МОЛИТВА
МОЛИТВА
О, Господи, простри десницата си свята!
Прати ни светлина! Дай радост на душата!
Блуждай духът без път, тъгува в тъмнината,
мъгли и вечен сняг ни праща планината…
В ораните поля страданието скита…
Там чашата преля - и пихме до насита
от мрачното тегло, и никой днес не пита
какво съдбата зла над таз земя разплита.
О, Господи, дали от Теб сме ний избрани
да носим кръста чер и Твойте тежки рани,
та отдих да не знаем, ни сила да остане
във нашите сърца, от мъката терзани?
Като есенен лист, кат вейка осланена
ръце повдига днес душата ни сломена,
към Теб обръща взор и моли тя смирено -
о, спри и пощади… Вдигни я възродена!
Вдигни я, Господи! - Вдигни към висините
да види светъл ден и пие от лъчите
на Твоя свят копнеж, от Твойте щерни скрити,
в земята що лежат със векове покрити.
Вдигни и възроди душата ни унила!
Крила и мощ Ти дай , о, дай й крепка сила!
Тя своя скръбен лик към теб е наклонила…
О, бди над нея Ти, бъди й Ти закрила!
НА ВАСИЛИЙ ЕВСТАТИЕВИЧ АПРИЛОВ
Като орел крилат заплувал към небето
да търси слънцето, духът ти полете,
че леден мрак покрил бе оня край, където
Балканът вдигаше гранитни върхове.
Там ужасът на непрогледна нощ цареше.
Там в робство - окован бе твоя роден брат…
И ти разбра скръбта, която го гнетеше:
самотен беше той, забравен в тоя свят.
Откри ти Бог тогава тайната велика -
с любов ти превъзмогна мрачната съдба
и пръсна мрака ти. - „Към светлина!” - извика,
науката ти беше знаме за борба!
И ето - сбрал от слънцето лъчи, изплете
за българския дух вълшебна люлка ти -
да расне и живей за подвиг в вековете
над тъмната земя, кат слънце да блести!
О, твойто дело свято грее нам в сърцата,
то грей при Янтра, Струма, грей отвъд Пирин,
навред - опива ни и топли светлината,
която ти запали в родний край самин!
Будителю велик! Поклон пред твойта памят!
В зари нетленни свети целий небосклон…
Горят сърцата ни и тихо благославят
безкрайната ти обич в тоя ден… Поклон!
ПЕСЕНТА НА ЯНТРА
Янтра пее…
Янтра пее и говори…
Народна песен
От мраморните урни
в недрата на Балкана
се ражда мойта песен
и моя светъл път;
вълните ми кристални
звънят като камбана -
струи неспирна волност
от мойта хладна гръд.
От мене бликат сили
неведоми и тайни;
почиват в мойте бездни
предания безчет
и мене се оглеждат
видения безкрайни,
неземни отражения
на приказния свят.
Съзвучно зашумяват
вълните ми пенливи
от дебрите планински
към тихи равнини,
а с тях ведно се носят
легендите звънливи
и мрачните поверия
за някогашни дни.
Когато нощем блеснат
звезди - сестрици бледни,
и аз снага извия
през моя царствен град,
отново проечават
над мен тръбите медни
и тихо засиява
там мраморен палат.
Тогаз до мене слизат
боляри и велможи,
и виждам да минава
суров и снажен цар,
а някоя царкиня
венец над мен ще сложи
и шепне: „Янтро светла,
вземи от мен дар!”
И образи свещени
ту мяркат се и чезнат
в безмълвието странно
на градските стени,
и древното величие
на царска мощ желязна
отново зашумява
над моите вълни.
И пее песента ми
за битки с адски грохот,
за славата далечна
на войни и царе -
за устрема стихиен
и бляскавия поход
в полетата на Тракия
към Бялото море!
Но тежък стон ме сепва
и скръб вълните спира,
когато морна сянка
над мене долети
от тази нощ зловеща,
нощ черна, де умира
потокът ми неспирен
на светлите мечти.
О, нощ на мрачно робство,
на вопли и страдания!…
Аз слушах - дъх стаила -
стенания отвред…
Плющеше бич коварен
в ръката на тирана,
звъняха тук окови
в нощта на роба клет…
И виждах - в леден ужас
децата на Балкана
ръце си да протягат
към своя Бог жесток;
пожари да изгарят
земята с кръв обляна,
да тлеят в люти рани
и старец, и отрок…
Не знам дали вълните
на мътний Стикс във ада
са пяли тъй унивно
и с толкова печал,
тъй - както пях тогава -
самотна, без отрада
над сълзите народни,
над моя тежък дял.
Аз пеех дни и нощи
и мойта песен беше
ту скръбен звън на арфа,
ту повик на тръба,
или като камбана
тревожно тя ехтеше
и будеше народа
за подвиг, за борба!
И мойта песен стигна
до Бога в небесата -
откърми дух метежен,
разпали буен плам!
Изви се буря страшна
и екна планината -
огромни, тежки стъпки
се чуваха насам…
Тогаз във сладък шепот
огледаха вълните
пламтящите рубини
на огнена зора -
из мрака заблестяха,
като злато, лъчите -
сияние вълшебно
над мене заигра…
И видях светлината
как мощно се понесе
над моя бряг старинен,
над цялата страна;
засвятка меч и слово,
един се вик разнесе:
„Да мрем за свободата
под свети знамена!”
О, песен величава,
вдъхни ми мощ и сили!
Стозвучна и крилата,
Ти злото надделя!
Запей с кръвта, що блика
в стоманените жили,
спомни духа победен
на бранните поля!…
Над мен отново спира
с цветя нетленна слава,
кога напролет бурно
Балканът заечи -
из облачните урви
на Шипка грей тогава
корона скъпоценна
с негаснещи лъчи…
Тя грей и царствен блясък
отнасят пак вълните,
мълвят легенди стари,
оглеждат нечий лик
и вечно те разказват,
по светъл път извити,
безсмъртната поема
на тоз народ велик.
