Богомил Райнов

***
Ще мине като вятър лек тъгата,
ще стихне шумният ни жизнен ден,
ще спре протестът, ще замре борбата,
и ти, и аз, любима, ще умрем.

Над гробовете кръстове ще сложат,
цветя от тенекии, кандила.
И ще потънат в грижи пак за кожата
роднините във черни облекла.

Къде ще бъде твоят гроб, любима?
Къде ще бъде моят труп зарит?
Със тифус ли за рая ще заминеш,
в скандал или в борба ще съм убит?

Кой знай. Кому ли трябва и да знае?
На кръстовете в черната гора,
не бих могъл аз череп гол, омаян,
да сложа върху твоите ребра.

Във гробищата вятърът ще вее,
ще зъзнат кръстове под ситен дъжд.
Тук никой нивга няма да запее,
не ще се смее никой ни веднъж.

Ще свети месец, остър като брадва,
ще зъзнат пожълтелите листа.
И само циганите ще се радват,
от гроба ни кога крадат цветя.

в. „Литературен живот”, г. ІІ, бр. 3, 28.03.1942 г.