Анита Коларова

Когато преспите стигнеха три метра и завиеха вълците, в село оставаха - да слушат фъртуната и да се блещят срещу изцъклената месечина - само дядо Минчо и жена му Фидана, синът им Маню, който живееше с циганката Райна и гледаше коне накрай селото, пияницата Цаню и едно семейство в горния край. През пролетта нацъфтяваха люляците и нарцисите, живот нахлуваше отвсякъде.

Лете селото живваше. В събота и неделя прескачаха тия, които имаха наследствени имоти. Идеха и курортистите, що си бяха купили къщи - да прекарват отпуските си на чист въздух и прохлада. Водеха челяд, приятели… Тесните и пусти улички, наръсени с фъшкии, денем изнемогващи от слънце, привечер се преобразяваха - виделината крадешком се скриваше в мрака и се правеше, че не вижда как залезът топи кюлчета злато. Страх я беше да не залюби този красавец. Изгряваха и звездите. От горите лъхваше чаканата цял ден прохлада. Селото се изхлузваше като пиле от черупка, отърсваше се от следобедния си сън. Хората тръгваха един другиму на гости. Печаха наденици на жар, цвъртеше сланина, режеха на тънко домати за ракията. Превъзбудени жени все за нещо „гълчаха” мъжете си. По Гергьовден въртяха и чевермета. До късно се чуваха песни, китари, провиквания. Селото не спеше. Когато за два-три часа утихнеше, щурците се връщаха в човешките уши. Тия нежни музиканти просвирваха до съмнало вълшебните си ноти. А наоколо - гори, възвишения, красоти…

В Кумани се стигаше с влак до Царева ливада /действаща гара на един век / и село, в чиито ливади бяха пасли конете на Асеневци. Първо с влак, после пеш. Или със собствен превоз. Може и на кон или на магаре. Но кой се качва днес като Иисус на магаре? Всеки яхваше автомобил, и последна трошка да е. Селце в хайдушкия Балкан, същинска дива ябълка! Легенди разказваха, че някога, в далечни векове, в него живели кумански воини. Помагали в битки на българските царе. То колкото помагали, толкова и пречели, ама това е друг въпрос. Така трябва да е било. Те, легендите, върху плява не никнат, търсят зрънце истина…
Тесен път с много и остри завои се промушваше като конец през игла през габърови и букови гори нагоре към високото.
Дядо Минчо не беше Минчо, а Мустафа, помак от Родопите. Около 70-годишен старец, с едър кокал и сини очи, с красиво изсечено лице. Бе оставил Триград заради някаква крамола и се бе скрил от вендетата тук с жена си Филиз, на която сега викаха баба Фида. Цяло село бе наплашил той с набезите си и самочувствието на първи сайбия. Когато ги нямаше стопаните, обираше им овошките, пасеше овцете и козите си в техните дворове. Кучетата му лаеха като бесни, минеше ли някой край неговата порта, а и той ги насъскваше. Тъй избиваше мъката по Родопа, която не можеше да изтръгне от сърцето си. С новите съседи Григор и Вяра се правеше на добър, но и у тях шеташе, когато ги няма. Говореха, че в дюшеци тъпчел пари от продажба на агнета и овце.

Григор и Вяра бяха купили една стогодишна къща за три чиновнически заплати. Покрита с изпочупени плочи, вкусила от страстите на проливните пороища, обладавали утробата й насила, но с още здрави греди и каменна основа. Къща чардаклия, досущ тревненска. Избодените й очи бяха престанали да зоват за помощ. Зидът, на места само купчина камъни, напомняше опадали зъби в старческа уста. Григор и Вяра не я гътнаха да построят нова. Сложиха рабица, циментираха, обрамчиха прозорците, че старите рамки бяха проядени от дървояда, варосваха, боядисваха, зид редиха… Колко пъти се беше качвал Григор да прережда плочите, че вътре течеше из ведро, когато връхлиташе балканският дъжд! Вяра хареса огнището, милееше за огнище, за жив огън, над който котле да окача, чорбица да къкри, боб в гърне. Отначало се бяха стреснали. От тавана, царство на плъхове, се виждаше небето, от изкъртеното дюшеме - зимника. Тоя зимник бе служил и за дам, и за сайвант, и за курник, и за всичко, което не се побира в двеста педи селска къща. В основите на тая къща, ръфана бавно от времето, грамаден орех като змей се впиваше, та приятелят им Стоян с резачка му видя сметката…
Чудеса прави човешката ръка. Лека-полека стегнаха къщата. Невидимо им помагаха поколенията, живели и обичали в нея, оставали верни или прелюбодействали, ровили земята, жънали плодовете й и умирали тук. Душите им радостно обикаляха наоколо и един ден новите стопани усетиха: къщата диша! Но и годините им минаха в работа. Ала хубаво им беше да се събудят с първите лъчи, да пробягат боси по росата, с кърпи през рамо, трийсетте метра до чешмата, скрита в сянката на вековен дъб. Ех, че плискане, ех, че смях! Когато един ден започва тъй, Бог е вдигнал десницата си да го благослови. Любовта им се подмлади, както пламва под купчина пепел, която крие жив въглен. Бяха вързали между две дървета плетена люлка. И една нощ внезапно, когато и кучетата заспаха, останали сами под открито небе, оградени едничко от свенливите балеринки - светулките, се любиха в люлката, както никой път не бяха се любили.
Веднъж, в миг на интимност, Григор попита жена си:
- Помниш ли оная нощ в люлката?
- В коя люлка?- направи се тя на разсеяна.
- На Балкана, жено глупава!
- А-а! Балканската ни люлка ли? И още как!
И други къщи наоколо бяха потегнати - да ти е драго да ги гледаш. За едно тъгуваха Вяра и Григор. Училището бе потънало в бъзе и коприва. Минеха ли покрай него, усещането за пустош не ги оставяше цял ден. Искаха да го върнат, да чуят детски смях!

Едно лято се случи невиждана суша. Капка дъжд не падна с месеци. Двете чешми на селото цъцреха едва-едва, а изворчето в Цанювата нивка, в което винаги се къпеха по две-три жадни за влага листа, се изгуби, тревата се сбръчка като дърта вещерица, жълта като слама. Спаружиха се къпини, изгоряха диворасли цветенца. Жените едва крепяха живот в саксиите. Вяра и Григор бяха дошли с внуците уж на прохлада, че градовете приличаха на доменни пещи. Купуваха минерална вода, децата пиеха газирано.Мараня.

Един ден Вяра се подаде от чардака да ги повика за обед. Замечтано се загледа в синеещите насреща гори, но за миг видя тънки змийчета пламък, плъзнал в три посоки. Развика се и бързо слезе по стълбите. Дани и Емо оряха с колелетата спечената земя в задния двор. Калина търсеше избягалата костенурка, подарена от дядо й. Децата притичаха. Григор грабна лейката, за да изсипе върху огъня колкото вода имаше в нея. Нищо. Капка в море!
Хукнаха децата да викат помощ, но ни Цаню, ни Маню, ни Мустафа. В горния край на селото сякаш бяха измрели от мор. Нямаше още мобилните телефони. Една баба Фида притича с кобилицата и менците. Коритото на чешмата, отдето пиеше добитъкът-, полупразно, огъня го води вятърът, ще прескочи към тях, отиде селото, отиде и гората… Божке, смили се! Григор хвърли отгоре му парче брезент. Имаше едни големи рибарски ботуши, тъпчеше пламъците обгорял, замириса на изгоряла гума. Вяра удряше с вършини. Баба Фида захвърли кобилицата и донесе две мотики, даде едната на Григор, а самата тя взе да копае с другата срещу огъня, да отсече пътя му. Григор я пресрещаше. Вяра и тя изнесе малката мотичка. Дани и Емо домъкнаха половин торба цимент, останал от ремонтите, Калина, задушавайки се, хвърляше пръст с малките си ръчички. След половин час видяха как съскащото влечуго взе да се гърчи и смалява. Господ им помогна, но баба Фида тогава спаси селото. Без нея отиваше…
Вечерта, чак до другия баир се чуваше как Мустафа псува жена си. Един ден Вяра я попита защо гълчи тъй, но баба Фида рече: „Защото е глух, не чува и го е яд на него си”. А се разбра, че рано сутринта, преди да запраши към Габрово, напалил огън да изгори боклук и, като не го загасил добре, оставил други да му берат гайлето.

Бабичката, преминала отдавна седемдесетте, кожа и кости, отпред равна като тезгях, кокалеста, ставаше сутрин в пет да изкара овцете на паша и криво-ляво да ошета. Вървеше след стадото с походка жилава, а вечер, след като минеше през чешмата и напоеше овцете, се залавяше да готви за другия ден. Цялата къща и градината лежаха на ръцете й. Не й оставаше време да охне. Понякога се отбиваше Маню, синът й, когато отиваше да напои конете на чешмата до тях, че водата там беше по-сладка. Мустафата, ако не косеше, се излежаваше по цял ден на сянка.

Маню, съкратено от Манол, живееше труден живот и един ден Григор полюбопитсва:
- Ти, какъвто си як, ако идеш на гурбет, няма ли да си по-добре?! Що се мъчиш като грешен дявол?
Маню, слят с пулса на земята от рождение, българин до мозъка на костите, помълча и рече:
- Аз, Григоре, не съм гурбетчия. Ей тук ми е хубаво, около родната къща. Дето съм роден, там искам и да умра. Никому слуга не ставам, болярин съм, да го знаеш!
Засрами се Григор, хареса му приказката на Маню. Боляринът- коняр му даде урок по родолюбие!
Веднъж Цаню, любителят на чашката, забравил вече кога е бил парясан от жена си, намина да види Григор, а истината беше, че търси черпня. От него научиха, че баба Филиз навремето била хубава като самодива, ама нали била родила седем деца, изпили, изяли й те гърдите, та загубила хубост и кипрост. „Ей затуй сега не е за гледане!”-завърши философски Цаню и гаврътна третата си ракия.
Смаяха се Вяра и Григор. Че къде са децата й, като са живи и здрави?- попитаха в един глас. Нищо повече не каза гостът, тръгна си, залитайки като скорец, залюлян на клонче.

Баба Фида бе добра жена. Когато Вяра дойдеше от града, носеше й я пакет вафли или локум, я диня, купена от пазара във Велико Търново, откъдето минаваха с колата. Жената се отсрамваше с овче кисело мляко, подквасено в глинено гърне. Това мляко имаше отгоре два пръста каймак. Децата не бяха яли такова, облизваха се като котараци.
В днешния следобед бе дошла с престилка сочни круши. Остави и на Вяра, пък Вяра свари кафе, изнесе и прясна водица, та седнаха под сливата на приказка.
- Бабо Фидо, ще те питам нещо, но няма да се сърдиш - каза колебливо Вяра и добави, че отдавна се канела да я пита.
- Питай, Верче - каза старата и обърса потта от лицето си с опакото на престилката си.
- Ами… говори се, вярно ли е, че имаш седем деца?!!
- Тъй, тъй, имам, ама все едно, че нямам. Момчета и едно момиче. И то като тебе е Вяра. Завърши ВИФ, учителка е по физкултура в София.
- Че защо не се виждат тъдява, само Маню знаем? Не идат ли?
- Идеха, сестро, ама…

Жената спря да отговаря, по лицето й мина облак. После промълви като на себе си:
- Прогони ги моят хубостник. Все пари му искали. Ушите му щели да изядат. Затова Господ го наказа, оглуша.
И старата през сълзи разказа колко тежък е бил животът й, как през година-две е раждала, и все самичка, защото оня пръч не искал чужди хора да влизат в къщата му. Когато дошли тук, била бременна с първото. През нощта усетила болки. Той спял. Огнището - угаснало. Първескинята била виждала майка си, помагала била и на добитък да ражда. Да не го събуди, слязла с дебел плетен шал, една черга и няколко чисти парцала в кошарата, при овцете. Запалила окачения до вратата фенер и видяла: овчиците, сврени една в друга, сладко спят. Срязала я болката веднъж - дваж и взела да ражда. Снегът заглушил стона й. И малкото се родило. Изтърсило се на черджето. Изплакало да си поеме солук, а на нея й се сторило, че изблеяло агънце. Тя разбудила една наскоро обагнила се овца, поизместила малкото й с молба да не й се сърди, погалила вимето, пресегнала се за ведрото и с нежни пръсти издоила малко топло мляко - умила новороденото. Почистила лицето му със слюнка и сълзи, облизала го с майчини целувки, увила го в парцалите и легнала. Ужасно й се спяло. Агънцето се наместило до вимето на майка си, а отрочето - на гърдата й. „Също като Дева Мария с Младенеца, Божичко!” - каза си Вяра. Докато бабата разказваше тази почти библейска история, Вяра видя как споменът изглади лицето й, стана то младо и красиво, богородично.

Но не влезли влъхви със скъпи дарове да я почетат. Вратата се отворила, влязъл Мустафа и я намерил сред овцете. Поел важно сина си, занесъл го в къщи, напалил огън, окъпали наследника и всичко тръгнало, както му е ред.

Тъй се научила да ражда баба Фида. През дългите зимни нощи сайбията й не я оставял несама, а „ние, мюсюлманките, сестричко, не махахме дете. Голям грях е то”. Само веднъж повикали акушерка, когато щяла да умре. Това било последното й раждане.
- Повредих се и той… Намери си, сестро, любовници, не бяха една и две. Ама и аз колко съм го клела добро да не види, пък той як, клетвите ми не го стигат.

Вяра слушаше. Бунтуваше се сърцето й. Да успокояваш някого при такава съдба, няма смисъл, мислеше тя. Но баба Фида спасила честта си. Чиляк за едната чест живее! Видяла тя един ден как нейният крадливо се окъпал на двора, после се обръснал, а и някаква бохча стегнал. Изчакала да заспи и я развързала. Парче овча пастърма, суджук и шише ракия увил и турил в месала. Легнала и се наплакала. На сутринта след него миришело на одеколон.
Следващата неделя - пак тъй. И по-следващата… Някоя парясана уруспия е намерил козелът. И пак къпане, бръснене, бохча… Станала през нощта, махнала овчата пастърма и суджуците (”Лайна да ядете, мискини!”) и сложила шише вода, а до него сухи конски фъшкии. Завила ги и хайде в бохчата. Вечерта, като се върнал, яла пердах, ама тайно се радвала.

***

Отдалече видяха Григор и Вяра жалейката. „Я, Мустафата предал Богу дух!” В некролога пишеше българското му име: “Минчо Стефанов Събев, на 80 години”. Не беше си го сменил отново. Докато се звереха в написаното, зададе се Маню. Караше конете на водопой. Изказаха съболезнования. Нали бил глух и не носел слуховото си апаратче, баща му минал, без да се оглежда, през спуснатата рампа при Царева ливада и непоправимото станало. Утре ще му правят 40 дни.

Надойдоха синовете и дъщерята за помена. Внуците, и те. Отидоха на гроба, има-няма за пет минути ходжата измънка молитва под носа си и взе сума пара. Сложили бяха трапезата на двора. Ядяха и мълчаха. Никой сълза не отрони. За къщата приказваха, трябвало да я продадат. Но като поогледаха колко кръпки трябват и на колко дяла ще делят, ако се намери купувач, отказаха се. Търсиха парите му, ценните книжа, спестовната книжка, алтъните. Нищо. Набедиха Маню, че ги е изпреварил, запсуваха го. Майка им гледаше с невиждащи очи. Дошли бяха децата след толкова години, но не я радваха. Каква радост, сговор ако няма? Нейният живот си беше отишъл. Сърцето тупкаше, но тя беше мъртва.

Споразумяха се къщата да остане на този, който ще гледа майка им. Редно беше дъщерята да се погрижи, но тя каза, че в София няма условия, нека да я гледа този, който живее най-близо. Пък и Маню нали си е тук.

Тръгнаха си децата на баба Фида, остана тя на портата да гледа след тях. Отби се Вяра да изкаже съболезнования. Мислеше, че бабичката ще й признае: „Аллах чу молитвите ми, сестро, отървах се!”. Но тя проплака: “Няма го моят хубав Мустафа, Верке, сама съм като кукувица. С кого думица ще продумам, кой ще ми се кара по цял ден?”

И Вяра разбра: бездна е сърцето човешко, върви то по своя си път. Отдръпна се и не рече нищо повече.

Тъй се заредиха още години. Децата на баба Фида, и те с деца, можеха вече да идват при майка си, когато поискат. Жигосани от времето, бяха се отчуждили от родния дом. Суровата природа на Мустафа изби в нрава на наследниците му и всеки чакаше другите да милеят за старата. А тя, полусляпа, с изсъхнали от взиране очи, все стоеше на портата. Кучетата измряха от старост и сега я пазеше само едно, Мечо. С него си хортуваше.

Цаню се запиля по гурбет. Казаха, че вече не пиел.
Къщата рухна. Овцете отдавна бяха продадени.
Маню остаря и циганката избяга с по-млад. Болен, изоставен, той се прибра при майка си, но сам имаше нужда от помощ.

Беше късна есен.Габровският вятър метеше сухите листа по улиците. Най-младият син на баба Фида се събуди от чуден сън. Явила му се бе Дева Мария с Младенеца.
- Младене, жива ли е майка ти? Занесе ли й жива вода да си измие очите? - само това попита и той се събуди.
- Къде тъй рано в неделя? - попита сънено жена му.
- Отивам да прибера мама. Вече при нас ще живее! - отсече той.
- Ама… - жена му не довърши.

За кутсуз акумулаторът на колата му се оказа изтощен.

***

Селото посрещаше есента кисело, но си знаеше, че дойде ли пролетта, ще се завърнат всички!
Както всеки ден баба Фида стоеше на портата и се взираше с полуслепи очи. И ето - насреща се зададе човек. Той вървеше към нея. Най-сетне, за нея идеха! Майчиното сърце затупка радостно. Но фигурата уж вървеше, а разстоянието не се скъсяваше. Вятърът смъкна забрадката й, но тя не я оправи. Чакаше.

Никой не можеше да каже кой иде и дали не беше й се сторило…