Мария Маринова

приказка

Слънчевият цар си имаше милион дузина деца. Те бяха кое от кое по-златистокосо. По-големи, по-малки и всичките усмихнати до уши.
Когато Студът се изтърколи зад хълма, Слънцето помогна на Лятото да се изкачи на хоризонта и пусна децата си на воля:
- Хайде, тичайте да играете!
Малчуганите се целеха със слънчевите си лъкове във въздуха, спускаха се с прозрачните си ластични въжета до Земята. Закачливо изпращаха слънчеви зайчета в детските очи, надничаха в сърдитите погледи на възрастните, гмуркаха се в бистрите води на изворчета и реки.
По цял ден Слънчевите принцове се гонеха, щуряха по хълмове и улици и Слънчевият цар едва успяваше привечер да ги прибере.
Уморени и преситени от игра, вечер децата сладко и дълбоко заспиваха. Харесваше им на Земята. А и хората ги обичаха. Посрещаха ги с усмивка, говореха им ласкаво:
- Златните ни! Какви сте ни топлички и приятни! - казваха им те и разрешаваха на слънчевите малчугани да галят лицата им и да заравят пръсти в косите им.
И рекичките и езерата бяха доволни.
- А така! - бълбукаха те. - Идвайте всеки ден. С вас ставаме по-топли.
Най-много се вълнуваше морето. Сините му очи блестяха от радост. То навиваше косите си на вълни, на вълни и ги мяташе лудо. И се смееше, смееше… докато на устата му се показваше бяла пяна.
Слънчевите принцове слушаха усмихнати и все повече се стараеха да бъдат харесвани.
Дойде август и те вече не можеха да се спрат.
- Хайде, да се състезаваме помежду си. Който успее по-силно да нажежи въздуха, той печели - предложи един от тях
- Добре! - съгласиха се всички.
Напрегнаха се слънчевите принцове, издължиха тънките си златни шии от напрежение и до обяд така нагряваха въздуха, че хората започнаха да припадат по улиците. Разхвърчаваха се линейки, разтичваха се лекари.
А един ден, сгорещени от гоненицата, слънчевите принцове запалиха цял блок с жито. Пожарникарите едва загасиха нивата.
Друг път, запотени и зажаднели, потопиха горещите си устни в рекичките и ручейчетата и до дъно ги пресушиха.
Хората, които толкова ги очакваха и обичаха преди, сега започнаха да се крият от тях и се затваряха задълго в стаите си. Дори на плажа отбягваха да ходят по обедните часове.
Така продължи цяло лято.
Дочу Слънцето за пакостите на своите принцове:
- Трябва да ги озаптя! - каза си той.
И започна да ги наказва по няколко дни да не излизат от небесното царство.
- Какви ги вършите? - караше им се той - колкото повече свобода ви давам, толкова по-големи поразии правите. Аз съм ви създал да градите, а не да унищожавате.
Слънчевите принцове мълчаха гузно, но продължаваха от време на време с пакостите.
- Добре тогава! Вече ще ви пускам да излизате по-рядко. И знайте, че ви наблюдавам! - заплаши ги баща им.
Поизплашиха се Слънчевите принцове от заканата на Слънцето и наистина се кротнаха.
Играеха си тихо и вече не се горещяха толкова. И тогава настана кротка есен на Земята.
След още малко време те престанаха дори да слизат на нея и само отвисоко докосваха върховете на планините, реките, хората, цветята. И дойде зима.
- Мирувайте сега! Всичко си има мярка. Другото лято се надявам да сте по-разумни! - казваше Слънчевият цар на децата си и грижливо ги завиваше с меката, синя небесна завивка.