КАКВО Е СВОБОДАТА…
***
Какво е свободата, правдата какво е?
Живях ли с тях поне едничък ден?
А може би за тях не бях достоен,
макар че роб не бях, нито лъжец платен.
И чудя се, защо твърдят, че са свободни
онези, дето робски все превиват гръб,
и лъгалите себе си и другите - подобно
платените клакьори на спектакъл тъп?
Научих се поне да не приемам лесни роли.
Едно с годините ви уверявам, че разбрах:
за свобода и правда силният човек не моли,
лица на Бога са, но се воюва зарад тях.
КЛИП В ИНТЕРНЕТ
У нас, вместо титлата „сър”, за заслуги
се е присъждала титлата „мултак”.
Какво като си честен и добър,
какво като вечеряш постна пица,
ти няма да получиш титла „сър”
от никоя потомствена кралица .
Видях ги „съровете” наши - лъв до лъв -
седяха, сякаш Бог ги е изпратил,
със ненаситена за плячка стръв,
на бедния народ добре познати.
До днес пируват лакомо на таз
препълнена с излишества трапеза.
Дали ще има за разплата час?
Едва ли. И додето те се глезят -
гаврошовците с гладните очи,
отвънка пред витрината преглъщат.
Историята гузно си мълчи,
че колелото й назад се връща.
Онези, дето бяха, пак са тук
в компания на господари нови.
И пак дрънчи отчайващият звук
на мъкнатите с векове окови.
ОМРАЗИ
Аз просто нямам лични врагове,
заради тях да кажа: „Бог да ме опази!”
Ала България в села и градове
е разделена днеска от омрази.
Къде ги крихме толкоз време, щом
десетилетия гласът им не дочухме?
Нали градихме общия си дом,
където всеки сложи своя тухла?
И изведнъж - подобно зверове -
настръхнали един към друг пристъпяме.
Аз просто нямам лични врагове,
но моята родина ми е скъпа.
Не искам да я виждам в този час
как изранена в смъртник се превръща…
България изчезне ли, тогаз
за всички ни присъдата е същата.
МЕД
На капки сладост ми дарява кошерът -
като живота,
пълен с труд и песен.
Забравям болката, забравям лошото…
Усещам се отново млад и весел.
Като пчела съм. Нищо че съм смъртен.
Щом имам цел,
аз питите ще пълня.
Съзнавам, че ще дам храна на търтея,
но смисъла той няма да погълне
на моя прост градеж, за който Господ
ми даде дарба. Ще я оправдая.
И не пресмятам колко ще ми коства,
и колко скоро ще настъпи края.
От древността ти идеш, мед. Ще е присъда
със капчици омраза да те смесвам.
И който има дарбата да бъде
пчела - е длъжен да се труди честно.
Медът е въздух, свобода и сила.
Което върша - рано или късно -
като меда ще бъде нужно, ще разстила
над близки и далечни сладостта си,
воюващите яростно - ще помирява,
приятели ще прави враговете
и слънцето във капка мед ще плава,
като надежда, сбрана в росно цвете…
…Събуждам се. Завира чаят скоро.
Лъжичка мед - за да наслажда леко,
ала достатъчна да се пребори
с реките от катран човекът.
ЛЮБОВ В АСАНСЬОРА
Изглеждала би случката позорна
в очите на доброто общество.
Да бе на пейка или под дърво -
те любеха се в клетка асансьорна.
Мъж и жена, до днеска непознати,
в прегръдка сякаш за последен път
неистово преплетоха телата си.
Без опит даже да се обяснят.
Понякога искрата лумва мигом.
Любов ли или грях внезапен бе,
додето асансьорът ги издигаше
високо, чак на седмото небе?
Обратно после. Копчето натиснали,
се приземяваха щастливо той и тя.
И пак нагоре, без да се замислят.
На облак бял ги качваше страстта.
Додето най-накрая се опомниха,
изтърсени от облака. Боли!…
В посоки разни тръгнаха. Огромният
световен асансьор ги раздели.