„И ОТВЪД ЩЕ МЕ ОБИЧАТ…“
За новата стихосбирка на Георги Драмбозов - „Интензивно отделение”, изд. КАЛИСТО-М, С., 2015 г., няма да изрека смайващи хвалби. Ще пропусна и определения като „гениална”, „неповторима”, „божествена”, „космична”,„полифонична”, „зашеметяваща”. Нека те кротко отлежават в сладкарския цех на литературната критика. Но ако в мрачното ни битие още има живи ценители на стойностна поезия, ще я открият точно в пулса на обемно малката книжица. Изтъкана от неподправена човечност, монологична полемика с околния свят, творчески тревоги за ближния и… много закачлив хумор. Сборникът е изграден от две части: „Дунавски поет” - интимна лирика и „Ябълката на познанието” - интимна сатира, като всяка от тях може да бъде отделно издание.Бързам да споделя, че в печатния хаос у нас се появяват всякакви чудатости. Но те не могат да подменят искрените образци на словото, поднесени от едно несъмнено дарование. В случая - това на Драмбозов, доказано в годините и в съзнанието на читателя. Мисля, че „Дунавски поет” е цветен микс от любовна, гражданска и философска тематика. Скулптирани в общ силует на личното „аз”, отразено в плътта на неумиращото време.Георги Драмбозов е традиционен модернист. Той не се опълчва срещу новите потребности на делника. И на века, затварящ страници от вчерашното „утре”, за да открехне завесите на енигматични бъдни очаквания. Но тачи своя стародавен корен някъде в България. Изградил го като възрожденски съвременник, преди да го благослови за пътищата на света.По тях скитат, с платена от разни отворени общества анатема за всичко родно, и нашенските неомодернисти, символисти…всякакви дръндаристи.Изхвърлили чрез нищетата на духа си иконите на бащината стряха. На традицията и на националната идентичност. Но те греят в лириката на Драмбозов и са ярка илюстрация за здравите основи на литературния ни градеж. Нине и присно и…во веки веков:
Благодаря ти, Дунаве! - от каберне-лозница
венец като на Бакхус ще ти направя аз,
ще ти изпея мойта свищовска песенчица,
с която тук обяздвах капризния пегас.
Благодаря ти, Дунаве! - последен стих ти пиша,
но твоят син оставам сега и занапред,
а вече с ЕГН-то седемдесетгодишно,
дано да ме признаеш за дунавски поет!
„Дунавски поет”
Сериозно място в „Интензивно отделение” отделя авторът на любовта. По страниците тя е химн с многоцветна тоналност. Едновременно отлежало вино с горчива сладост. Вливащо във вените на биологичната ни същност равносметката за изминат съвместен живот. За трепети и чувствени щения, неугасими в сърцето на поета. За новите човеци, родени от нея. Които ще ни изпратят до прага на неумолимия финал. За мъжа - вулкан от страсти, атавистични нагони и плътска страст. И за жената - тази Ева на всички епохи. За българката, приземена богиня в храм от панелни стени, под чийто купол се раздава без остатък. А щом старостта почука на вратата му? Щом олтарът му се покрие с праха от радости, съхранени единствено в забравата? Нека, нека почака! Сега тук е семейството. Вярно - понякога задушаващо барда с дребни радости и проблеми. Много по-често: пристан за духа. Уморен в скиталчества, в полет над граници, земни забрани, вехти правила. Бледнеят сезони в тленната ни орис и неизбежното сребро вплита в косите предчувствие за равносметка:
Иде зима! - огнището в нас все по-трудно лумва,
За да сгрява плътта с непоръбени рани,
за да помним, че другият още е влюбен
и че драска доброто зверче - Любовта ни.
И ти нося най-жълтата дюля за спомен,
и с вкуса на отдавнашна мъжка целувка -
овършахме хармана, обрулихме клона,
и ти казвам, че тази любов си е струвала.
„Есенна дюля”
Лирическият герой- авторът, рисува песните си задъхан. „Уловени” в импресията на труден размисъл, по стъпките на сменящи се дни и години. Те търсят дъха на човешкото присъствие по улиците на делника. Открояват какво за Драмбозов е стойностно и кое - мимолетно. Къде е мястото на поета в трусовете на гражданската пирамида и защо именно там? Какъв въобще трябва да бъде жрецът на словото в страна, раздирана от съмнения, пристрастия, очаквания и стъпкани мечти. И защо е, за жалост, „безлик” и апатичен съвременникът. Залутан в тълпата след хлебни миражи и режисирани „отгоре” зрелища.Историческите поуки, отразени в огледалото на днешния ден, поставят болезнено въпроса за човешкото достойнство.За правото на отделната личност да бъде това, което е, по волята на Създателя. Да се чувства потребна на себе си и на ближния. Нищо, че коловозът на безизходицата я тласка към тревожна пасивност и обезличаване:
Сега сме точно Белчо и Сивушка! -
за тучна паша няма кръгозор,
аз, Белчо, още рогче в ясла мушкам,
Сивушка чат-пат ходи на фризьор…
Но седмичната дажба за овеса
е както през Балканските войни -
богатият си гледа интереса,
а бедният държавата вини.
„Белчо и Сивушка”
Не по-малко актуален и завладяващ е авторът и в интимната си сатира - „Ябълката на познанието”. За жалост всички прозрения, намерили място тук, са верни. Проверени. Изстрадани. Преродени в горещия купел на сатиричната жарава за нов живот: „В искане на невъзможното”, „Ябълката на познанието”, „Старите поети”, „Писателско семейство”, „Проблем на възрастта”, „Женски монолог”, „Кама Сутра”, “Жестока проза”…И тук делничното, вярно и картинно пречупено в плоскостта на мащабното обобщение, се запечатва в паметта ни, докато се смеем. Някъде незлобливо, като весела приятелска закачка. Другаде - не съвсем:
Похвално джентълменско поведение!
Без никакви скандали и псувни,
тоз, който ми забоде нож на мене -
извади го… дори се извини.
„Феърплей”
Всяка нова книга е илюстрация за развитието на създателя си в духовната мисия, на която е обречен. С „Интензивно отделение” и Георги Драмбозов е изправен пред топлата критика на своите почитатели. Няма съмнение каква ще е присъдата: да пише още, и още, и още. Аз обаче имам строга забележка -често в стиховете ти се мярка сянката на старостта, приятелю. Стига! Престани! Обърни й гръб. Твърде ти е рано, закъде си се разбързал? Пей за нещата, които цениш. За обичните хора в сърцето ти. За значимите неща, картинно описани и в другите твои чудесни стихове. Или ругай делничните пръски по лицето на България, които тя не заслужава. Каквото си избереш. Но си наказан да младееш - проумей го и се подчини. И вдигай неспирна наздравица с бокала на живота. Ти го обичаш и той те обича. Дай, Боже, такава награда всекиму. Бъди!..
