Анита Коларова

(Дребнотемие в изследователската ни литература)

Всъщност народният израз е „Яли, пили и се веселили”. За какво са се „спогодили” участниците в традиционните национални литературни конференции в с. Арбанаси /има ли ги още или не?/ можем само да гадаем, но предговорът на сборника „Пиянство и смисъл,” „Фабер”, 2005 г., съставен от научни доклади на Седмата национална литературна конференция, е озаглавен точно като заглавието на тази бележка. Съставители /и автори/ са Сава Василев и Радослав Радев-Чадото. Корици - предна и задна - Владимир Казаневски и Людмил Младенов.

Да осведомим читателя колко сборника са излезли през годините:
Шлагерният дискурс в литературата /1999/
Литературата - зони на ерогенност /2000/
Гардеробът на литературата /2001/
Хидрофилия и хидрофоби /2002/
А… ако можеха да говорят /2003 - неиздаден/. / Навярно не са стигнали парите.
Литературната география - пътешественици и домоседи /2004/
Изследвана е и темата: „Храната в българската литература”, незнайно включена или не в сборник.
Едва ли българската литература е подходяща за тази тема, по-скоро нашите изследователи биха могли да задълбаят в турските сериали, където от сутрин до вечер се яде и масите са отрупани. Коментар мой/ А.К*./

Нито една голяма и значима тема! Да не би да са се свършили съкровищните послания на нашата старобългарска или новобългарска литература?! Нямаме ли такива теми? Да вземем напр. художествената литературата за създаването на Българската държава и историческото минало, двете световни войни, трите национални катастрофи, Войнишкото или Септемврийското въстание, безкрайния преход и т.н.

Та този доста объркан сборник си има предговор, в който е казано: „И тъй обърнато, и инак погледнато, пиянство и смисъл си остава безсмислено заглавие”.

Ами що го слагате, като е безсмислено? - сме в правото си да попитаме. Но Сава Василев, автор на предговора, продължава: “Обаче ние си знаем, че то само се прави на такова, а инак копае дълбок кладенец, не ти трябва да падаш в него”.

Че копае кладенец е ясно и без пояснения. Но каква вода блика от него?

Има чувство за хумор Сава Василев, не може да му се отрече. В съзвучие, ама съвсем в съзвучие на хладните механи в прочутото Арбанаси, дето вино и ракия дал Господ, той знае, че сборникът ще направи разгулна дегустация и „кратък преглед из кръчмите на българската литература”/Илиана Павлова/ и ще завърши буквално тъй: „Я погледайте си сборника! На какво ви прилича? На белите гащи на хаджи ви Генча ли? Нали той ви навикваше да не се разправяте с псета, ами да пришивате ямички на старите шалвари и да наглеждате как къкри новото едине. Я погледнете си сега гювеча! Гювеч и половина! Ха, давайте бързо виното, та да сядаме. Със смисъл и без смисъл, след писане и пиене еднакво лошо боли глава”. /Из предговора/

В този доста объркан сборник са публикувани текстовете на Николай Даскалов - „Живях грешно, умирам смешно!”, Анчо Калоянов - „Слово за въздържанието от пиянство”, Илиана Павлова - „Бутилките на литературата”, където се изброяват всякакви павурчета, шишенца, бъклици, плоскачета от музея на х. Генчо и лавиците на дядо Либен, Добрин Добрев - „Пиянство и смисъл в литературния образ на националноосвободителните борби в България”, Сава Василев - „Винена попара за непослушни ангели”, Иван Станков - „Огледалата на виното”, Радослав Радев - „Жената, енергията на огъня и варенето на ракия” и Петър Стефанов „Страшният вълк” - социална сатира или апология на жизнения принцип”.

Всяко заглавие на изброените по-горе автори за по-нагледно се мъдри върху бутилка с етикет - закачка с читателя или обикновен кич?

Петър Софрониев е написал най-сложния и объркан за самия него доклад върху приказната детска поема „Страшен вълк” на Елин Пелин. Усещайки разминаването си със студентите, усложнявайки невероятно анализа, на автора му се привижда „раблезиански” контекст на провежданата в Арбанаси конференция, където „пред разседланото въображение на свръхмодерното ни литературознание се отваря широко поле за действие” /вж. С. Василев, с. 40/

Нека започнем с обобщенията. С. Василев твърди, като визира „На оня свят” и образа на дядо Матейко от Елин Пелин: „Тъй е изкалъпен българинът. Дори на оня свят пита за кръчми и е готов да замени Рая с Ада”. От което излиза, че българите сме най-големите пиячи, къркачи, смукачи и тем подобни, както се изразяват учените изследователи, за да са по-дяволити с аудиторията. Да, ама не! Ами къде да сложим тогава немците, англичаните и ирландците с техния алкохолен туризъм, или руснаците?

Елин Пелин си е поставил съвсем друга задача в този ярко социален разказ. Знаем какъв му е замисълът - Матейко иска да иде в ада, защото там няма бирници. Да, но тази истина е неудобна за въпросния сборник, където всичко се свежда до пиянството и се подминават големите истини за онова време.

Непосредствено след това, ни в клин, ни в ръкав същият Сава Василев е разказал един „чудесен” анекдот, „снемащ по оригинален начин не само ситуацията в Елин-Пелиновия разказ, но и тази в Ботевата балада „Хаджи Димитър”. Ето този анекдот, преследващ определена цел - профанизирането на едно от най-блестящите стихотворения в българската поезия, баладата на Ботев: „Запили се в някаква селска кръчма посред бял ден мъжете, докато жените жънели долу в нивите. Пили що пили, пяли, що пяли, накрая, както му е редът, взели, та се сбили. Такъв бой паднал, че излезли да се бият пред кръчмата. По едно време един от мелето се измъкнал, погледнал към жените и се провикнал: „Жънете, жънете, мама му стара. Ний тук ши съ избийм и няма кой да ни разтърве, те жънат!”

И понеже повторението е майка на знанието, същият анекдот е разказан и от Николай Даскалов в текста му „Живях грешно, умирам смешно!” За да не се засегне авторът, ето и неговият вариант: „Кво се смейш, бе Коле, ти си учен човек, нали знайш онуй стихотворение за Хаджи Димитър - значи - той лежи на Балкана, пушката и саблята му са строшени, кръвта му изтича, а ония долу жънат и пеят”. Нека читателят окачестви подобни „изследвания”!

Знакът за равенство, който е сложен между високо нравствения и работлив чорбаджи Марко от „Под игото” с прототип бащата на Вазов, /да пият в къщи, а не навън/, и чорбаджи Нено от „Мамино детенце” е също напълно погрешен. Защото повестта на Л. Каравелов е определено социална и засяга проблема за тунеядството на чорбаджията- експлоататор, неправилното възпитание в пиянство, безделие и големство, което дава на сина си с всички последствия от това. А по този въпрос - пълно мълчание. Зер погрешно е да се смята, че литературата има някакво възпитателни предназначение.

Гвоздеят на сборника, както се казва, откъдето идва и заглавието му, е научното съобщение на Добрин Добрев „Пиянство и смисъл в литературния образ на националноосвободителните борби в България”. Осквернена е най-скъпа за народа ни епоха. Отново с бутилка, на която е написана горната тема. Заглавието се извежда от думата „пиянство”, присъстваща в „Пиянството на един народ” - лирическо отстъпление и незабравима м е т а ф о р а на Вазов, защото отразява нравственото и духовно израстване и опиянение на народа ни от идеята за близката свобода: „Кажеха ли му: бъди готов, трябва да мреш, черквата даваше попа си, школото-даскала…”

Но Добрев забравя тази свята символика и предпочита да разказва за пикника в „Силистра-йолу”. Тук, както и другаде, нито една теза не е доведена докрай, над тезите, то кой знае какви и няма, фриволно се прелита, както алкохолните пари имат прелитаща способност, щом излязат от бутилките и се насочат към гърлата.

В „Хайдушки песни” на Яворов пък е наблегнато на волния хайдушки живот, в дебрите на който се губи с ъ в с е м  с ъ з н а т е л н о сериозността и съпътстващия я трагизъм в освободителното македонско движение.

Не са подминати и българските възрожденци. За тях пак Сава Василев пише: „Опиването с винце сериозно е тревожило народните будители /макар самите те да са били негови искрени почитатели/, поради което темата р о б с т в о - п и я н с т в о - з а б р а в а се радва на всеобщо внимание”.

Така мислят нашите п о с т м о д е р н и с т и и, за да сме точни, пак да прибегнем до цитат: „…децата на постмодернизма обявиха, че нямат и не могат да имат бащи, защото са се правили сами. Ин витро”. /С. Василев/ с. 49.

Иди, че разбери защо тия творци са отрекли бащите си, но щом си го признават без бой, трябва да е така!

Целият сборник, напълнен с любов, еротика, секс и фалоцентристки претенции наистина прилича на един типичен тюрлюгювеч, такъв, за какъвто се говори в главата за х. Генчо от „Българи от старо време”.

Не знам дали „откритията” на авторите в сборника, правен със скъпи чуждестранни подправки, са принос за българската литература, но е явно, че в Арбанаси изобилно са го полели с хубаво винце и ракия, и още по-добре са се забавлявали за наша сметка.

——————————

*Авторката на горния текст не членува във въздържателно дружество.