Миглена Георгиева

ОНАЗИ МОЛИТВА В МЕН…

Дай ми, Боже,
не богатство
или слава,
а да съм щастлива
толкова, че
никога в света
да не позная
жаждата
за превъзходство
над пеперуди,
мравки,
птици,
и бозайници…
Остави ми
хубостта
на естеството.
Нека се родя
единосъща
и разпознаваема
от теб.
Но това е
само твоя воля.
Та нали
заради нея
щяха очите ми
да изгорят…
Ала сърцето ми
все раждаше
Небе…
Днес аз те моля,
мълчаливо
подари
не на
мирозданието,
а на ближния
до мен -
или насреща ми -
най-светещия
пълнозреещ плод -
от надежди
и небе,
от притихване
и обич.
Това ми стига,
Боже,
за да бъда капчица
от букета
на Природата,
с която
си дарил
Земята ни!…

БЛАГОСЛОВЕНИ БЯХА…

Наблюдавах ги -
там където
враните се опитваха
да кълват
слънчогледената пита,
а гълъбите
гледаха отстрани,
докато се отдалечат
враните…,
само врабчетата
не искаха нищо,
не питаха за нищо,
сякаш знаеха -
Господ е наредил
за всички да остане -
и за добрите,
и за лошите…,
и за праведните,
и за грешниците…
Но всеки има
една-едничка душа
да го поеме.
Така те
пазеха душите си
и се молеха
за света…
Защото знаеха
че имат всичко,
всичко…
Целунати
от небесата бяха
само те -
най-сивичките,
с дрипавите дрешки…