Георги Георгиев

НЕПОБЕДЕНИЯТ

Преминал през бойните полета на Балканските войни 1912-1913 г. като командир на артилерийски полк, Владимир Вазов извоюва своето признание като непобеден военачалник в Първата световна война.

Започва злополучно. В началото на декември 1915 г. е ранен тежко като командир на артилерийска бригада. След няколкомесечно лечение полковник Вазов поема командването на 1-ва пехотна бригада от 5-а дунавска дивизия. Тя е на позиция от река Вардар на запад до с. Конско.

От 1 март 1917 г. полковник Вазов е началник на 9-а Плевенска пехотна дивизия, която командва до края на войната. Тук заблестява името му на майстор на отбранителния бой. Няма ден, няма нощ, непрекъснато се копаят окопи, наблюдателни пунктове, укрития… Нека си представим участъка на дивизията на Дойранския фронт. Предната позиция е дълга 28 километра планинска местност. Отбраняват я седем пехотни полка, една артилерийска бригада и други части. Дивизията има войници колкото цялата днешната българска армия. Но противникът е съсредоточил два пъти повече сили, могъща артилерия, изобилие от снаряди. Не минават и 50 дни, откакто е командир, и противникът изсипва над Дойранската позиция повече от 100 000 снаряда. Но трите английски дивизии не постигат целта си. Само след две седмици, на 8 и 9 май 1917 г., противникът атакува позициите на 2-ра пехотна бригада. Преградният огън на артилерията ни не спира настъпващите вълни. След като е отбита първата атака, последва втора, по обед - трета, предшествана от едночасов барабанен огън с тежки снаряди. Падат жертви, ранените се изнасят, идват попълнения, доставят се боеприпаси. Боят затихва  и полковник Вазов в 4,25 на 9 май си ляга. Точно в 6 часа англичаните атакуват отново и две от нашите позиции от левия участък са превзети. Огънят на артилерията ни се пренасочва и усилва, нашите контраатакуват и прогонват противника. В тези двудневни боеве само 34-ти Троянски полк унищожава към 2 300 вражески войници и офицери.

Командирът полковник Маринов преди години ми разказа как един снаряд улучил амбразурата на бетонирания му наблюдателен пункт, убил адютанта и ранил него и още четирима офицери. Понесли още загуби…

След тези успешни боеве командирът на 9-а Плевенска пехотна дивизия е произведен генерал-майор. Ето как тогава са се печелели генералски звания. Генералът непрекъснато е в движение - при горещина 45 градуса и при леден студ. Само за кратко се отбива да почине в квартирата си в с. Фурка. Една обикновена къща го приютява през цялата война. Веднъж снаряд отнася вратата, два пъти изкъртва прозорците, но той не търси друг дом. Повече от времето е по позициите , по наблюдателните пунктове, при полковете. Край него няколко пъти падат снаряди, той се навежда да вземе парче, но го хвърля, защото е горещо.

***

Преди години известният началник на Военното училище „В. Левски” полковник Станчо Хаджиев се прибра в дядовата си къща в Шипка. В нея някога е отсядал Васил Левски. Когато ходех при него да ми показва едно или друго дръвче в голямата градина, ми разказваше за последната война, когато е началник-щаб на 16-а дивизия. Станеше ли дума за генерал Владимир Вазов, той със захлас ми говореше за пословичната му приобщеност към съдбата на подчинените, за непрекъснатото обикаляне на позициите на големия боен участък на дивизията. Казваше, че негов млад колега бил изчислил, че докато е на фронта, генералът е изминал 4 500 километра! Той е на фронта, когато му се ражда син, тук е, когато погребват втория му брат. Само веднъж си отива за няколко дни в отпуск. Грижата му за подчинените не е показна. Тя е вътрешно негово качество. Ето какво е записал при посещение в дивизионната болница:

„Какво ли ще рече жена ми, като узнае, че цялата кутия баклава, изпратена от сестра й Ирина, раздадох на ранените, без да хапна нито едно парче. Но като зная благородната й душа и добро сърце, уверен съм, че ще ме похвали…”

На 24 май записва: „Един заболял от малария войник от 4-ти пехотен полк, като го пренасяли с кола за болницата, извикал: „Имам жена и четири деца, които са бедни и гладни!”, извадил ножчето си, та си пробол на две места корема и почти веднага издъхнал Клетият мъченик!”

Когато снабдяването се влошава и войниците, конете и другият впрегатен добитък гладуват, генерал Вазов е непримирим към снабдители и тиловаци, яростен е към тези, които крадат и богатеят. А в тила хайдушки се краде. И той прави тъжно обобщение:

„Колко тежка е задачата на войсковите началници, които можем да държим в ръце подчинените си само с увещания, че интересите на България изискват да траем, да се жертваме, а пък от друга страна, самите управляващи подкопават морала на войската.”

Започват войнишки бунтове. Войната за Германия и съюзниците й отива към фатален край. И в тази обстановка като в някаква драма идва кулминацията, проверката на всичко, което е вършил генералът. Ще издържи ли последния решителен удар неговата дивизия, когато картината на общия фронтови театър е трагична? Ще стане ли това, което се случва на Добро поле? Ще се разбягат ли неговите недохранени и оголели полкове? Ако не удържат - ще бъде катастрофа за тях и за България.

***

Позицията е дълга 14 километра. Отпред са три пехотни полка, 3-ти полк е дивизионен, а 4-ти - армейски резерв. Срещу тях са три английски и две гръцки дивизии, артилерийска тежка бригада, френски пехотен и гръцки конен полк.

На 17 септември 1918 г. противникът започва силна артилерийска стрелба. Изстрелва снаряди с бойни отровни вещества. Войските ни трябва да действат с газови маски. На 19 септември англичаните преминават в атака. Бият и по щаба на генерал Вазов, за да скъсат връзката с полковете и частите. Снаряд пада в краката му… Идват прибързани, непроверени съобщения. Те са страшни. Противникът е превзел заставите „Слатина”, „Целувка”, „Свищов”, „Солун”… Едва ли не цялата предна позиция. Телефонната връзка е скъсана, хелиографът работи бавно. Тези съобщения угнетяват душата на генерал Вазов. Но той не вярва, че всичко, градено година и половина, ще пропадне. Записва в дневника си: „Иде ми да се застрелям! Но в същия миг сам се осъдих за тая нещастна мисъл.”

Командирът действа. Заповядва на 33-та сборна дружина, около триста души, да заеме ариергардна позиция южно от Караоглулар, а 34-та - при височината Паяк и Обаси. Тогава трите пехотни полка се вдигат на контраатака. Поддържа ги нашата артилерия. На нож храбреците отново овладяват изгубените пунктове. Отделни участъци от предните позиции минават от ръце в ръце. Врагът е смутен и омаломощен. Задържа някои части от предната позиция и други две височини.

Малко преди обед при дивизионния командир идва командирът на 1-ва армия генерал Нерезов. Той лично решава да отиде на първата позиция, но не разрешава на генерал Вазов да го последва, той трябва да ръководи боя. Прозвучават трагичните му думи: „Ако се случи нещо с мен, вие ще командвате армията, а полковник Каменов  - 9-та дивизия.” Целуват се и се разделят.

След известно време позицията е отново в наши ръце. Генерал Вазов сяда на един камък до самия хелиограф и написва до бригадните командири поздравителна телеграма. За трите дни противникът е изстрелял повече от 250 000снаряда и мини. Но освен многото убити той оставя в български ръце повече от 500 пленници.

***

Този героичен епилог при трагичния край на войната може да се обясни само с умението на генерал Вазов да сплотява подчинените си, с непрекъснатата им подготовка, с принципността и достойнството му на офицер и генерал. Те знаят как той отстоява своите принципи пред германските началници, как защитава своите подчинени с риск за кариерата си, не признава никакви ходатайства и вмешателство в работата.

През 1936 година генерал Вазов получава високо признание от противниците във войната. Поканен е на конгрес на Британския легион. В Лондон го посреща лично фелдмаршал Милн, който е командвал съглашенските войски на Дойранския фронт. Пред строените фронтоваци, които отдават чест с навеждане на знамената, генерал Хамилтън казва: „Гледайте, това е генерал Вазов, който беше наш противник на Солунския фронт…” А когато дават думата на българина за приветствие, председателстващият конгреса Годли го представя така: „Ще дам думата на българския генерал Вазов. Той е от малкото чужди генерали, чието име фигурира в официалната ни история.”

***

През 1926 г. генерал Вазов е избран за кмет на София. След шест години той ще напусне този пост, без да е забогатял. Отива си от властта така, както е влязъл в нея. Сам казва, че завършва кметската си кариера с една придобивка: диабет на нервна почва.

Когато генерал Вазов влиза в кметството, е на 52 години. През Балканските войни 1912-1913 г. е командвал артилерийски полк. Води го в боевете при Люлебургаз и при щурма на Чаталджанската позиция, в боевете при Бублак, Дренова глава, Градоман. Към този опит добавя още две години и половина по фронтовете на Първата световна война. Но ще успее ли на гражданския фронт? Това е ново предизвикателство. Тъжно изглежда столицата след катастрофите, след последвалите войната събития и всестранната криза. Какво е наред? Финансите или транспортът? Електроснабдяването или водоснабдяването? Макар и не толкова голям, градът е западнал, занемарен. Генерал Вазов започва своята всекидневна война на мирния фронт. Така както всеки ден е обикалял своята 28-километрова позиция при Дойран, той е непрекъснато из столицата. Необходими са бързи и резултатни реформи.

Стабилизира финансите на общината, като се привеждат в известност всички сгради и започва редовно събиране на всички приходи. Със своята принципност, известна добре от периода на войната, внася спокойствие сред служителите на общината. Никой няма да бъде местен и уволняван по партизански причини. Важно е само как се работи.

По негова инициатива е откупена от Белгийското дружество западналата трамвайна фирма. Реконструкцията на релсите, доставените нови мотриси, остъклените чакални осъвременяват трамвайния транспорт. Въвежда ред и дисциплина, ликвидира се разхищението на обществено имущество и кражбите по трамваите.

Генерал Вазов строи училища, квартални бани, електрическите централи в Симеоново и Мала църква, доставя за първи път автомобилни сметосъбирачки, снабдява пожарната с модерни машини, създава обширни разсадници. Много улици през неговите два мандата се павират и канализират, строят се мостове, основават се общинска библиотека и музей.

Важно свое дело той смята неколкогодишния проект за изграждане на водопровода Рила-София. Той поглъща милиони левове, но възвращаемостта им е сигурна. С водата идва и електрическата енергия. Приходите растат. Социалната област не е забравена. Раздават се общински терени за строеж на бездомници, откриват се сиропиталища, заработват няколко народни кухни за бедни, отпускат се помощи на социално слаби.

Генерал Вазов се себераздава на своя граждански дълг така, както е бил предан на войсковата служба в мир и бой. Най-важна своя задача той е приемал грижата за хората, които са го избрали на кметския пост. Склапя очи не богат, но с чувство на изпълнен дълг.

ГЕНЕРАЛЪТ И НЕГОВИТЕ ЧЕТИРИ ВОЙНИ

Есента на 1949 г. Подготвя се полево учение на Трета армия. Нейният щаб е в Шумен, а командващ е генерал-лейтенант Марко Атанасов. Известен е в цялата ни армия като строг, високо подготвен и с богат военен опит командир. Участвал е във всички войни, водени от България през ХХ век, а те са четири. Издадени са заповеди по подготовката, организацията и провеждането на маневрите. В писмена заповед се казва, че учението ще завърши с парад в Ямбол. Парада ще командва полковник Добри Джуров - командир на дивизията, а ще бъде приет от генерал Атанасов, на коне.

Когато прочита тази заповед, Джуров е отрупан със задачи по подготовката на щабовете и на полковете, но се стъписва от друго - той не знае да язди. Вярно е, че в село Бръшляница като юноша се е качвал на коне, но тук е друго - имат седло, правила, команди. Какво да прави? Предприема погрешен ход. Все пак е доскорошен партизански командир, има самочувствие.

-    Господин генерал - обръща се той по телефона към генерал Атанасов.

- Слушам, полковник Джуров - чува отсреща гласа на командващия.

- Предлагам парадът да не бъде с коне.

- Заповедите, полковник Джуров, се издават, за да се изпълняват - строго му отговаря генералът.

Слушалката хлопва.

Така между многото задачи изниква необходимостта от тренировка по езда.

Цял живот генерал Джуров, който беше дълги години министър, почиташе своя бивш командващ армия.

На това учение командирите и щабовете се тренират под строгото око на генерал Атанасов. Войниците обичат да го срещат, но офицерите се страхуват от него. Той забелязва лесно недостатъците при нанесената обстановка на топографската карта. Я несполучливо подбраните огневи точки, я наблюдателен или команден пункт. Винаги изисква мотивировка за направлението на главния удар на атаката. Той бързо забелязва състоянието на дисциплината в лагера, носенето на караулната и вътрешната служба. Постоянно е в движение и проверка на място.

Уредник-школник Крум Марянов е на учебен стаж при ротния командир Иван Стефанов. Отдалеч забелязва, че генерал Атанасов минава по позициите. Докладва на старши лейтенант Стефанов. След минути той му казва, че го присвива стомах и ще отиде до лазарета на преглед, а той да се оправя с генерала. Още неизрекъл оправданието си, и се шмугнал в храсталака зад тях. Марянов посрещнал генерал Атанасов стегнат и му докладвал точно въпреки очевидното смущение. Командващият му задал няколко въпроса по подготовката на бойците и ротата, останал доволен, но го запитал:

- Къде е ротният?

- Разболя се, в медицинския пункт е - уверено казал Марянов и си помислил: „Този път номерът мина.”

Дали обаче опитният командир е повярвал, е друг въпрос.

… 6 септември 2005 година, село Катунец, Ловешко. Селяните отрано се стичат пред читалището. Ще се чества 120-годишнината от Съединението от 1885 г., ще се кръсти селският площад на името на генерал-лейтенант Марко Атанасов. Отпред са официалните лица: Борис Балевски - председател на Общинския съвет в Угърчин, кметът на селото Георги Вътев, общественици. След словото на председателката на читалището Цонка Стоянова за Съединението на България общинският съветник в Угърчин и бивш кмет на село Катунец Ценко Николов ми дава думата да говоря за генерал Атанасов.

Сега селото ни е с изравнено българско и ромско население. Някога циганите заемаха малка махала с бели къщурки на баира, а сега те си купиха опразнени къщи в центъра и по-главната улица. За тях площадът е туй, което е за орела небето, както казва бразилският поет Алвест Кастро. Сутрин, когато мъжете отидат на работа, жените тръгват с детските колички или заобиколени от децата към центъра. На видно място има модерна италианска кафе машина, а зад кметството хубаво заведение. Селище без площад е като къща без двор.

- В бъдеще този площад ще носи името на генерал Атанасов - казвам аз и започвам моя обстоен разказ за генерала наш…

… Беше краят на 1952 г. Като влязохме в кабинета на полковник Петко Николов, началник на отдел в Генералния щаб, майор Теодоси Вачев рапортува:

- Другарю полковник, явявам се по ваша заповед.

Още по-високо, по лейтенантски, повторих рапорта и аз.

Полковникът ни постави задачи за предстоящата командировка.

Майор Вачев, роден в Севлиевско, посрещна това с радост. Аз за първи път щях да посетя свързочното поделение на майор Бочев, чийто щаб бе в Етрополе, да обиколя постовете, разположени от София до Русе. Началникът даде някакво писмо на Вачев в голям плик до командира на Севлиевския полк.

След Етрополе се отправихме за Ябланица. Майор Вачев с възхищение ми говореше колко добре хората се отнасят към войниците по нашия край. Не става празник без тяхно участие. Засипват ги с лакомства, канят ги на сватби и други семейни тържества, а войниците им помагат с каквото могат. Когато влязохме в къщата, където беше настанен свързочният пост, ме впечатлиха чистотата, редът, а и заниманията на момчетата. Те бяха с учебници и тетрадки в ръце. Сетих се, че от Етрополе другарите им са ги предупредили за нашето посещение. И все пак гледката беше приятна.

Същото се повтори и в Севлиево. Постът беше в малко помещение на самия мост на река Росица. Войниците даже бяха наловили и пържеха лъскарчета. Майорът лакомо гледаше как рибките цвърчат в тигана на печката, но най-напред трябваше да отидем с писмото в полка.

На пропуска часовият ни отпрати към щаба, където офицерите бяха събрани на занятие. Като се представихме, командирът ни посочи да седнем на първия ред до добре сложен цивилен мъж. Майор Вачев застана до него мирно, той също се изправи във войнишки стоеж и си стиснаха ръцете. Явно се познаваха. След като обяви програмата, командирът представи госта - генерал-лейтенант Марко Атанасов, от две години в запаса. Бил е командващ на Трета армия, преминал е през всички длъжности на армейската стълбица, участвал е в четири войни. Генералът щеше да говори на тема „Ролята на командира в обучението и възпитанието”.

Извадих бележник и по офицерски започнах да записвам. Това беше моята първа среща с подобен боен командир, участник във всички войни, водени през ХХ век. Дълбоко в мен се запечатаха и през офицерските години понякога повтарях думите на генерала, че едва ли друга държава би могла през 1912 г. да мобилизира за толкова кратко време над 750 000 души, при положение че мирновременната й армия е била 60 000. „Нека се запитаме - продължи генералът - как се мобилизира, организира, облича, въоръжава, храни и води в бой такова множество.” И още нещо подчерта той - за една седмица от началото на Балканската война - 5 октомври 1912 г., войските прегазиха отбраната на Бунархисар, Селиолу, Гечкенли и застрашиха Одрин. Тогава той бил командир на взвод в 54-ти пехотен полк, още с портупей-юнкерска униформа. Той не командва „Напред, войници!”, а „След мен, момчета!” и се хвърля в бой за селата Хайна, Караисуф, Демирханлъ и при обсадата на Одринската крепост. Тук е ранен, но още неизлекуван, застава пред взвода. Люти са схватките, тежки са задачите като командир на разузнавателни групи, незабравими са изпитанията и мъките на ранените, на които помага. Затова войниците вярват на юнкера, радват се на получения от него орден „За войнска заслуга”. В тази народна война той се учи да ръководи подчинените, да печели тяхното мъжко доверие.

На тази среща генерал Атанасов говори ярко за саможертвата на командирите във войните. Изреди имената на десет наши командири на полкове, които падат на бойното поле. Защото те стоят не само в командните пунктове, а са в челото на атакуващите вериги. „А представяте ли си колко са загиналите взводни и ротни командири? Те вероятно са хиляди, и хиляди”, завърши генералът.

Тази беседа на Марко Атанасов остави трайни следи в моето съзнание. Та аз само от година носех офицерски пагони. Малко по-късно четох за боевете през Междусъюзническата война (1913 г.) при Връшка чука, Цвятков гроб, Цветна чука. Там юнкерът взводен командир е удостоен с орден за храброст. Завърнал се от фронта през 1914 година, Марко Атанасов приключва обучението си във Военното училище със звание подпоручик. Назначен е за взводен командир в 9-ти конен полк в Русе.

И Първата световна война не отминава младия офицер. И полкът, и взводът му са в огъня край Силистра и Кюстенджа. Както пише Гено Василев, неговият взвод участва в атаката на гара Циганоща, Азаплир и село Канара, воюва храбро за бащината земя на Златна Добруджа.

Каква сила на духа е притежавал двайсет и три годишният подпоручик! Конят му е пронизан от куршум, но не се стъписва, яхва друг кон и продължава боя. Награден е с ордените „За храброст” и „Свети Александър”.

Мисля си за цитирания от Пенка Чернева спомен на Августин Пейчинов, който се разболява от малария, и младият Атанасов веднага го изпраща на лечение, а сам той болен остава във взвода при войниците, преборва се с болестта на бойното поле.

След края на Първата световна война Марко Атанасов се утвърждава като командир на ескадрон, инспектор, заместник и най-вече като командир на 2-ри конен полк в Лом. Бойният опит и непрекъснатото обучение го формират като специалист, организатор, учител и възпитател на подчинените. Всестранната му дейност и пословичните грижи за войниците му създават авторитет не само в града, но и в цялата армия.

През 1967 г. работех в секретариата на в. „Народна армия”. В календарния план се предвиждаше очерк по случай 75-годишнината на генерал-лейтенант Марко Атанасов. Верен на увлечението си към историята, Георги Вълков беше изчел каквото има за героя и поиска да го свържа със земляка. Поканих генерал Атанасов през октомври в редакцията. Дойде в 9 часа. Георги се беше подготвил с въпросите. Но от тях нямаше нужда, защото генералът ни изнесе незабравим урок по родолюбие. Ясна мисъл, спокоен разказ, осмислени през годините оценки за хора и събития.

… През есента на 1934 г. в района на село Петърч, Софийско, се провеждат маневри на конницата. Това е елитният тогава род войска. Тук е и царят. Подполковник Атанасов и неговият полк се представят отлично на маневрите. Отдавна е известно, че още през Балканската война портупей-юнкер Атанасов е спечелил прозвището „най-добър ездач”, но сега е командир на полк.

В края на маневрите цар Борис изразил възхищението си от представянето на кавалеристите на подполковник Атанасов.

- Вие имате бъдеще на военачалник - казал царят.

- Времето ще покаже - бил отговорът на офицера.

- Точен сте, господин Атанасов - продължил царят. - Например моят вуйчо Хенрих имал много способен пълководец, но той се провалил, като се забъркал в политиката. Добре, че се осъзнал навреме. Иначе…

Царят не казал какво означава „иначе”, но било ясно.

Дръзкият подполковник изказал своята напираща отвътре реплика.

- Не стигат ли две катастрофи, Ваше величество? Това вълнува и нас, военнослужещите.

Разговорът завършил. Царят не му подал ръка.

През есента на 1935 г. той е уволнен от войската заради републиканските си убеждения, приобщаването му към политическия кръг „Звено” и подкрепата на преврата на 19 май 1934 г.

Настъпва деветгодишен период, когато се отдава на земята. Превръща своето вилно стопанство край Ловеч в образцова овощна и зеленчукова градина.

Веднага след 9 септември 1944 г. Марко Атанасов е произведен генерал-майор. Започва Отечествената война. През първия й период воюва и Втора конна дивизия. Тя е голямо съединение, в състава на което влизат бригада, полкове, артилерийски, свързочни, инженерни и тилови подразделения. Командир на дивизията до края на октомври е генерал-майор Михаил Минчев. През месеца дивизията се вдига на две неуспешни атаки на Бояновското възвишение. На 1 ноември генерал Минчев е отстранен от длъжност и уволнен за несправяне с командването. Същия ден генерал Марко Атанасов поема огромната отговорност да води конното съединение в боя.

Пред мен е заповед № 281, подписана на 7 ноември 1944 г. в 22,00 часа от генерал Атанасов. С нея той заповядва да продължи преследването на противника и да се унищожат прикриващите му части. В атаката е овладян районът на Кралево. На другия ден противникът понася тежки загуби и се оттегля към прохода.

Опрян на фронтовия си опит от миналите войни и познанията, натрупани в областта на военното дело в мирния период, генералът решава да обхване противника с двата си фланга, да унищожи прикриващите му части и да му попречи да организира нова съпротива при Кончулския проход. Посочва линиите за достигане и поставя ясно задачите на групата на полковник Муранов - 2-ри пехотен полк, 8-ми конен полк, товарна батарея и др. Компетентно са формулирани и задачите на другите две групи - на полковник Добрев и на генерал Попов.

Генерал Атанасов забранява да се разграбва имущество, добитък и друга собственост на местното население. Той е безкомпромисен - провинилите се ще бъдат давани под съд. Командирът на дивизията е уверен, че противникът няма да издържи на непрекъснатите атаки, а неговата цел е пълното унищожаване на врага.

Само военен човек може добре да си представи как се управлява бойно съединение като конната дивизия. Безброй са проблемите на осигуряването, на взаимодействието и воденето на бойни действия.

Ще се позова на заповед № 335 от 16 ноември, 22,00 часа, с която генерал Атанасов организира съвместно настъпление с 46-та югославска партизанска дивизия. Това става в сложна обстановка. Противникът е притиснат и се оттегля в направление на Прищина. Вече са превзети градовете Гниляне и Каченик, но град Урашовец още се държи. Генерал Атанасов оценява обстановката и нарежда бригадите от Косово да настъпят на 17 ноември в 8,00 часа. Определя свръзката с Втора конна дивизия и позивните - „Симеон”, „Петър” и отзив „Косово”.

Като командир на дивизия генералът не може да призове както в предишните войни „След мен, момчета!”, но той отново не щади себе си, главната му грижа е успехът на боя и битката. Командирът нито веднъж не хвърля своите подчинени в огъня без разузнаване, всестранно осигуряване и организация. И въпреки това войната си е война. Втора конна дивизия дава 256 убити, 887 ранени и 165 изчезнали бойци. Загиналите подофицери са 35, ранените - 93 и изчезналите - 26. От офицерите падат убити 20, ранени - 44 и изчезнали - 8. Тъжна е тази равносметка за първия период на Отечествената война. Мъка по загубените другари ще носи дълго в сърцето си командирът на Втора конна дивизия генерал Марко Атанасов.

След войната като командващ Трета армия генерал-лейтенант Атанасов осмисля своя боен път и го предава на командирите на дивизии и полкове. Един от неговите подчинени е бъдещият армейски генерал Добри Джуров, стоял военен министър най-продължително време в новата история на България. Той пише до запасния генерал Атанасов приветствие, което, макар и официално, звучи като лично признание. Ето част от него: „Първите си стъпки като командир в Народната армия правех под личното ви ръководство и бащински грижи… Вашата всеотдайност, себеотрицанието ви, личният ви пример на трудолюбие, дисциплина и взискателност бяха образец, от който ние се учехме и възпитавахме”.

Един детайл. Не е случайно, че генерал Атанасов е сред поканените на сватбата на дъщерята на Добри Джуров - Аксиния.

Не мога да отмина още една среща с генерал Атанасов, станала при председателя на ветераните генерал Атанас Русев на бул. „Ситняково”. Полковник Любомир Рангелов беше започнал да събира материали с намерение да напише книга за полковник Борис Дрангов. Затова му уредих тази среща. Още когато обясних по телефона целта на поканата, генералът възторжено възкликна: „Полковник Дрангов е моят кумир.” Тогава той беше за втори път народен представител. По това време депутатите не стояха по банките по цял ден. Генералът дойде в точно уречения час.

Разказът му започна веднага, сякаш не бяхме го прекъсвали. Прекланяхме се пред този войник, който се разхождаше по фронтовете, спомняше си уроците на полковник Дрангов, изпъстряше разказа си с със свои сентенции, с житейски мъдрости. Думите се нижеха, сякаш ги четеше от книга. Вярно, че през годините той многократно е говорил все по тези теми, но въпреки възрастта енергия извираше от душата му. Най-много говори за полковник Дрангов, когото цял живот обожава. Уроците на Дрангов са универсални. Затова ги е повтарял и обагрял със своя опит, прилагал ги е навсякъде, където е работил като военен и цивилен. Нима е остаряла мъдростта, че „стълбището” (той добавя и обществото) се мете от горе на долу”. Или „Не е благо самият живот, а честният живот”. А максимите: „Сърце подир сърце върви” или „Говорът струва толкова, колкото струва „говорителят”. Негов собствен принцип е: „Непровереното значи ненаредено”.

В човешкия живот има много пропуски, за които съжаляваме. Аз съжалявам, че полковник Пенков, бивш началник на Военноисторическия музей, късно ми обърна внимание, че коренът на генерал Марко Атанасов е от нашето село Катунец. И дядо му, и баща му са родени в нашето село. Макар и късно, можех да привлека някой помощник да се напишат и издадат военните му мемоари. Още повече че през есента на 1968 г. той е изпратил предложение до Военното издателство да напише свои спомени. Не зная защо замисълът не е осъществен. Любомир Рангелов споделяше, че като завърши книгата си за полковник Дрангов, ще напише книга за генерал Атанасов. Уви! Човек предполага - Господ разполага.

Похвално е, че Петър Мотков, подготвяйки книгата си за Катунец, показа, че и потеклото, и генът на Марко Атанасов са нашенски. Лично генералът е написал, че дядо му Кольо Иванов Колчовски-Мухин е роден, израсъл, живял и работил в селото ни. Той е признат майстор коларо-железар. Имал петима синове и една дъщеря. Освен че е трудолюбив, той бил пламенен патриот, член на революционния комитет в селото. Когато това стига до ушите на каймакамина в село Бежаново, той изпраща две заптиета да арестуват размирника. Кольо Иванов с хитрост и смелост обезврежда турците и забягва в Румъния. През Освободителната война 1877 г. е съгледвач и води русите през Етрополския балкан. Къщата му в Катунец е изгорена, но след Освобождението си построява нов дом, продължава занаята и живее 117 години.

Генерал Марко Атанасов, след като излиза в пенсия, е един от най-дейните общественици в Ловеч. Спортен деятел, съветник, народен представител - къде ли не е вложил своя опит нашият земляк. Полковник Дончо Дончев от с. Микре, който преди години написа очерка „Неспокойна войнишка душа”, веднъж ми каза, че името на генерала е синоним на Ловеч. Днешните депутати биха се поучили, ако погледнат една справка за неговите инициативи. Ето, вижте сами:

- предложение на Марко Атанасов до Министерството на архитектурата и благоустройството за изграждане на водопровода „Черни Осъм”;

- писмо до министъра на търговията относно снабдяването с въглища;

- кореспонденция до Министерството на просветата относно закриване на училища в окръга;

- предложение до Бюрото на Народното събрание за внасяне на законопроект за финансов контрол.

Само тази непълна хроника е достатъчна да покаже многостранните интереси на Марко Атанасов. Той е пример за всеотдайно служене на отечеството. Често пренебрегва личните си интереси, подчинява живота си на хората и обществените дела.

Марко Атанасов е почетен гражданин на град Ловеч.

Заключение чрез сравнение.

Завършвам очерка си така, както го започнах - с неопитния ездач. Генерал Марко Атанасов заповядва на полковник Джуров, щом ще командва парада в Ямбол, да се научи да язди кон. И той отива в кавалерийската бригада да тренира и научи правилата.

Погледнете действията на някои министри от днешния кабинет начело с премиера. Не приличат ли те на конници, неопитни в ездата. Без да знаят дори как се държи юздата на коня, са извадили сабите и налитат на атака, неусвоили правилата.

Защо постъпват така?

Защото са гледали на министерското кресло като на кавалерийско седло. Важно за тях е да скочат в него и да извадят сабите.

Кой да ги изпрати на предварителна подготовка?

НИКОЛАЙ-БЪЛГАРИНЪТ

Един от потомците на преселници българи през ХІХ век в с. Голям Боялък (Благоево) в Одеса, издава списание „Българи”. Валентин Петрович Кирязов е запасен офицер и ми е отколешен приятел. И днес си пишем и сътрудничим. Той многократно е идвал в България. Заедно ходихме в тукашното село Голям Буялик (Голямо Шарково), Елховско. Търсихме стари хора да ни разкажат за корена на рода Кирязови. Попаднахме на почти стогодишен старец., но за съжаление той на всичките ни въпроси отговаряше само с „да”…

Навремето във Военно издателство, в което работех, дадохме път на три публицистични книги на Валентин Кирязов. Първата е озаглавена „Аз ще дойда при теб, Альоша”. И наистина заедно ходихме в Пловдив до каменния съветски войник. Бяхме и при сина ми - новобранец в Хасково. Съпругата ми Валерия беше в Потсдам и там любезен неин домакин беше Кирязов. Тогава той беше журналист. И жена му Людмила идва в София. Много пъти Валентин ме е подканял да напиша за негов земляк-българин, който е бил двигател на нелегалното движение в Днепропетровск по време на хитлеристката окупация. Друг мой приятел от Одеса - професор Михаил Дикан, който изследваше историята на бесарабските българи, - ми помогна да намеря материали за живота и делото на този потомък на нашата непокорна земя.

Кой е Николай Иванович Сташков? Ще отговоря накратко, като цитирам следната телеграма, изпратена сутринта на 23 юни 1941 г. до народния комисар на отбраната и началника на Главно политическо управление на Червената армия от самия Сташков: „Служих като заместник-командир на 14-и планинско-стрелкови батальон. С Ваша заповед от 12 април т. г. съм уволнен от армията по болест и снет от военен отчет.” А сега, забележете, още на другия ден след вероломното нападение на фашистка Германия над родината му Сташков моли да бъде върнат в редовете на защитниците с оръжие в ръка. Ето продължението на телеграмата: „Смятам за мой дълг да защитавам родината. Моля да ме зачислите в действащата армия. За назначението ми телеграфирайте: Днепропетровск, Дванайсета улица № 3…” От Москва идва отговор: „Възстановявайте здравето си в граждански условия, след това управление „Кадри” ще се произнесе по проблема ви.”

Фронтът приближава към Днепропетровск. Над града надвисва страшна опасност. Областният комитет взема единодушно решение: Сташков да възглави областната съпротива като секретар на Областния комитет, утвърден от ЦК на Комунистическата партия на Украйна. Тогава той току-що навлиза в своята трийсет и пета годишнина…

Вече в нелегалност, той прегрупира партизанските сили, ръководи разузнавателните и саботажни операции. Германското разузнаване е по следите му. Измъква се при невероятни обстоятелства. Диверсионните акции на нелегалните групи и отряди винаги успяват. Всяко изплъзване от лапите на Гестапо води до затягане на примката. Заловен е.

… Привечер довеждат Николай Сташков при следователя Клосерман. -   Ние, господин Сташков, ви подготвихме малка изненада - ехидничи гестаповецът. - Вие, изглежда, се затъжихте за баща си, ето той е при вас.

Иван Василивеч Сташков седи в ъгъла на дивана. Като вижда сина си, се опитва да стане, но не му стигат силите. - над него са се „потрудили”…

Сутринта отново довеждат Николай на разпит, който продължава два дни.

- Сташков, оказва се, че вие сте син на българин? - в гласа на Клостерман има нотка на учудване.

- Да, този мъж, над който вие сте се гаврили, е моят баща. Българин.

- Тогава да се разберем с вас по друг начин. Можем да заселим вас, баща ви и другите ви роднини в България. Живейте си спокойно. Но това трябва да заплатите… България е наш съюзник и българите са добри с нас, съюзници и приятели сме.

- Вие забравяте Георги Димитров, а и обикновените българи. Предател няма да стана… Вие сте врагове и на руснаците, и на българите, вие искате нов ред и пълно унищожение на славяните.

- Млъкни! Изведете го! - изкрещява Клосерман…

Николай Иванович Сташков получава посмъртно званието „Герой на Съветския съюз” с указ на Президиума на Върховния съвет от 2 май 1945 г…

В автобиографията на Сташков пише, че фактически е „син на полка”, на един от полковете на прославения герой на Гражданската война В. К. Блюхер. Червеноармейци прибрали малкия Николай някъде по сибирските пътища. Баща му, бивш пристанищен работник в Одеса, преди Октомврийската революция бил заточен в Сибир. Николай Иванович тогава носел фамилното име Сташок. В Иркутск Блюхер го запитал:

- Какво е това Сташок? Не е на руски. Нека те запишем Сташков. Харесваш ли се така?

- Да - съгласил се Николай.

А нима може да се възрази на главния командир? Така Блюхер - бъдещият маршал - го прекръстил…

Става железарски работник, завършва после Харковската школа за старшини и друга школа за младши офицери в Одеса. Назначен е като помощник-командир в армията… Героите не се раждат, те се създават. Стига да имат характер…

Ще завърша разказа си  с написаното във в. „Правда” на 23 февруари 1943 г. Николай Сташков, ръководителят на съпротивата в Днепропетровието, е наречен „железен по дух мъж, който се посвещава на родината до последния удар на сърцето си”. Ето писмо до съпругата и децата му от 28 септември 1941 г.:

„Катенка! Валерий! Пиша последното си писмо… Вече не ще мога да пиша. Катенка, не плачи, не унивай, гледай децата… Възпитавай ги… Валерий ще порасне, ако ме няма, разкажи му за мен. Алочка да знае всичко, нека се учи старателно, в познанието ще е силата й…”

Това е писал през онази страшна есен един българин, носещ по законите на кръвта частица от дързостта на хайдути и бунтовници. Наричали го Николай - българина.

БЪЛГАРИ В ХАРБИН

Заедно с полковник Първан Първанов се стягахме за командировка в Москва. Като военни журналисти винаги търсехме прояви на храбри българи по фронтовете на Втората световна война. Запалени бяхме да намерим нещо неизвестно. Затова се насочихме към завършващите операции в Далечния изток през 1945 г. Предварително подготвихме въпроси към командващия Първи далекоизточен фронт маршал Константин Мерецков. Тогава, 1967 г., той беше седемдесетгодишен. Пребогата е неговата биография на войник. По време на Втората световна война командва отделни армии, а и Волховския и Карелски фронт. Ние обаче го питахме за българи в Далечния изток. И късметът ни се усмихна.

През август 1945 г. Първи далекоизточен фронт помита линията на укрепените райони на японската Квантунска армия. Войските излизат на оперативен простор в Южна Манджурия и Северна Корея. Главнокомандващият генерал Ямада и министър-председателят на Манджоу Го Джан Дзинхуей са заставени да подпишат предварително акт за капитулация. Тогава главнокамандващ съветските войски в Далечния изток е маршал Василевски.

За да бъде разоръжен по-скоро противникът, се подготвят десанти по въздух и море. Планира се сутринта на 18 август 1945 г. да излети първият десант. Всичко зависи от отговора на генерал Ямада на радиограмата на главнокомандващия съветските войски в Далечния изток маршал Василевски. Минават часове, а командващият Квантунската армия мълчи. В 17 часа маршал Мерецков дава заповед за изпълнение на задачата. След два часа в Харбин е стоварен първият ешелон на десанта. Ето какво ни разказа маршал Мерецков…

„… Сериозно съдействие на настъпващите части оказаха русите, живеещи в Далечния изток. В Харбин те насочваха нашите десантчици към вражеските щабове и казарми, заемаха свързочните възли. Това бяха работници от бившата Китайско-източна железница. Те помагаха на началника на мисията генерал-майор Шелахов, който съпровождаше десанта, при организацията и въвеждането на ред в града.

Когато аз се приземих на Харбинския аеродрум и тръгнах към командния пункт, който беше в един хотел, по пътя срещнах патрули - въоръжени местни хора, които ни съдействаха. Едно име запомних, защото не беше чисто руско: това на българина Камил Камилов. Неговият баща през Първата световна война служил в руската армия, а после по волята на съдбата попаднал в Манджурия и останал там като дребен чиновник. Камил учил в тамошната руска гимназия. Група от по-големи ученици, след като разоръжили едно подразделение на марионетния манджурски император Пу И, взела под охрана свързочния възел и го пазела цяло денонощие, докато дошли нашите войски. Когато ни посрещнаха, Камилов се представи със самочувствие. След няколко седмици още веднъж срещнах младия българин, но при други обстоятелства…

Войната свършваше, в Харбин бе дислоцирана Първа Червенознаменна армия. Нашите разузнавачи получаваха сведение за отделни вражески действия. Общо населението ни посрещна възторжено, но имаше единични противодействия и трябваше да се заемем с разследването им. Изясни се, че в един Харбински район действа нелегална група. Начело стоеше криминалният Чжен, свързан с агентурата на Чан Кай-ши и с друга нелегална организация - „Сините ризи”. Те извършваха шпионаж срещу нашата армия. При разобличаването им голяма роля изигра бащата на Камил Камилов. Той умело проникнал във вражеската организация, събрал сведения и ги предал на руските служби. След като разобличили групата и по повод края на бойните действия, в щаба на фронта се състоял прием, на който поканихме двамата българи. На тържеството им благодарих от името на командването, а Камилов старши беше награден с лично оръжие.”

Питахме маршала кога за първи път е научил за България и българите. И той заразказва…

„Беше 1913 г. Бях 16-годишен ученик-шлосер в Механичния завод в Москва. Майстор беше възрастният работник Василий. Той ме взе под свое покровителство. Учеше ме не само умело да работя, но и с ум да харча получаваните като заплата грошове. Този чичо Вася никога не ме наричаше Константин, а Кирил. Когато го запитах защо променя името ми, той ми отговори, че нямам нужда от второ име.

- Как „второ”? - не разбрах аз.

- Ами така. Всички кръстени Константиновци от рождение са Кириловци. Чувал ли си за Методий, за брат му Кирил, който е създал българската, славянската азбука? Той преди да стане монах, носил името Константин. Ама си останал Кирил за историята, защото с това име извършил великото дело. Затова ти викам Кирил - да извършиш нещо велико. Започвайки с Кирил и Методий, чичо Вася, подбирайки необходимите думи, внимателно претегляйки всяка фраза просто и достъпно описваше „реда на Небето и Земята”…

А сега да се пренесем в Испания през 1937 г. Беше мартенска ранна нощ. Валеше сняг, примесен с дъжд, и пътищата бяха покрити с непроходима кал. Под Гуадалахара току-що завърши с неуспех настъплението на италианския експедиционен корпус. Испанските републикански части групираха силите си и готвеха контранастъпление. Тук, при селището Ториха, им дойдоха на помощ 11-а и 12-а интернационална бригада. Тайна агентура на фашистите бавеше автомашините на подразделенията. Докато командирът на 12-а бригада генерал Лукач (унгарец) преодоляваше саботажа в тила, извеждайки своите батальони към фронта, действията се ръководеха от началник-щаба на бригадата българина Белов. Смел и волеви човек! Аз бях военен съветник при председателя на отбраната на Мадрид и се убедих в способностите на този човек. За мен българите са смели и достойни хора, достойно вписали се в „реда на Небето и Земята”, както ме учеше майстор Василий…”

НАРИЧАХА Я ЛЕВЧО

Трябваше да намеря една от онези жени, участнички във Втората световна война, които са били фронтови бойци. Не че делото на многобройните медицински сестри, телефонистки, самарянки е за подценяване, но друго си е да си фронтови боец. Особено жена…

Провървя ми. Намерих бивша доброволка на фронта в Локомотивно-вагонния завод в София . Тя - Лефтера Игнатова - беше истински боец, носителка на орден за храброст. Моята задача беше да науча всичко за храбрата жена, да вникна в мотивите й да предпочете фронта пред мирния живот, да представя нейния вътрешен портрет. След разговора се убедих, че това обикновено селско момиче е тласнато към фронта от чисти пориви и мечти за по-добър живот. Родена е и израсла в многодетно семейство в село Голяновци, Софийско. Баща й Миле и майка й Иванка работели от сутрин до вечер, за да изхранят петте си деца…

Била на двайсет години, когато чува, че се събират доброволци. Със сърцето си пожелава да тръгне. Сега е трудно да се разбере онзи младежки порив, защото времето е друго. Тя отива пеша до столицата. Както ми каза Лефтера: „Нищо нямахме, всичко очаквахме.” Приемат я в 4-ти артилерийски конен полк. След пет дни по общо настояване групата доброволци е преместена в 1-ви пехотен софийски полк. Настигат полка в Крива паланка. Назначена е към 2-ра картечна рота на 2-ра пехотна дружина. И изпитва всички тежести на войната.

Бойното им кръщене е в боевете при Стражин, Страцин, Пчиня и Куманово. Това са страшни дни за 1-ви пехотен полк. Гвардейците попадат и в обкръжение. Тя, девойката, е наравно с мъжете в октомврийския поход. После копаят окопи, спят в мокрите палатки, а тя се свива в шинела си върху сандъците с патрони. Нейната длъжност е подносвач на картечница. Няма да забрави калта, в която затъват до гуша, превити под тежестта на раниците, тикането на обозните коли. „Войниците полека-лека ме прекръстиха. От Лефтера станах на Левчо” - разказва ми. „Заслужила” си мъжкото име след средата на октомври 1944 г., когато полкът бил обкръжен от едната страна от зъберите на Македония, а от другата от хитлеристите. Девет дни продължили боевете… Ще цитирам една радиограма от командира на полка подполковник Дончев, датирана 20 октомври 1944 г.: „Югоизточната част на връх Гоглин е заета от противника и пътят ми е прекъснат… Привърших патроните и запасите. Духът е висок. На разсъмване ще продължа контраатаката.” Той съобщава още до командира на дивизията генерал Тошев, че противникът инсталира минохвъргачки и ги обстрелва… Моли по-бързо напредване на 27-ми и 50-ти полк, артилерийско и самолетно съдействие.

Завършва първият период на войната и Лефтера се завръща вкъщи. Още не си е отпочинала, не си е отспала, още сънува окопите и калните друмища, но на третия ден се явява в новия си 41-и пехотен полк, 2-ра картечна рота от 2-ра пехотна дружина. На фронта е до последния ден, до победата на 9 май 1945 г. Всеки от тези 130 дни е тежък и незабравим. Тя вече е подготвен боец. Пак пренася патрони, но и сменя мерача. Заякнала е. Умело носи сандъчета под куршумите, знае как, не я спира нищо. „Бях се превърнала в пълзящо човече…” - казва. И си спомня за боевете на Драва, за тежащите като напълнени с олово ботуши. Другарите й не могли да ги събуят, наложило се да ги срежат. Приели я за малко в лазарет. Когато се вдигнала, отново тръгнала по фронтовите друмища към Грац. В дравските боеве мерачът и командирът на отделението падат убити. Тя заляга над картечницата и продължава стрелбата. Лефтера замълчава. И се отронват думите: „Тогава можех да го направя, днес не мога да го разкажа.” Най-радостният й миг бил, когато пред строения полк получила лично от командващия армията генерал Стойчев орден „За храброст”.

Лефтера дълго ми разказва за своите другари, за командирите, за грижите им към бойците. И за своето фронтово конче Дорчо. Бил е първият й помощник. Хранела го, решела го, даже дажбата си захар му давала. И заключава: „До животното човекът се чувства повече човек.”

Интервюто с нея излезе под заглавие „Наричаха я Левчо”. Поканих я един ден да отидем до касата и да получи полагащите й се 25 лева. Колко изненадан бях, когато тя веднага побърза да купи кутия бонбони и да почерпи с пари от малкия си хонорар. Тогава я запитах за кой ли път дали няма нещо, с което бих могъл да й помогна. Смутена, ми каза: „Ами дъщеря ми би искала да работи във Военна болница като медицинска сестра. Ето, мъжът ми беше старшина, аз на фронта…” Оправдаваше слабостта си, че ми поставя личен въпрос…

Имах се по земляшка линия с началника на болницата генерал Герганов и му позвъних, че ще му изпратя моя публикация и го помолих да провери има ли длъжност за дъщерята на героинята, за която пишех. Не минаха няколко месеца и въпросът беше решен.

Тази обикновена българка ми поднесе няколко малки, но важни житейски урока. Когато си говорехме за живота, за постигнатото след войната, за това, че тя е на тежка, мъжка работа - не е лесно да си шлосер, - някак между другото отрони: „Аз никога не гледам тези, които са отишли преди мене, а колко много са останали назад в живота, в бита, в препитанието и не могат да се избавят от нищета…”

Една неделна утрин, в навечерието на Коледа, у нас се звъни. Излиза съпругата ми. Запъхтяна, Лефтера се качила на петия етаж с тежък чувал на гърба. Влезе. Остави чувала в коридора. Засуети се. „Казвай какво има” - питам аз. „Нося ви малко прасенце. Току-що е заклано” - отговаря ми. - Това е подарък за вас, за отношението към мен и семейството ми…” Стъписах се: „Ще ти го платим и ще ти благодарим.” Започнаха уговорки, молби, сръдни. Защо я обиждаме с пари… Лефтера едва не се разплака. Попита ни няколко пъти не разбираме ли какво става в душата й? Това, което направила, било от искрена благодарност. Не можело иначе… Тя беше по-голяма от нас, израснала в друго време, което ние може би не разбирахме добре. Тя беше една добра, благородна и смела българка. Дали има още такива…

ОТКРИХ ЧОВЕКА В СЛАДЪК КЛАДЕНЕЦ

Старите вестници са като старите хора. Винаги могат да разкажат нещо интересно, преживяно. Избледнелите им страници шумят в ръцете ни. Те са омекнали и тихо редят не легени, а сурови истини.

Разлистим ли онзи от тях, който се роди в окопите и носеше името „Фронтовак”, изпитваме чувството, че сме се срещнали не с един, не с десетки и стотици, а с хиляди фронтоваци. Малък по формат, той носи голяма истина. Истината за героизма на един народ, изстрадал свободата си. В него няма обширни статии, но от всеки ред лъха на барут. Ето… Дадена е заповед за атака. Стоманените ножове блясват в хубавия слънчев ден. Българските храбреци връхлитат върху немските окопи. Борбата е неравна. На живот и смърт. Пробивът в укрепените противникови позиции е направен. Труповете на „непобедимите” застилат бункерите и ходовете за съобщения. Удар след удар се сипе върху ужасените хитлеристи. Те бягат…

Прелиствам брой след брой. До 69-ия, издаден на 11 април 1945 г. Чета известие № 38 за действията на Първа българска армия, репортажа „Той загина за доброто на своя народ”, стихотворението на Радой Ралин „На мостоваците”, а под рубриката „Бойци герои” - малката информация „Неустрашими…”

При атаката на укрепената противникова позиция северно от село Бабоча кабелната връзка е прекъсната. Цялото пространство е обложено със силен пехотен и артилерийски огън. Линейчиците от крайните телефонни постове са в невъзможност да дадат връзка. Тогава редник Иван Д. Тодоров от село Сладък кладенец, Старозагорско, по собствено желание сред силния противников огън изминава два километра и свързва линията.

Това е всичко, което съобщава военният дописник. Подобни информации има във всеки брой. И все пак нещо ме спира над думите „по собствено желание”. Мисълта допълва: „Тръгва на явна смърт.” По заповед на собствената си съвест. Не е ли това върхът на себеотрицанието? Не стои ли то в основата на всеки подвиг? Донасят „Връзката е прекъсната”. Това тревожно съобщение Иван Тодоров поема със сърцето си. То звучи като повеля - тръгни! И той тръгва. Зеещите ями от мините и снарядите, свистенето на куршумите, разхвърляните кървави каски напомнят, че може би изминава последните два километра в живота си. Но той не слуша оръдейната канонада, а вътрешния зов, който напира в кръвта.

… На първите бойни позиции
войниците наши разбиват врага.
Те чакат патрони, храни и муниции -
те нашата помощ очакват сега.

А кабелният нерв до тях е скъсан И той върви. Върви ли? Не! Пълзи. От коравата гръд на майката земя търси закрила. И става чудо. Смъртта пада пред него, после встрани, но той пълзи и пълзи. Връзката е възстановена.

Това стана преди толкова години. А къде е храбрецът сега?

*** 

По тъмно пристигам в село Сладък кладенец. Хората разговарят високо за онова, което имат да вършат утре. Слизам. Вместо въпрос изричам „Иван Добрев Тодоров”. Един младеж ме повежда към група селяни. Сочи дребен, застарял мъж и казва: „Това е бай Иван.”

А ние търсим фронтовака.

Две корави ръце стискат моите. Две очи питат. Една стеснителна усмивка се мъчи да си спомни нещо. Едно добродушно лице се досеща. Устата отронва: „От фронта.” „Да… Не” - мрънкам аз.

***

Бай Иван хвърля поглед към леглото на внучето и казва: „Такъв ме е оставил баща ми и е заминал на фронта през Европейската. Не се върна. Не го помня. А аз се върнах от Отечествената. Ето, и внук имам.”. От очите му струят щастливи искри. Долива чашите и разказва поред. Най-напред за онова, което ми е известно.

Връзката беше прекъсната към най-важното направление. Там имаше пет души свързочници, но телефонният пост мълчеше. Гласът на командира сякаш потъваше в земята. А точно сега бяха нужни донесения, разпореждания, заповеди. Бях в централата. Тръгнах, без да мисля. Взводният дори подвикна: „Дядо Иване, не ми се иска да отиваш.” Бях на трийсет години, но косата ми беше прошарена и всички ми казваха „дядо”. По-нататък всичко беше сън. Дето паднеше мина, там намирах спасение. Всичко е лесно, когато забравиш страха. Помня случай, когато малодушието бе сломило човека. Прибягнах към едно покрито място. Каква изненада. Познат подофицер обливаше със сълзи снимката на жена си и чакаше … куршума. Малодушните  стават първа плячка на смъртта.

- Помня колко гальовен бе гласът на командира, когато свързах линията и му се обадих. Беше преминало едно от най-силните преживявания в живота ми.

Бай Иван стана и донесе малка книжка. Прочетох: „Иван Добрев Тодоров има правата на кавалер на военния орден „За храброст”. В личната карта беше сгънат познатият ми пожълтял брой на „Фронтовак”. Той го пазеше заедно с ордена си. Военният дописник със своите няколко реда своевременно бе открил човека.

Фронтовите епизоди оживяват един след друг.

***

… Драва. Трябва да се прокара връзка. Връзка през река. Това има своите особености и трудности. Отива един и не се връща. Свързочният нерв остава несвързан. Отива втори. Но и той не успява. Тогава идва редът на третия. Кой ще бъде той? Опитният, хладнокръвният - онзи, когото наричат „дядо”. Той осигурява връзката. 

***

… 5 март 1945 г. Редник Тодоров е на телефона. Ухото му едвам долавя някакво чукане. Целият се превръща в слух. Нещо тревожно носи този далечен звук. Дебнещият му ритъм идва не от проводника, а по течението на реката. Няма място за съмнение - противникът предприема нещо. Инициативният войник уведомява командира на минохвъргачната батарея. Огънят се сипе над немците. Командирите благодарят на свързочника, който „живее с войната”. А как иначе? Той е минал целия й път до Драва и Мур. От първата атака през декември 1944 г. до края на войната редник Тодоров е на бойните позиции.

Първата атака той никога не ще забрави. Години фронтоваците от село Сладък кладенец празнуваха тази дата. А сетне от този ден, деня на изпитанието за ония, които се сражаваха далеч от родината, за нейната чест, се роди нов празник - съборът на селото. 

***

Вестник „Фронтовак” разказва друг случай. Духа силен вятър. Денят е мрачен, небето напушено. Надвечер завалява дъжд. Група хитлеристи преминават Драва, окопават се и се маскират. Нашите разузнавачи ги откриват. Командирът - едър, набит офицер - вдига слушалката и слуша съсредоточен:

- Противникови войници - докладва командирът на разузнавателното ни отделение. - Маскир.. - гласът заглъхва по средата на думата.

- А сега? - питат бойците.

Без колебание редник Вичев изрича:

- Линията ще бъде възстановена!

И тръгва. Върви, пълзи. На зазоряване започва учестена стрелба.

Куршумите свистят над войника. По лицето му избиват капки пот. Напрежението расте. И ето най-сетне повредата. Отстранява я и бързо тръгва обратно.

Радостта от изпълнения дълг влива нови сили в редник Вичев. 

***

Тази вечер нашите поделения подготвят контраатака за село Долни Видовец. Противникът напира. Отвред куршумите свистят заплашително. До дружината, която първа ще се понесе напред, трябва да се предаде важно разпореждане. Телефонната линия е повредена. Кой ще тръгне през огъня на картечниците, минохвъргачките, автоматите? С катюшка на рамо към предната линия се отправя кандидат-подофицер Турчев. По-сигурно е да се заобиколи заблатената местност. Там стрелбата е разредена, но кой би посмял да нагази в тресавището? Свръзката е възстановена. Усилията на Турчев са възнаградени с устремната контраатака на дружината. (Р. Златков, „Храбростта на свързочниците”, в. „Народна армия”, 22.12.1961 г.)

***

Ще приведа дословно и един документ за храбростта на свързочника Пеню Георгиев Димитров, написан от командира на 3-а дивизионна свързочна дружина капитан Т. Бобчев.

За командир на телефонен пост за 2-ри армейски попълващ полк бе назначен подофицерът Пеню Димитров. На 8 март 1945 г. започна първата атака , първото взаимодействие между славните червеноармейци и нашите воини. Ударът беше насочен срещу Мат. Пеню е неудържим, боят го увлича, той се втурва напред и поема командването на едно пехотно картечно отделение. Вижда, че руските вериги са отишли доста напред и бързо се изравнява с тях. Борбата е люта, врагът упорит. Германците се бяха залостили в селото, откъдето идваше убийствен огън. Пеню се намираше вече на няколко крачки от първата къща бункер. Тежката картечница на група червеноармейци обсипваше къщата със силен огън. Внезапна засечка принуди картечницата да замлъкне, но в същия момент Димитров с голяма ловкост скача до самия прозорец и оттам дава от упор няколко изстрела и веднага се озовава пред вратата. Смутените и объркани германци изскочиха из нея, но Пеню ги принуди да извършат нежелателна схватка - осем чифта ръце застърчаха нагоре - ръцете на осем изверга, които за няколко години донесоха толкова мъки и страдания. Две картечници, два шмайзера, два пистолета и една пушка с оптически мерник бяха днешният богат трофей на храбрия свързочник. Осемтях хитлеристи вече крачеха към „победата”, към „виктория” - към нашия тил по пътя към пленническия лагер.

В сведението капитан Т. Бобчев описва още една смела постъпка на своите бойци.

На 7 март вечерта елитни германски части напираха срещу по-малочислените балканци, прилагайки всички ловкости и хитрости на съвременната война. Нашите бяха принудени да отстъпят и да се оттеглят до село Гордоша. Свързочниците бяха забравили кабелната рама. Това безпокоеше подофицер Пеню Георгиев Тодоров.

Германците вече бяха заели района и продължаваха да напират със същата сила, но това не отклони решението на Пеню; без да се бави повече заедно с ефрейтор Димитър Христов Зафиров тръгна напред. Прикривайки се с огън един-друг, те се промъкнаха между немците, взеха рамата и предпазливо се върнаха обратно. Съобщителният нерв е разстлан, телефонният пост е построен. Пеню даде отлична свръзка…

В кратките биографични данни за храбрия свързочник ротният командир съобщава, че е роден на 15 май 1918 г. в с. Черковна, Провадийско. Излязъл от семейство със средно материално положение, той постъпва във войската. „Винаги е мразел фашистите и днес на бойния театър заедно с Червената армия прави чудеса и громи с голямо умение хитлеристите”, пише за Димитров командирът му.

В заключение ще кажа, че ако в една война само загиналите са герои, тя няма да завърши с успех. Това важи и за отделния бой или сражение. Победата извоюват живите. Често те по примера на падналите повтарят техния подвиг, но имат щастието да живеят. Ние славим и тяхната храброст, но върху паметниците изписваме имената на загиналите. В известен смисъл това е несправедливо. Друг е въпросът, че някои от живите понякога опетняват имената си след войната. В мирния си бит те забравят идеалите, в името на които са воювали.

Времена!

Тук разказах за обикновени трудови хора, които си остават такива, каквито са били на бойното поле.