Тихомир Йорданов

В поетичната реч (тя може и да е неподредена в стихотворни стъпки (ритъм) и сонантно или асонантно озвучена в завършващата стиха рима, мнозина любители, пък и съчинители*, търсят оттласкване от всекидневната „сухота” на общуването, твърде често наричана „прозаизъм”.

Като че ли стихотворният изказ се стреми към „възвишеност”, „красивост”, постигнати с недоизказаност, с омайваща тайнственост.

Впрочем такава поезия най-често се групира в литературни „кръгове”, „школи”, „направления”, изразяващи „течения” като символизъм, експресионизъм, импресионизъм и пр. и пр. „изми”.

Подобна поезия колкото повече потъва в „иносказателност” и похвати, описани в поетическите речници, толкова повече навлиза в умъртвяващи я усложнения.

Поетът** Никола Вапцаров има друго работно разбиране за поезията:

Ето, аз дишам, работя, живея.
И стихове пиша…

Но как?:

Записвай го просто и честно,
тъй както просто го пее народа:
„Заплакала е гората
все зарад Индже войвода…

И никакви словесни изгъзици!:

А ти го усукваш.
Та тук за усукване нема.
Повзри се в живота.

И натъртва:

…да могат думите разбрано да преминат
пространството…

И после гневно:

Аз, куче, те учих
да бъдеш конкретен,
а ти шикалкавиш.

А после и за т. н. творчески мъки:

Но аз се уча
да пиша всеки свой протест
тъй искрено
и толкоз звучно.

Такава е поетиката, която осигури безсмъртието на Вапцаровите стихове.
____________

 *В старобългарския език така е означавано заниманието на писателя, термин, появил се много по-късно.

**Думата поет е произведена от гръцката форма пиит (който прави нещо, създава, твори).