в същата безкрайност.
***
Ако с това ви дразня, друго няма.
Отблъсква ме фалцета на трагик.
Синкопа на естрадни мелодрами
и рупора на евтин сатирик.
Стихът си модно никога не сресвам,
не му купувам скъп дезодорант.
Щом искате, бракувайте го спешно,
като часовник със разбит баланс.
Не мисля да оплаквам участта му,
разрязан от нелепия контраст.
Възможно е да пиша сурогати.
Възможно е да дойде таен час,
когато в разни тъмни чекмеджета
да търсите с треперещи ръце
най-тихите, най-меките поети,
единствен лек за болното сърце.
