ГЕРОИ
Съвсем бях забравил тази история. Върна ме към нея дългото и тягостно преместване в края на миналото лято. Имаше време да мисля - новото жилище се оказа далеч и камионът, нает изгодно от мен, сечеше с глух тропот кварталите, свиваше вдясно и спираше в мрежата на пет улички, които предстоеше да опозная. Сега ги знам добре.
Но онова, с което трябваше да почна е тясната, крива следа от сабята върху стената. Висеше там с години и с времето бе станала невидима. Свалих я накрая, преди да тръгнем завинаги от старата къща и отдолу изгря мазилката - ярка и свежа като в първия ден. И с паметта е така - отупваш праха, вглеждаш се в спомена - и ето го…
Живеехме в къща с широк, тук-там запуснат двор, пълен с всякакви тайни. Беше близо до центъра и често ни навестяваха. Напоследък все Галя, но отскоро престана. Почваше топлото, одрямано лято на хиляда деветстотин петдесет и не знамси коя година, някаква едра, невидима птица кълвеше дънера на черешата и аз се ослушвах. Помня добре, защото в кръжока “Млад септемвриец” учехме морзовата азбука и онзи следобед, опрян в светлия квадрат на прозореца, опитвах да налучкам нещо. Дядо дремеше над вестника, а от кухнята се носеше остър, ароматен цвъкот. Баба готвеше вечеря и неочаквано, без повод:
- Герой! - викна отвътре. - Иначе герой, но прати го на опашка за чушки! Всеки ще го превари, има да чакаш и накрая си идва без чушки!
Дядо се посъбуди, смигна хитро и чукна с пръст вестника:
- Ето, тук са героите! Новите… нищо не струвам пред тях!
Приближих и погледнах. От вестника надничаха каскетлии мъже, седнали край дълги маси, а отдолу пред тях - събрание.
- Пак ще спечелят, 95 на сто! - рече не знам защо дядо. - Избори… Сума войни минаха, животът се кротна, а вестниците пълни с трудови битки, с атаки и щурмове… С кого все воюват тия хора, не знам! - той ширна водевилно ръце над вестника и откъсна парчето, което най-много го дразнеше. Сипа тютюн, сви грозна, дебела цигара и опрян на масата, запуши с кеф буквите.
- Галето нещо не идва. - дядо ме стрелна с око над дима. - Отскоро… що така?
Как да му кажа, карах 15 и мразех да ми се бъркат. С Галя бяхме в един клас и през ден я мъкнех у нас. Измислях ги всякакви: уж слаб в задачите, с физиката още по-зле, крънках й книги - и тя идваше. За благодарност - пасти и боза от мен, шест пъти на кино - и толкова, друго не се сещах. Ако не броим сабята.
Пратеха ли дядо на опашка, а баба хлътнеше в ОФ-клуба, свалях желязото и го просвах на масата. В очите на Галя блясваше укор. Плъзвах ръка по канията, над фината ситна резба, хващах цветната нефритена топка на дръжката и драматично примигвах. На топката доскоро висеше пискюл, но дядо го махна - да не приличала сабята на цигански кон. Леко драсвах с нокът сивата кожа на ефеса, Галя ме фиксираше с гняв и пускаше две червени петна по бузите.
Понякога, от случаен лъч светлина, острието блясваше и ние се надвесвахме. Преди да прочетем пак надписа, виждахме лицата си - с очи, раздалечени на цяла педя, с дълги като луканки чела, а в тънкия улей за кръв засядаха брадичките ни - колкото глави на топлийка.
Ръгвах сабята обратно и всичко изчезваше. Почвах с измислици за бой и геройства, за сеч на дъх разстояние от опасен враг и Галя изкарваше петната. Търпеше минута-две, въздъхваше и тръгваше. После се появи Игнат. Дойде от друго училище с всичките си там мускули, с пресни дамги от ранно бръснене, с уплътнения си бас, с който ни подреждаше на поляната за футбол. Закомандари от първия ден, панделките в класа го зяпнаха - и ето, че дядо днес ме попита.
- Чакам я, всеки миг! - излъгах и убедително погледнах улицата. - Спри само с тая цигара, че много ги мрази… Как искаш да идва! - хвърлих вината към дядо. Уличната порта обаче скръцна…
Чух стъпки, птицата в черешата млъкна и дядо остана с ръка над масата. Изви грозната цигара, погледна огненото й око и леко духна. Скочих да видя. Някакви хора вървяха по пътеката, един от тях залитна и стъпка игликите на баба. Водеше ги як, изпъчен мъж с каскет - като тия от вестника.
- Ха така сега! - рече дядо и стана.
От кухнята излезе баба с оцапани ръце, пръстите й - като чашки нагоре. Дядо й посочи кухнята, а на мен стълбите за втория етаж. Изкачих ги колкото да чувам. Влезе само изпъченият, другите - вън. От този ден се числя към хората, които настръхват, ако непознат им дойде в къщата и се развика. Мъжът с каскета избухна на седмата минута. Чух яростното му боботене, спуснах се три стъпала да налучкам нещо, но стана като с морза и птицата.
Дядо е кротък човек, но до време. Послуша, помълча като на опашка за чушки, кипна скоростно и Каскета си намери майстора. Крещяха си дълго, пръв утихна якият.
Привидно, защото чух да казва:
- За такива като теб имам друг списък. Специален, вече си вътре! И за по-малко съм пращал на разни места - Белене, Персин… Утре се връщам с едни други хора, да видим каква ще я пееш!
- …Много да не знаеш, учи си там книгите! - скастри ме дядо вечерта, като почнах да питам как така взеха чифтето, лентата с патроните и ловджийски нож. Ходели пред избори по къщите, за оръжие. А какви хора ще идват утре - не казва. Нито защо си крещяха с Каскета за сабята.
Сутринта зачаках. Баба влезе в кухнята, дядо - из двора, птицата пак закълва, дойдоха вестниците - никой друг… Чак на третия ден ги видях. Водеше полковникът - тогава още не беше полковник, но аз ще го наричам така. Следваха Каскета, млад офицер и пет-шест войничета. Тримата влязоха, войниците - отвън. Помълчаха малко, покашляха, полковникът и дядо се спогледаха, май пробваха някакъв знак с очи.
- Старши подофицер Жельо, сражавай се! - викна полковникът. Измъкна сабята си и опря острието в килима. Дядо това и чакаше. Спусна се, дръпна желязото от стената - чух как пиронът издрънча зад печката. Човекът с каскета зяпна, бърз морз раздруса клепките му, младият офицер отзад се изпъна. И стана една…
Почна сеч край виенската маса. Полковникът вяло налиташе, ловко приклякваше, ъглите на масата биеха в шкембака му, дядо и той изпълняваше някакви странни бойни движения. Пукнаха абажура, насякоха сакъзчето на баба, съвсем се забравиха.
Привлечени от шума в стаята връхлетяха шестте войничета - стреснати, настръхнали, стегнати като оси в кръста. Полковникът им махна да траят.
- Старши подофицер, предай с чест оръжието! - рече полковникът и опря пак острието в килима. Дядо направи крачка назад, вдигна сабята, изравни ефеса с челото си, сложи желязото на масата и леко го хързулна напред. Полковникът взе сабята, размаха я към нас и посочи дядо.
- Бях командир на Желязко, и в трите войни… Все заедно в окопите, един път ми спаси живота. И три пъти честта в боя - като вдигнеше ония момчета в атака… - тук спря, видя му се дълго. Обърна се и пусна в кръг сабята, да видят надписа. С Галя го помнехме наизуст: “На подофицер /следваше името на дядо/, за проявен героизъм, храброст и бойни умения в името на…”
- Двамата знаем - каза полковникът - но чуйте и вие… Такова оръжие с голи ръце не се взима! И не от всеки! - и ги разбута навън.
Преди да тръгнат, подържах малко сабята - още топла от боя, иначе нищо й нямаше. Какво да й има, нали знаех от книгите как са калявали някога сабите-дамаскини. Старата, красива легенда… Загряват острието до искрящо червено, после краткият писък на метала в студената вода и миг след това най-зловещото: сабята трябвало да прониже гърдите на млад, мускулест воин, пленен в битка, за да премине силата му в нея.
Пред очите ми - Игнат. Ръгнах дори два пъти въздуха.
И взех да сънувам Галя. Спасявах я от разни неща, тичах след нея в безкрайни пясъци, а на голото й рамо - къс надпис, какъвто си правят затворниците: Дарява се на… /следваше моето име/, за проявено геройство и мъжество… “Такова момиче без бой не се дава!”, крещеше луд глас в съня ми, но така и не направих нищо, абсолютно нищо!
Както и после в живота, появеше ли се някой по-добър от мен.
А днес, като гледам как Галя рови в кашоните и подрежда новата ни къща, припомням й тази история, и чувам да казва:
- Ако тогава бе почнал да се правиш на герой, да се перчиш и да ми дуеш мускули като онзи, Игнатий - нали го помниш? - щеше да ме имаш през крив макарон…
Съгласявам се, слизам с пазарската чанта долу, в мрежата на петте улички и се чудя накъде да хвана. Край мен е тихо, някъде предават мач, деца играят в пясъчника и само едно се питам, преди да избера посоката: - как след такива години да бъдеш герой - когато живота, когато времето, когато дори една жена не го ще? Кажете ми вие…
А иначе, ако искате да узнаете, на опашка за чушки съм звяр!
