Димитър Данаилов

Продължаваме публикуването на новооткритите стихове на поета Димитър Данаилов, изпратени ни от нашия читател Георги Николов от Хасково и съхранени от неговия тъст д-р Бойчев, покойник от 15 г. Те датират от 60-те г. на миналия век.

—————————–

***
         На Бойчо

Защо дойдох
        на този плаж,
тъй мокър от
        вълни и дъжд?
О, тя не беше ли
        мираж,
че се изгуби
        изведнъж?

Нима дойдох,
        да разбера,
че вече съм
        жестоко сам? -
че всичко е било
        игра,
че някой втори
        има там -

отвъд свирепото
        море,
отвъд тоз
        небосклон суров -
отвъд възможността
        да спреш
ти новата любов,
                    Любов!

СОНЕТ

Мир - това е майчино сърце,
с неспокоен ритъм то пулсира.
Този мир със млякото тече -
той от майчини гърди извира.

„Малко!” - казва твоето момче
и тогава то мира разбира.
И отеква в чистото сърце
тази дума като звън от лира.

Майко, успокой се, твоя син
няма пушечно месо да бъде -
няма да сънува той присъди,

ще постигне бляна си любим -
ще ухае в пътя му жасмин.
Майко, ти със него ще пребъдеш!

Чирпан, 11.01.1964 г.

ЕПИТАФИЯ

Върху тази плоча тук -
спомен за душа щастлива.
Нека на смъртта напук
само вино се пролива!

ВЕЧЕРЕН ЦИКЪЛ

Не се ли лъжа, че съм сам
сега във болничната стая?
С висок температурен плам
край мене сенките играят.

Откривам теб в една от тях,
ръце протягам към стената,
а после натъжен разбрах,
че туй бе грешка на луната.

19.07.1966 г.

ИЗПРАЩАНЕ

Без мене ще отидеш до морето,
но няма да си нито миг сама.
Два фара - две очи за теб ще светят -
и верен курс ще сочат за дома.

Морето ще те плаши и привлича
със своята омраза и любов.
Но неусетно ти ще го обикнеш,
щом разбереш живота му суров.

Ще разбереш, че не шепти молитви,
че волята най-много то цени,
че верността ти прямо ще изпитва
със тази на моряшките жени.

Очите ти с морето ще се слеят,
ще вземат неговите цветове.
С усмивките на гларуси ще греят,
достигнали до скъпи брегове.

Ако почувстваш ти, че стават тъжни
като ония страшни дълбини,
в които няма нивга да се съмне,
тогаз за двата фара си спомни.

21.07.1966 г.

МУЗИКА

Аз не мога без нея -
обичам
тази музика като жена.
С нея в друг свят душата наднича,
в който мъката е светлина.
Бах с набожни кантати възнася
надалече от земната кал.
С Глук възкръсва певец златогласен,
пак Орфей е вълшебно запял.
А Бетовен ругае съдбата
и до днес с буреносно чело.
И лети на Танхойзер душата
към Венера с ранено крило.
И Аида е вечно щастлива -
с жива в гроба любов, с Радамес.
А жреците накрая умират -
прокълнати лъжци и до днес.
Дивна музика,
тя ни спасява
от еснафския празен покой.
Красотата със нея изгрява
като светъл
и вечен прибой.

27.07.1966 г.