РЕПОРТАЖ
РЕПОРТАЖ
Ехо: и този ден си отива,
По хълма, с позлатени от залез нозе, слиза
августовската вечер. Сенките обичливо се сливат.
Още едно солено петно по твоята риза,
още една дума засята,
още един къшей хляб, заслужен без поза -
Денят си отива сред плавния мирис на лято:
Шепот на лястовичи криле, пламъче тръпно по роза.
По улиците като по напрегнати струни прииждат
мелодии, желани отдавна от тебе.
След вечерна тръба войниците ще сънуват свиждане.
А ти сам ще поемеш към високия хребет.
Ще се катери духът ти нагоре, където
има жива вода, има билка за рана
и положил в ръката си битието,
ще се разтвориш в небесните разстояния.
Но сега денят си отива. Светлината отслабва -
безтегловна черта над върха на върбите.
Преди да тръгнеш нагоре, закълни се във хляба,
ти - побратим на вятъра и съименник на звездите.
СПОМЕН ЗА ОБЕСЕНИЯ
Не го видях. Аз само съм го мислил. Беше сам.
Над синия му врат стърчеше изгрев - жълто куче.
Езикът на камбаната - изтръгнат, храмът божи - ням.
(Със два куршума и със шепа огън бяха го заключили.)
Настигнаха го в този двор. Въже. И смях. Във мрака - мрак.
Безплътен кон препускаше по хълбоците потни на баира.
Фелдфебелът изхрачи и разтри угарката със крак,
наградата пресметна в халби пенеста прозрачна бира.
Камбана поне да бе изплакала прощален звук,
над пепелта поне да бе се стрелнал недострелян ястреб!…
…А после те си тръгнаха. И само той остана тука -
безименен апостол, възнесен във короната на бряста.
ВРЕМЕ
Не позволявай,
време,
в мен вълненията да изстинат,
без тях горчив ще бъде хляба,
а десницата без сила.
И нека часовете
като трудни влакове
преминат
задъхани през мойта кръв,
спокойна спирка неоткрили.
Крило на силна птица
слънцето в зенита ще прониже
сред палещия дъх
на жътвеното
и богато лято.
Вгради във мене,
време,
свойте делнични и вечни грижи!
Тогава знам:
ще вдигна ръст
до хляба
и водата.
АЗ, ЧОВЕКЪТ ПО ВЪЖЕТО
Това е моето изкуство -
рискът.
Арената. Пространството. И вие - с дъх стаен.
А този триумфален марш
е само
писък,
проникнал чак до купола на пъстрия брезент.
И тръгвам по въжето, тънко като мисъл,
невярващ никому, не вярващ в себе си дори.
Аз никога писмата си не съм дописвал,
защото знам
как листа в пламъка гори.
Където падам - мрежата защитна липсва.
Сега аз балансирам върху свойта луда страст.
Подхлъзна ли се, клоунът излиза,
плисва
ведро вода във локвата на жълтия ви страх.
И джаз душите ви теши.
Въжеиграчът
приключи безуспешно своя номер.
Жълт тромпет
във клопка от прожектори оплаква здрача
и пръстите ви
глухо ръфа
мъртвият билет.
… Но тръгвам по въжето, тънко като мисъл.
Такъв съм: странен дявол с ангелски крила.
А клоунът остава долу,
там -
във ниското,
под моето въже,
под сянката ми -
тръпнеща
стрела.
Проклинам свойте нерви. Аз съм само рицар
на метрите фатални, над които крача глух.
Не ставам за портрет. Оставам бледа скица
в бележника на портретист, дошъл случайно тук.
Сега ми трябва само дързостта висока,
с която благославям себе
си и своя час.
Една единствена е моята посока.
А в ложата
са сто
посоките
за
вас!
ДЕЛНИЦИТЕ
На Янко Димов
Огън над твоята стряха, огън под нея.
В жаравата пари олово, оловото зрее.
Във стих го излей, във пареща дума,
тъй както обреченият излива куршума;
тъй както златарят с неповторени пръсти
изцежда сълзата, превръща я в пръстен;
тъй както жената, дошла от тревите,
в тревите зачева, за нищо не пита;
тъй както детето опъва лъка си,
стрелата забива в любовта ти късна;
тъй както крадецът с брадясала морда
даром залък не взема - умира от гордост.
ЧЕТВЪРТОТО ИЗМЕРЕНИЕ
Сега в съня на птиците една огромна песен се заражда.
Над младите гнезда, над клоните, облечени във първи цвят,
космичен прах вали, вали… Тревите не познават още жажда
и влюбени и крехки съществуват под безкраен звездопад.
Боксьорите не помнят свойте рани - помнят първата победа.
Боксьорите забравят предпазливите съвети - рингът ги зове.
Във полунощ внезапно гимназистите се будят, сядат бледи
над своите тетрадки сини, пълни с дълги бели стихове.
Във полунощ… Разполовен от мисли и от хронометри точни,
прозрял света и времето, в етажите на своя град
изгаряш ти - една безкрайна светлоока точка
в пространствата на този триизмерен свят.
СПОМЕН ОТ КРАЯ НА ЗИМАТА
В памет на един приятел
Беше страшно дори да плача.
Краят на зимата. Влажно и скръбно.
Трима черно-черни копачи
стояха пред мене. Гърбом.
Трима черно-черни дяволи
огън сечаха от земята кална.
Твойте приятели - също дяволи,
вино отпиха. Вино. Прощално.
Тъмно и тънко корен простена.
Беше дървото. Няма го вече.
И небето бе с нарязани вени
в този град - равнинен и речен.
Но тогава видяхме: летеше
нещо странно и непознато.
Не помня какво. Но птица не беше,
а бели бяха крилата й…
Помня: тежки мъжете. И тихи.
Помня: виното - само прощално.
И гробарите даже от него пиха.
Под земята заравяха Ангел.
СЪБОТЕН ЕТЮД
На Георги Гореловски
Двама зелени мъже във вечерната стая,
онемели от съботна тишина. Като в песен
пред прозореца плавни спирали чертаят
листа от рябината есенна.
Най-последният дъжд вън припряно почуква
реквиемно и методично - звук на
колелета сред пуста гара.
Те така ще стоят мълчаливи, додето
с тишината и мрака съвсем се слеят
и се гмурне градът зад свойте пердета,
и прозвънне самотно тролеят.
Мълчаливо и зло във бокалите вино
горчи със цвета на светкавица късна.
Този час безметежно не ще отмине -
от душите си те го късат.
Този час, този час е обречен.
Те нищо не помнят, те нищо не знаят.
Те просто говорят със тленната вечност -
двама зелени мъже от вечерната стая.
ОБЩЕЖИТИЕ
Защо ли спря внезапно тази вечер токът…
И стаята ни - сякаш бял самотен катер -
отплува някъде във тъмното. Със остър нокът
прозореца застърга непонятен вятър.
Мълчанието поделихме помежду си
подобно хляб, заситил пътника случаен.
Мълчеше чайникът, присвил сърдито устни,
и мълчаливо стинеше във него чаят.
Часовникът мълчеше. Радиото - онемяло.
Душите ни витаеха във тишината.
По раменете ни наметна тънко одеяло
нощта - дванадесет етажа над земята.
В перваза вятърът заклещи своя нокът
и спомнихме си - във кибрита огън чака.
Добре, че спря внезапно тази вечер токът -
цигарата, за двама ни една, опари мрака.
ЗЕМЯ НА ХОРАТА
Пустинята - река от жълта самота - дали изтече?
Ранената ти мисъл безпризорна дюна ли покри?
Но в бездната на твойта жажда слиза някой: Добър вечер,
Антоан дьо Сент Егзюпери.
Така живеем: между делничната радост и обида.
Надеждата - незащитена свещ - в душите ни гори.
И вечно нещо търсим. Но момчето, то дали не си отиде,
Антоан дьо Сент Егзюпери.
В отсрещното бистро лустросаното време пие бира,
предъвква сандвича, брои красавици, коли, пари.
Ей, век, не чувстваш ли - към съвестта ти яростно пикира
Антоан дьо Сент Егзюпери.
ПОГРЕБВАЙКИ КЛАРНЕТИСТА
На Ивайло Балабанов
През мартенската кал, край къщите, изгърбени от ветровете,
За пръв път примирено, полусънно в черната следа се влачат.
В мълчанието потопени, сенките им разгадават здрача,
а пада остър сняг - и гвоздеи по раменете им кове.
Но час по-късно, само час. Ах, тези странни цигански души,
понесени от вихъра на виното, развяват тъмни гриви
и песента се връща, в стаята засяда и не си отива,
и тишината зъзнеща със ръбестия си юмрук руши.
Това е мартенската нощ. Под бронята на тънък лед
следите във калта се вкоравяват и кинжално светят.
Но в полунощ едно хлапе ще вдигне своя плач в небето -
като огромен, лъскав, черен кларинет…
НЕСАНТИМЕНТАЛЕН РОМАНС
Бяхме весели, красиви бяхме, дяволски момчета.
Усмивките ни блясваха - неотразими като шпаги,
и гласовете ни прорязваха спокойствието на градчето.
Но всичко туй започна да дотяга.
Не струва грамофонът, плочите - непоправимо стържат
и рядко мирисът на дъжд спохожда тихите ни нощи.
Спокойно! Ще оправя сметките си. Ще развържа
измислените възли. И какво ли да си кажем още?
Това е всичкото, приятели. И много здраве!
Пазете се от косопад, инфаркт и хрема.
Полулирични и полускептични, полуобречени на завет,
ех, вие, дяволски момчета, дявол да ви вземе!
Не се косете. Моя е последната поръчка.
И какво става във класическата драма,
след време ще се срещнем във случайна кръчма.
Или пък под случаен камък.
ИНФАРКТ
Така е: по съседство дните си течаха
в панелния ни рай, почти по равно разделен.
Макар че обща беше жилищната стряха,
една врата делеше твоя ден от моя ден
И чак когато във една свирепа вечер
сирената на „Бърза помощ” ни прониза с бяс,
разбрахме, че и ти,човече,
сърце си имал. Като нас.
А ВСЪЩНОСТ…
Тече, изтича между твойте пръсти
оня зноен глас на чучулига
подобно пясъкът - към дъното на
бавно съхнещото лято.
От вярата до силата на хляба стигна,
днес какво не ти достига?
По стълбата на спомена пристъпя
бяла, зажадняла тишината.
Среда на твоя ден. Отвесно слънце.
Безразличен секундарник.
С какво ли времето те прикова -
с добре пресметната верига?
Завръщат се въпросните при тебе -
неповикани и странни.
А в същност те прониза зноен
глас на чучулига.
***
През бялото пространство на нощта спаси ме!
Тъй както коренът през август моли дъжд, така сънуват
твоя праг.
А вън еленови копита тънък лед дълбаят, вън сега е зима
и мелниците леят равнодушен равен сняг.
През бялото пространство на нощта спаси ме!
И аз навлизам в някаква наземна катедрала, в странна
белота.
Забравих своите измислени молитви, помня само твойте име
и побелели ветрове през мен свистят.
През бялото пространство на нощта спаси ме!
Прозореца си освети със тънка свещ. Ах, този богоравен знак
към тебе ще ме води, ще ме води молещо, неотразимо,
че в хилядите ласки и лица не те познах.
През бялото пространство на нощта спаси ме!
Ръждясалите хронометри своите стрелки със звън ще
завъртят.
А после нека врязана във лед следа гори непоправимо
от моето огнище тлеещо
до твоята открехната врата…
***
Недостигаеми за вятъра сприхав,
в тази тъмна градина защо ли се скрихме…
Аз те търсех, аз те молех във дългите нощи,
с телеграми обсаждах безответните пощи,
в тъмни чаши светло вино разливах,
път не избирах - през трън, през коприва.
Само те търсех, само те молех някъде тука:
в синия спектър на земните звукове,
в бялата треска на звездите далечни,
в жълтия пламък на пясъка речен.
Недостигаеми за вятъра сприхав,
в тази късна градина защо ли се скрихме…
Мислех си: внезапната среща ни връща
времето, дето все те задържа във къщи.
Тишина… А нещо трябваше да се случи -
може би пазачът да пусне зло куче,
дъжд да застене сняг да ни засипе.
…Сякаш остри камъни по парещ сипей,
думите се търкаляха голи и боси
и остана да свети единствен въпросът:
Недостигаеми за вятъра сприхав,
в тази бедна градина защо ли скрихме?
***
И все по-кратки станаха писмата.
Какво все още мога да ти пиша аз?
За времето?
За себе си?
За общите познати?
Стопява се през разстоянията моят глас.
За времето?
Метеоролозите вещаят
горещини, които носят дълъг дъжд.
И той дойде, дойде - не му се вижда краят -
подобно доноси от анонимен мъж.
За себе си?
Все още пазя твойта чаша.
(Аз своята строших на тръгване.)
Блести
по тънкия и ръб следа уплашена
от твойте устни. В мене се върти.
Познатите?
Китарата я вече няма -
единственият,
безусловен наш гарант,
и синята кола отведе толкоз рано
последния пиян от този ресторант,
И само стаята е същата. В средата -
леглото, запечатало недоизречен жест.
И вазата,
попила оня тънък дъх на лято.
И телефонът,
чакащ недочаканата вест.
***
Във облака на дните си загледан, тъй и не разбрах
как най-красивото момиче е преминало край мен.
Обърнах се. Но късно. Само светъл прах
като шега нелепа стенеше във въздуха ранен.
А в прегорялата трева на август сякаш с тънък лек
щурец изстрелваше високата си песен и денят
заключваше я с девет ключа в своя омагьосан кръг.
Стоях разтворен в сянката на парещия кръстопът.
През спомена вървеше тя - момиче, може би жена -
оттатък светещия прах, далеч от срещнатия мъж.
Разби щурецът своя лък о камъка на остра тишина.
От облака над мен валеше дъжд.
***
Коя си ти, която бавно се събличаш в прозореца отсреща?
Не те познавам аз, но точно знам: ръцете ти горещи са
и цяла нощ се давя във реката на косите ти дълбоки,
и цяла нощ в съня ми свири вятърът без образ и посока.
Така от век живеем в свойте делници и своите недели.
Разделяни ревниво тротоарът, светофарът ни разделя.
По навик своите часовници навиваме и пием чая,
живеем с вещите любими във любимите си стаи.
И може би едни и същи думи в паметта ни тихо плачат,
и може би един и същ по стъпалата се изкачва здрачът…
Коя си ти?… Изтича улицата есенна, студена
помежду нас - населена със колела вселена.
ПЕСЕН НА ОВОЩАРЯ
На Иван Шикеров
Вземи от лятото цвете. И вятъра. И светлината.
С упорството на мравката превръщай слънцето на сок.
И погали фиданката.
Като момиче непознато
ще се изправя тя,
потръпваща
под изгрева висок.
Над нея стръмни орбити ще вият светлокрили птици.
Под мъхестата кожица ще зрее идващият ден.
И сам повярвал на дървото,
със възкръснали зеници
ще продължиш през този свят,
за теб,
човече,
отреден.
ЕДИН ОТ НАС
На Божидар Грозев
Ах, ще се случи нещо, ще се случи. Тръпнат мойте отънели нерви.
Главата ми, опасен склад за динамит, очаква взривната искра.
Пазете се! Един невинен слънчев лъч във нея се примерва
и почва чудото. Не с огъня - за огъня е моята игра.
Нощес сънувах въглени червени, днес вървя към тях наяве,
защото знам: в пещта на делника ни днешен хляб за утре се пече,
защото нося от приятелите думи, а от мама - здравец,
защото чакано от мен момиче ме нарече моето момче.
На двадесет и две, аз вярвам в своето присъствие, обречен
на огъня, от който идвам, който свети в нестинарските ни дни.
Това, което е над нас, е неподкупената синя вечност -
и разлюбеното небе над бъдещите ни криле звъни!
1977 г.
