Иван Манолов

***

От сто години сме разделени.
Една Сахара лежи зад нас.
В съня си само се срещаш с мене,
в съня си само те виждам аз.

Гърми животът все надалече.
Ще се побъркам от тишина.
И само в спомена съм ти обречен.
И само в спомена си ми жена.

Всички циклони съм ти изпратил.
Утре светът ще осъмне бял,
без да преминеш през мойто лято,
без в твойта есен да съм вървял.

***

Море зелено край брега на лятото,
дълбоко в сенките на твоите дървета
като изгубено съкровище душата ти
загадъчно под слънчевия лъч присветва.
И уморената лагуна на следобеда
в таляните от паяжини сплетени
залива ароматът див на лобода.
А в детелина спи ключето на късмета ни.
Дали защото е заровено наблизо
и може би сега над него сме надвесени,
сърцата ни така барабанят под ризите,
че заглушават тътена на всички есени.

***

Излитащи в небето парашути –
глухарчета, светът е безнадежден.
Той още в своя сън
проплаква сутрин
и болките си денем презарежда.

БЛАТО

Просмуква въздуха дъхът на гнило.
И влагата дотолкова е гъста,
че в нейното невидимо лепило
тръстиките едва помръдват пръсти.

ВЕЗНА

Сгъстяват се пастелните бои
и все по-често стискаме ревниво
живота, който вече си отива,
живота, който още предстои.

Плътта пронизва неочакван хлад,
несигурност кръвта разколебава.
На чувствата в най-ниската октава
душите ни объркано звучат.

И уж светът изглежда неделим,
а неговата светла половина
далеч на запад в своя път отмина,
додето цветни сънища ловим.

Но как да спре отровните стрели,
пред нас в отчаян опит коленичи
животът, който строго ни обича,
животът, който сладко ни боли.

Дори ако го смятаме за лош,
дори ако си мислим, че ни лъже,
макар за нищо да не ни е длъжен,
с надежда ще тупти и тази нощ.

А утре, както пием своя чай,
без право на помилване, без сбогом,
неумолим във черната си тога,
ще ни присъди цяла вечност рай.

Да загасим последните звезди.
Посяга към везната колеблива
животът, който бавно ни убива,
животът, който тайно ни щади.

***

От изгубена памет по-бял е светът,
ако спра, ще потъне в забрава.
Ветровете дори някак странно мълчат
и през мен тишината минава.
Като знак за начало и мисъл за край,
пътят стига до билото ничий.
Болен пушек в небето и кучешки лай,
и следи… И следи от лисиче.
Ето, горе червеният негов кожух –
изкусително пламъче – свети.
Учестено как тупа сърцето му чух,
то дъха ми накъсан усети.

ФЕВРУАРИ

В най-краткия месец вали
от вечност снега и не спира.
И нямаме спомен дали
живот или смърт ни събира.

Засипва с кристални цветя
снегът свойте пусти полета.
До другия край на света
бели страници пълнят сърцето.

И зъл като селски пъдар,
дърветата вятър превива.
Последният вестник е стар –
мирът и войната почиват.

Отникъде никакъв глас
и гост да отвори вратата.
Земята кръжи без компас,
снежинка сама в пустотата.

ЧЕРЕШОВО ВРЕМЕ

Отново моят спомен яхва клон
и облака на косерите вдига.
Денят попива в синьото индиго,
а въздухът напомня пантеон.
И вместо свещи, причудливо там
проблясват разпилените череши.
Страхувам се, така ли всъщност беше,
или си го измислих после сам.
Пълзят по ствола мравките към мен,
готови да ме смъкнат на земята,
но чувам, мама пее в тъмнината,
надвесена над стария леген.
А в него плува кръглата луна
на детството към сънищата ясни.
До сутринта детето ще порасне
на времето от другата страна.

***

Човекът си умираше щастлив,
а цял живот не беше му вървяло.
Стоеше на последното стъпало,
потъваше в дома си мълчалив.
Жена му бе единствена жена,
с която бе поделял свойто ложе.
И малкото уверен, че го може,
е било да излъчва добрина.
А иначе – един аперитив,
вечерята и после новините.
Дори децата му растяха свити,
а ето, че умираше щастлив.