Пелин Пелинов

Разказ от “Щрихи към портретите…”

                         “И фърляше тайно през мрака тогаз
                          най-първата искра в народната свяст!”
                                                               Иван Вазов

Тази малка книга се казва “История славяноболгарская”. Нейният обем, според, според зографката Цонова, е 61 листа или 122 ръкописни страници. Написана е през 1762 година от атонския монах Паисий Хилендарски. Тя е първата лястовица, която възвестява настъпването на едно ново и велико време, наречено Българско Възраждане.

Историята започва с едно предисловие, в което авторът и съобщава как и защо е написал тази книга: “Така и аз вам написах по реду известно за ваш род и язик. Читайте и знаите да не бивате от други родове и язици подметаеми и укоряеми. Аз излиха поревновах по рода и по отечество болгарское и много труд сътворих собирати от различни книги и истории, дондеже собръх и съвкупих деяние рода болгарского в книжици сию рода ваша ползва и похвала…”

И малко по-нататък той добавя: “А и кои не любат за свой род болгарски знати, но се обръщат на чужда политика и на чужди язик и не радат за своя язик болгарски, но се учат читати и думати по грчки и срамат се да се наричат болгари. О, неразумние и юроде! Поради что се срамиш да се наречеш болгарин и не четиш по свои язик или думаш? Или не са имали болгари царство и господарство? За толико лета царствували и били славни и чуени по сва земля и много пути от силни римляне и от мудри грци дан взимали. И давали им царове и кралове свои царски дъщери в съпружество да би имали мир и любов с цари болгарские…”

По-нататък Паисий разказва откъде са произлезли българите и се заселили в българската земя, според онова, което научил от книгите на Цезар Барония и Мавро Орбини, когато бил в “немска земля” - в гр. Карловиц (Австрия), а така също и от други извори.

Историкът Димитър Маринов, който е един от изследователите на Паисиевата история пише, че старите монаси на Хилендарския манастир, говорели за Паисий като за едно рядко, невидяно и незапомнено до тогава явление. Според тях, той свършил известното гръцко училище на Евгений Вулгарис при Ватопедския манастир в Света гора, Атон. И бил арестуван и затворен по заповед на Цариградската патриаршия. Че избягал и отново бил заловен и т. н.

Според друго предание, Паисий бил затворен от гърците в лаврата на св. Атанасий в Света Гора и там умрял мъченически… Според трето предание, Паисий бил роден в самоковското село Доспей (дн. Говедарци). Според четвърто - в с. Рильово, Самоковско и произлизал от видното семейство Почеканови. За родно място на Паисий спорят още Бельово, Разловци, Кралев дол и Банско.

Във вестник “Паисиев лист”, отпечатан на 23 септември 1993 г. е публикувано мнението на много наши учени за родното място на Паисий Хилендарски. Повечето от тях, като се почне от Веле Кралевски, акад. Иван Снегаров, Никола Станев и др., смятат, че е роден в с. Кралев дол, Самоковско. А Йордан Иванов, Васил Захариев, Михаил Ковачев и други, твърдят, че родното му място е Банско. И нито един от тях не споменава истинското му (а не монашеско) име, което и до днес остава неизвестно.

В края на краищата няма голямо значение дали е роден в Банско или в Кралев дол. Както и какво е първоначалното му име. По-важно е да се знае, че той сложи началото на един велик духовен процес, наречен Българско Възраждане. А също тъй са важни и последиците от този велик процес…

Тук ще премълча какво лично мисля за тази малка голяма книга и ще цитирам мъдрия и проницателен изследовател академик Петър Динеков, с мнението на когото съм напълно съгласен. Ето какво е написал той: “Това е книга новаторска по съдържание и форма и поставя началото на нов етап в развитието на българската литература. Новото е преди всичко в актуалността на проблематиката…”

И по-нататък: ” Очевидно е, че тук се касае за творба, която се явява нещо ново в българската литература в жанрово отношение. Стилът се отличава с живост и естественост, дори с известен лиризъм, и също представлява значителен интерес като момент от развитието на нашия литературен език и стил…”

“Композицията на творбата се подчинява на същите публицистични изисквания, в нея основна роля играе градацията…”

“Новост в българската литература представлява страстният, откритият, безкомпромисният, ярко подчертаният патриотичен тон на “История слявоноболгарская”…”

В този смисъл “Историята…” е най-патриотичната книга в родната ни литература.

“Паисий не се задоволява само с описанието на тежкото положение на народа - той търси и примери за изход…”

“Преди да се оформи писателят Паисий, оформя се Паисий общественикът, патриотъ, борецът…Така писателят и общественикът са органически свързани. И то не само преди написването на историята, но ислед това, когатотой тръгва да агитира чрез нея за национално осъзнаване на съвременниците си. Само три години след написването, го виждаме в котел при поп Стойко Владиславов - бъдещият Софроний Врачански, който прави първия препис…”

“За да се характеризира по-пълно “История славяноболгарская” трябва да се изтъкне, че тя се намира в несъмнена връзка с идеите на европейското Просвещение…”

“Паисиевата книга оказва силно въздействие върху националното съзнание на редица писатели, дава несъмнен тласък на националното и литературно развитие… Многобройните преписи и преработки на Историята показват, че тя е обиколила всички краища на страната и е събудила съзнанието, чувствата и мислите на многобройни знайни и незнайни български книжовници, обикновени читатели и служители…”

След преписа на поп Стойко Владиславов (1765 г.), следват другите преписи: Самоковският, направен от поп Алекси в 1771 г. По този препис Никола Рилски прави трети препис в Рилския манастир в 1772 г. От същата година е и Жеравненския препис, намерен в с. Жеравна, Сливенско. Той е изпратен на Васил Априлов във Русия. Извадки от него публикува в 1860 г. Георги С. Раковски в книгата си “Няколко речи о Асеню Перваму…” През 1781 година поп Стойко Владиславов прави втори препис, като го запазва за себе си. В него той прави няколко промени, като изпуща биографичните данни за автора и за брат му Лаврентий, както и разприте между монасите в Хилендарския манастир, които го принуждават да се премести в съседния манастир - Зографския. В същия препис той прави и няколко добавки за светците Георгий Софийски Новейши и за Иван Нови (Солунски). Този втори поп Стойков препис става основа на много други преписи.

Или от него започва голямото шествие на “Историята…” по българската земя. А те са следните: Кованлъшкият, направен от поп Стоян през 1783 г. и Еленският, направен от Дойно Граматик в 1784 г., последвани от Русенския (Панталеймонов) в 1809 г., Преображенския (Гладичов) в с.г.; Втори Русенски (Лазаров) в 1811 г., Хилендарски - 1820 г.; Дряновски - в 1837 г., Зотовски от с. г. Първи Търновски на Петко Рачов Славейков в 1842 г. е последван от Втори Търновски, пак на същия преписвач от с.г., Белочерковски от 1943 г. , Шишковия от 1845 г. и много други. Предната 1844 г. свищовският даскал Христаки Павлович (баща на художника Николай Павлович) напечатва книгата си в Бедим “Царственик или история болгарская”, в която влиза изцяло Паисиевата творба. Но печатната книга не спира ръкописните преписи. Дори след освобождението - в 1880 г., книжовникът и помощник на Раковски при издаването на в. “Българска дневница”, прави нов ръкописен препис на “Царственика”.

Може би оттогава и до днес тази МАЛКА ГОЛЯМА КНИГА се изучава в българските училища, наред с делото на братята Кирил и Методий и творчеството на великите Христо Ботев и Иван Вазов. И заслужено…